Публицистика – ЩОМ ЛЮБОВ НЯМАМ, НИЩО НЕ СЪМ (2.)

ЩОМ ЛЮБОВ НЯМАМ, НИЩО НЕ СЪМ

      2.

    Продължение

   На 53 години*, смятам за лудост всяка страстно прокламирана амбиция за нов световен ред. Прекалена степен самочувствие, да не кажа: грандомания, виждам в т.нар. "интелектуалци". Да се обявиш срещу бог, като изземеш функциите му, не ми изглежда героично, а чисто и просто – нескромно. И го съобщавам не в защита на легендата за богочовека, а като простосмъртен, ценящ уравновесеното мислене. 

   Като студент, някъде около 1970 г., с велико търпение пребродих затлачения от обстоятелственост и типични за немец сухота и отстраненост роман на Томас Ман "Д-р Фаустус". Неговият герой гениалният Адриан Леверкюн е литературен образ, чийто прототип е Фридрих Ницше (1844-2000). "Д-р Фаустус" за автора е върхова и любима творба; за мен и до днес книгата му си остава връх на суетността, защото е пример как абстрактното може и да бие камбаните на съвестта, но нито за миг не е в състояние да замени живото съпричастие към конкретния случай, към живия човек. Ей от тази суетност тръгват величествените експерименти с човечеството. 

   Застуди се, и в атмосферата започва да витае умисленост и кротост; напомня ми запуснат дом с буренясала градина и паяжини по ъглите. Картината е от Добруджа, Тригорци, село на шестнайсетина километра от Балчик. Там се губех, когато баща ми бе жив тук, в Пловдив. Сега ми липсва кротката му Исусова усмивка и изобщо подредеността и здравината на онзи живот на обикновените българи, където този анонимен, простосърдечен мебелист-дърводелец ми е ориентир, база за оценки и размишления, нещо като Полярната звезда в небето. 

   Философите, които ми занимават ума напоследък – Русо, Шопенхауер, Ницше, Маркс, Сартр, Витгенщайн, са все тясно обвързани с пасмината на заможните и знатните, на повиваните в копринени пеленки и хранени със златни прибори. Какво общо имам с тях!? Бедният, оскърбяваният всекидневно, изпитващият тегобата на битието човек естествено е родствен на Христос, не му се и налага да се прави на чудак, луд и нещо особено. Живей уравновесен и бъди велик в неизвестността си! Това е хубаво, изпълва ме с увереността на влюбен в естествения ход на живота.

   Доста посредственост е нужна да се разхождаш из обществото като паметник на себе си. Човеколюбивото, като качество, е уравновесено, не угоднически наклонено към нечий интерес. Вдъхновителите непременно са оказващи в прекалена степен натиск да напуснем собствения си ритъм и възгледи; а претенциите им основно са срещу личното ни право на избор. В този смисъл вдъхновителите, разпалващите тълпите са главни надзиратели спрямо свободата на личността, независимо към чия кауза призовават. 

   Изпитвам доверие към генетично вложената у всекиго от нас позитивна енергия и радост от творчеството. Отрязъци от великата човешка драма са били и пак ще се режисират от Злото – Ленин, Сталин, Мусолини, Хитлер и прочие... но това е докато се активира положителната духовна енергия, обновяваща представата ни за самите начала на живота.

   Степени на убеденост – фалцетни изсилвания, смръщени гневно вежди, гръмки обвинения, назидателност, опиянение от собствения глас. И всичко това да не си помислите, че убеждава! Това е предизвикателност, която не решава, а разпалва спорове, не лекува, а отваря рани, раздухва пожари и братоубийствени войни. 

   Трудно ли е да се разбере! – за да имаш правото да осъдиш, първо трябва да обичаш. Съденето ти да не е с гняв, а импулс, роден от любов към съдения...

Очите ти ме гледат с прежната си тиха благост 
и пак са милващи и нежни твоите ръце корави. 
Наистина ли пак за твоите очи съм драгост, 
наистина ли през отлъката не ме забрави, 
нима наистина не съм ти отмилял? 
Грижовна моя! (...) 
Недей ме пита! Замълчи! 
За пътя извървян, за моята тегоба 
не всеки има майчините укорни очи. 

   Аргументът ми е от най-неочаквано място (П. Пенев, "Дни на проверка", 1958 г.) и не ме интересува чия тъпа идея е преследвал авторът на тези стихове, откривам рядка житейска мъдрост: най-строго съди не кресльото, а силно обичащият. Това съдене не е за да отблъсне; то е съдене за приобщаване на блудния. То е укорно, мълчаливо, грижовно. Питам се, колцина сред майсторите на гневни речи умеят да се погледнат отстрани, та да успокоят в себе си разбеснялото се – отблъскващо, а не приобщаващо, отрицание. И вместо да помогнат, пречат ни, задръстват с пози гръмотевични пътеките към покаяние. 

   Боже мой, защо все напират да ни назидават! Толкова ли е трудно да изкушиш нравственото у човека, да не го приковаваш към стената, ако си наистина демократ, християнин, философ и психолог с диплома или, изобщо казано, добронамерен съдник? Но не, те въсят чело. Тровят се взаимно. Блъскат по хамалски. Гърчат се от бяс. Пяна капе от устата им. И от цялото театро научаваш единствено колко са се озлобили, колко честолюбиви и суетни, колко безпомощни са духом.

   Следва

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 6 noe. 1999 – edited 18 avg. 2018

   Илюстрации:

– На курорт в Чепино (Велинград), пред ез. Клептуза, август 1954 г. (горе);

– Ресторант "Голям Бунарджик", жертва на Десети ноември 1989 г. (долу). 

–––

* Текстът е писан в навечерието на 2000 г. Бел.м., tisss.