Текстът
е печатан в бр.3 от 1998 г. на вестник "Арт-клуб"
ВСТРАНИ ОТ ПЪТУВАЩИТЕ ЛЮЛКИ
И СТРЕЛБИЩЕТО
И СТРЕЛБИЩЕТО
СЪС ЗАХАРНИЯ ПАМУК
І.
Встрани от пътуващите люлки и стрелбището със захарния памук жена, не по-възрастна от четиридесетте, лежеше по гръб до пътеката и плачеше със затворени очи, а минаващите я заобикаляха отдалече...* Жената тихичко плачела и хлипала, и когато единственият човек, който спрял при нея, я попитал: "Госпожо, зле ли ви е, има ли наблизо ваши приятели, да извикаме ли лекар?" – отвърнала: "Оставете ме, моля ви, искам да умра".
И когато този човек дойде при мен и предложи да извикаме "Спешна помощ", да направим нещо, каквото и да е, защото това не е наркоман, пияница, пропаднал тип или кикимора, а същество интелигентно на вид и силно отчаяно, аз, пишещият тези редове, рекох: "И защо точно ние! Толкова народ минава оттам, две хиляди души са я видели, няма начин поне един вече да не е сторил необходимото; болницата е на стотина крачки, а ние с теб какво? – би трябвало да запалим колата, да отидем и да я уговаряме да дойде с нас, а тя сигурно ще се дърпа, ще повтаря своето "Оставете ме да умра". И хайде да си представим панаира, който ще се получи. Ще се струпат зяпачи, ще коментират не само жената, но и нас – какви сме й ние, нали! И ще сме в центъра на вниманието, а ни знаят мнозина от този район на града и оттук нататък ще ни свързват един с друг и с този сантиментален случай. Пък ние, двамата с теб, нали не желаем да ни свързват с когото и да било, още повече – един с друг да ни свързват".
Впрочем, "необикновен случай" ли казах?!
И същият човек, на когото силно държа и комуто до голяма степен дължа това, което в момента съм, отпусна примирено ръце: "Добре де, никъде няма да ходим". Но обзет от мимолетната слабост на колебаещия се, раздвоен между желанието никъде да не мърдам и все пак изкушен да се представя в добра светлина поне пред собствените си очи, продължих да се размазвам: "Ако речеш, да отидем!"
"Не – каза решително моят мил човек, – сега вече аз не желая да ходим."
"Но защо! Ето, ще сляза, ще изкарам колата от гаража; имам бензин, колкото да я замъкнем тази нещастница до поликлиниката; ама тя, тя нали не искала никой да не й помага, нали казала, че желае да умре?"
"Да-да!" – някак разсеяно, като ехо отвърна моят мил човек и сплете в скута си ръце изящни, източени от тонове минало през тях бебешко и всякакво пране и от умението красиво и романтично да се свири на пиано.
Опитвам да изясня колко важно е за човек на изкуството как ще го възприеме не само светът, но преди всичко собствената му съвест. И значи, в случая топката бе прехвърлена в моето поле и така пареше въздухът около тази лежаща на влажната пръст четиридесетгодишна нещастница, че решително я отстраних и си казах: "О-о не! Достатъчни са ми неприятностите в този свят, че да се товаря с още една". И не толкова със силата на ината, колкото с вродено както у всекиго на този свят (явно!) жизнеутвърждаващо любопитство, познатото онова любопитство, което ни кара с облекчение, с вътрешно задоволство и кеф да присъстваме на погребения или да слушаме за кървави драми – вътрешноотстранени, почти щастливи, че това, ама точно това не се е случило именно с нас, не ни се е стоварило върху собствената ни кратуна, т.е. продължаваме някак да живеем, в шоуто сме; за някого съдбата е отсякла: "Дотук!" – обаче ние продължаваме по-нататък.
И тъй, направих кафе, изпихме си кафенцето, говорихме за какво ли не и в тези разпилени приказки жената, която желаела да умре, изчезна, стопи се, престана да ме притеснява. Обаче сутринта, като се събуждах, преди да съм се още разсънил съвсем, нещастницата пак се появи. Припомних си незначителна подробност от снощното описание: косата й била леко къдрава, личало, някога била боядисвана и поддържана, ала занемарена вече коса. И с цялата си тежест върху мен се стовари този абсурден, този ужасен въпрос:
"Защо я осъдих на смърт тази жена? Защо не усетих жалост, състрадание, нито основание да й помогна, да подам ръка, дори просто да се появя пред отчаяните й разплакани очи с красивото си великодушие, с великолепната си жизнена вяра и оптимизъм за България?"
Всеки ден, всяка секунда, скъпи мои, ние сме на изпит пред Онова велико нещо, което неясно назоваваме ту Живота, ту Бог, ту Собствената си съвест. Забелязвам нещо страшно, което неусетно се е случило с всички нас, с целия Български народ, изпаднал в драмата на оцеляването: привикнахме с безразличието, ние почваме да губим имунната си енергия да се съпротивяваме на Злото. Представям си гузно, че не съм само аз, че десетки и стотици хиляди, милиони сме заобикалящите. Какво ти безразличие, ние сме съучастници на гавра, която се извършва над самите нас – унижените и оскърбените осем** милиона българи, турци, арменци, власи, евреи, гагаузи, гърци и прочие.
Не за филанкишиите, които мародерстват или живеят на чужд гръб в безделие... За всички, които чувстват България свое отечество, а не дойна крава, за тази част от населението говоря. Защото тази държава не ни е само Родина, тя е наш имот, наше наследство, парче пръст и камънак, прорязано от реки и ручеи, изпълнено днес с лепкава кал и вонящо безразличие. И Някой се е появил в този момент на хоризонта във вътрешния пейзаж на душата ти, катедрално строг, висок и тъмен, и ти заповядва: "Стой си там, където си".
Въпросът не опира вече до красиви романтични жестове, а до нещо много по-рязко: ти трябва да оцелееш на всякаква цена, следователно – да не пилееш себе си. В крайна сметка, онази отчаяна женица сама пожелала: "Оставете ме, искам да умра". Да върви по дяволите, нека върви при своя ангел, това си е нейно право, и следователно: драги, не се намесвай там, дето не са те викали! Тук вече място за съчувствие няма.
Това, скъпи мои, става на 1 март надвечер, три години преди да нахълтаме в двадесет и първото столетие подир разпването на Христа. Днес Пловдив е един окаян град, вегетираме натирени като бежанци в отечеството си.
ІІ.
Наоколо светът ни се тресе от катаклизми – катастрофи, бунтове, революции, земетресения, потоп, суша, СПИН, чума, глад, генно инженерство, самовзривили се фанатици. А тук е слънчево, тихо наглед, еднообразно като път през пустиня. По телевизията снощи въртяха документален запис на масова екзекуция някъде в Африка, може би в Уганда или Руанда; добре изглеждащи мъже с огромни тояги блъскаха трудолюбиво по някакви вързопи от дрехи. И постепенно, с помощта на вариооптиката операторът ни приближава на някакви си 2-3 метра от вързопите.
Но това са човешки същества, Боже мой! Мъже, жени, дечица с разбит череп, с лице, захлупено върху земята, но кръвта и разхвърчалият се бледорозов мозък показваха какво точно се случи току-що, докато ние вечеряхме или се изтягахме сънливо върху вехтичкия диван.
Единият още помръдва с пръстите на босите си нозе – полумъртъв, недоубит, разтърсван от конвулсии; ризата му – бяла, изскочила над колана на панталоните, леко захабена, опръскана с кръв около яката и по гърба...
Разбирате ли, нас ни манипулират с тези кадри от избиването на племето тутси. Нас ни манипулират с това несекващо документиране на планирани убийства, на насилствена смърт, експлоатирайки естественото ни човешко любопитство към страданието и ужаса. Какво ли не са видели още тези наши очи!
Дерайлирала влакова композиция с висящи човешки крайници, разпарцалосани трупове в локви кръв. Грамадата от срутил се хотел и прашни, сплескани човешки същества, вече безжизнени, които извличат с носилка или ги събират като смет в огромни черни найлонови торби. Заледена магистрала, блестяща в сребристо под светлината на прожекторите, и стенещи хора, които се измъкват от нагърчените ламарини. Автобусна спирка в Сараево и пълзящи сред кървищата по разбития тротоар остатъци от човешки тела подир сполучливо изстрелян от "героичната" сръбска артилерия ракетен снаряд срещу чакащите на опашка за хляб косовари.
То не са необикновени работи – нашепва телевизията, – това е част от живота. Длъжен си да я видиш тази част от шоуто, да узнаеш и да си правиш сметка за по-нататък как ще я караш. Трупове, трупове, трупове... Обгореното детско личице в едър план – с прехапаното езиче между щръкналите зъбки от смачканата с тояга главица, не е просто епизод от избиването на някакво "диво" африканско племе; това нещо става част от домашния интериор, ние свикваме с него и децата ни не случайно гледат все по-равнодушно филмовите екшъни с лееща се кръв.
Защото жестокостта в реалния живот е по-развихрена и от най-развинтената фантазия на холивудските и всякакви западни духовни курви и "бизнесмени в изкуството", които от тези работи правят пари, много пари.
Не е добра идея на посоченото по-горе да противопоставям излъскани образци охолен, разумно подреден бит. Проблемът е как да живеем ние – простосмъртните, които се люшкаме между тези два полюса на греховната човешката природа – ние, продължаващи да живеем с остатъци от храброст в това блато от духовна разруха, каквото е днес благопристойната, сдържана в чувствата си заможна Европа, модел на съвременната цивилизация. Децата ни виждат това. Децата ни отрано свикват с издевателствата. Ето кое е страшно! Няма черква, няма бог над главите ни, няма ги простите Десет Божи правила, върху които се е крепяло човечеството в делничните дни на тези две хиляди години. Има компютри, мениджмънт, стокови борси, бързи лимузини, модни педерастки дефилета, автомати "Калашников", междупланетни сонди, сателитна телевизия, Internet, CNN, Al Djazira, състезания за някоя там Gran Prix, тъпи приказчици с апломб на всезнаещи по българските тв- и радиостанции и рекламки-рекламки-рекламки, които носят пари. Реклама за "страст на кристали", реклама за дамски превръзки с крилца, реклама за почистване на тоалетни чинии, реклама за превъзходни изобретения и какво ли не.
То не е вопъл срещу модата и техническия прогрес, да не си помислите, скъпи мои! Защото техниката си е техника, шаренията – шарения, но дали не забравихме вече, че точно ние – аз, ти, той, тя, точно човекът е най-чудесното на тази планета, залутана по законите на небесната механика в необятната вселенска пустош?
ІІІ.
Какво ни казват политиците – тези толкова здраво заети с благото на народа възпитани мъже, жени, старчета от сой! Казват разни работи, от които разбираме колко важно е обществото ни да е добре устроено, законите ни да са закони, всяко престъпление срещу човека и природата да е следвано от възмездие, всяка висока проява на човешкия дух и мускули да е достойно отличена.
Да, това е много приятно за слушане! Но къде сме ние в пороя от престъпления, успехи, митове, демонстрации на самочувствие, ум, благородство? Ние, скъпи мои, сме си все тук – на земята, при хляба и солта, самите ние – хляб и сол за идещите подире ни на този свят. Човекът продължава да зъзне в тъничката си кожа с този възел от нерви, с несекващия свой сърдечен пулс в дребни нещица. Искам да кажа, надеждите ми за оцеляване нямат нищо общо с политиката, нито с международния валутен фонд или участието на Българската войска в мисиите на НАТО.
Като гледам онези добре поддържани лица с добре подредените коси и бръчици на угрижеността върху им, като се възхищавам, от една страна, на най-новите ни политици от типа и с реакциите на сегашния ни президент и сегашния министър-председател, от друга страна, се питам: А дали Злото не ни се явява точно иззад най-разкошните рекламни табели?
Дали и това не е само отличен спектакъл, добре организирано представление, шоу за наивници? Защото, ако тип с противна физиономия посегне към хляба на рожбата ти, много по-лесно ще ти е да го пернеш през лапата, отколкото ако онези, които посягат, са симпатични, образовани, изглеждат човешки на екрана.
Предпочитам Държавата да не се занимава с моите лични работи. Нека госпожа Държавата си гледа своите държавни работи, за да й имам доверие. Моят личен договор с тази алчна, капризна госпожа е сключен, когато дори не съм разбирал за какво иде реч. От първата глътка въздух, от първия ми писък на този свят искам да имам свободата да съм това, което не пречи на другите, но и другите да не ми пречат да съм. А ето че прекрасната ни държава завира пипала в гърлото ми да измъкне оттам сухите залци хляб, да ги преброи и ми остави толкоз, колкото да не умра от глад и скръб.
Защо ми е този договор! Този унизителен договор не устройва мен. Устройва някого, но това не съм аз. А не мога да се отрека от държавата, да я отрежа с едно "Върви на майната си!" – защото тази държава е обсебила миналото ми, не само настоящето, моите близки и мъртви предци са работили за тази държава по същия унизителен договор. Заради моите свидни мъртъвци не мога да се наредя сред мечтателите, бленуващи Зелена карта с гордото име "гражданин на Съединените американски щати", "гражданин на Канада" или "поданик на Нейно величество г-жа Кралицата на Великобритания" и пр., и пр.
Живея със съмнението, че всичко, което притежавам, е втора употреба, животът ми смърди на магазин за стоки втора употреба, а заради спомени от ранното си детство не мога да се отлепя от родната кал, населена от възгордели се тарикати и парвенюта, позьори и артисти на дебелашка простотия.
Е, добре, Държаво! Не аз, ти си открила черна сметка и я рисуваш върху ребрата ми. Направи всичко възможно да те намразя. Ти постоянно предизвикваш добрия човек у мен. Натискаш ме с груби лапи по раменете, почукваш с костелив нокът по мозъка ми, самодоволна, самовлюбена. Питам се, не изпитваш ли страх, не ти ли минава през ум, че такива като мен стават все повече и повече. Не в действията. В мислите и мечтите, присъщи на всеки нормален човек в този свят, ние – унижените и оскърбените, постепенно и полекичка те отдалечаваме от себе си. Договорът си е договор, но рано или късно, ти ще трябва да си платиш за стореното с нас. Между другото, Априлското въстание от 1876 година предците ни вдигат не заради недоимък, а заради липса на справедливост към българина от страна на самозабравилата се управа в Империя, разпростряла се върху три континента.
Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, 6 dec. 1997 – edited 20 avg. 2018
–––
* Действителен
случай на триста метра от дома ми.
** По онова време в България живееха над 8 милиона души. Бел.м., tisss.
.jpg)
