Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

събота, 18 август 2018 г.

Публицистика – ЩОМ ЛЮБОВ НЯМАМ, НИЩО НЕ СЪМ (3.)

ЩОМ ЛЮБОВ НЯМАМ, НИЩО НЕ СЪМ
      3.

      Продължение

   Сънувам... От какви пластове на подсъзнателното се появява фигурката на бившата ми съпруга? Няма лице, а е като докосване – присъствие на притеснен човек. Носим четири пакета край множество пресичащи се железопътни линии. Не можем да прекосим, понеже влакове непрестанно профучават в двете посоки. Малко преди една жп-естакада обаче, току зад завой в усойна планинска местност, хвърлям двата тежки денка между траверсите; на дъното на хлътнатината лъщи неизсъхнала кал, скоро е валяло. Жена ми тъкмо домъква своите две вързопчета, вече се колебаем дали да приклекнем между релсите или да изчакаме отстрани, вече й крещя да слезе в ниското, когато съзирам търчащ с фенер към нас иззад завоя висок кокалест железничар, размахващ отдалеч ръка да се отстраним, а зад него с нарастващ грохот набъбва силуетът на многотонна парна машина.

   ...И се будя. Шест часът, часовникът до възглавницата ми пиука да ставам.

   Какво щеше да се случи и как тъй сънят приключи на най-драматичното място? Каква е ролята на онази, която отдавна смятам, че съм изтрил от себе си: освен пейзажни няколко спомена, в които отсъства, макар да са по време свързани някак с присъствието й в моя минал живот? Какви послания идат към мен от дълбините на подсъзнанието? Има ли то значение за сега или за близкото утре?... Глупави, наивни въпроси! Бъдещето е плътна плюшена завеса; не че ме плаши, но и уют не откривам отвъд настоящето: зъбери под рядка мъглица, пръски от разбушували се вълни, блъскащи яростно с муцуни в стръмен сумрачен бряг.

   Предпочитам екшъни, в които Добрите надделяват над Злодеите. Тук обаче не знам кои са добрите. Знам само, че озлобеният сам си ръфа плътта, рови с пръсти в отпадъците, отвращението замъгля мозъка му. Кому е нужно!? В песимистичната философия откривам не толкова отчаяние, колкото недостиг на духовна енергия за творчество.

   Волфганг Борхерт. Върнал се изтощен и болен от войната. Умира съвсем млад в базелска клиника (Швейцария), малко след като аз съм се родил тук, в Пловдив. Разказът му "Жълтурчето" за група затворници, сред които разцъфтява любовта, възхищението от мизерно цветче, по чудо поникнало между камънъците покрай затворническото каре за разходки – този разказ на родения в мъгливия северен Хамбург Волфганг Борхерт ми иде наум, като чета пасаж от "Светът като воля и представа", завършена от Артур Шопенхауер (1788-1860), кога е тридесетгодишен. Ето Шопенхауер какво казва:

   
"Ако и най-закоравелият оптимист мине по болниците,
   лазаретите, килиите за разпити и изтезания, затворите,
   бордеите на бедняците, по бойните полета или местата за
   изпълнение на смъртните наказания, ако види всички тъмни
   обители на нищетата, дето тя се крие от студения поглед на
   любопитните... той в края на краищата сигурно ще разбере
   какъв е този най-добър от всички възможни светове".


   Съпоставям 30-годишния (в 1818 г.) Шопенхауер с 26-годишния (в 1947 г.) Борхерт –

     
"Бих искал да съм фар в нощта и вятъра –
      за дребни и големи риби,
      за всяка лодка –
      а пък самият аз
      съм кораб във беда!"


    И какво се получава от тази съпоставка! Жизнелюбието не се ли усеща най-остро, най-мощно именно в най-душните подземия на изпитанията! Страданието акумулира оптимизма като мечта, вяра, изходна точка. Изстраданият оптимизъм, ето кое ме възхищава. Противна ми е слабост, маскираща се с копринените одежди на песимизма, пък дори и представена в изящен стил, обградена от аплодисментите на духовни величия като Томас Ман и прочие.

   Земята, населявана от хора с български обичаи, манталитет, традиции, поверия, минало, реч, все ни дава сигнали да не униваме, да не хленчим. Народ се лесно не затрива!

   Село Пейково, нейде в Странджанския балкан, си построило параклис. И понеже по онова време, преди около осемдесет години, Пейково не се и казвало Пейково, пък било в пределите на Турция, та каненият за освещаването поп се уплашил да изпълни християнския ритуал, не дошъл. И тогава пейковци нагиздили в одежди, бутафорно напомнящи владишко облекло, един от своите: вместо калимявка бакърен съд на главата, връчили му железен дилаф вместо владишкия жезъл, наметнали го с козяк вместо епитрахил. И тъй на 12 септември 1912 г., на Малката Богородица, с веселие, с хора и песни параклисът бил понародному осветен не пред черковния клир, а пред Бог и света.

   Каква е тази сила! Има ли власт и мизерия да я спре?

   Когато по Живково време манастирите, черквиците, параклисчетата из цяла Странджа били изоставени, разграбени, съсипани поради нехайство или страх от начетен някой партиен доносник, единствено това местенце продължавало да мъжди, сякаш напук: грижели се за него неколцина от рода на същия полуезически-полурелигиозен "владика". Сънувала жена от рода изворче с лековита вода, бяла кобилка, в дълбока локва затънала. Пък кобилката се преобразила на момиченце, то пък рекло, че е Малката Богородичка и т.н., и т.н. Там сторили градежа.

   Какви комплекси избиват квакащите днес по стъгдите на държавата ни, какъв е този жабешки концерт от насилващи се да ни се докажат колко са гневни и велики? Толкова жестоко е поломяван коренът ни, че съвсем не ни се налага да се перчим:
величието ни е в унижението ни. Държавата ни е отвратителна, подла – и като че винаги е била такава, но Българското пак оцелява, даже по-жилаво става, дами и господа, колкото по-нищи духом са политиците тук и техните гласовити адвокати пред строгото обществено мнение на народа ни.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 6 noe. 1999 – edited 18 avg. 2018
   Илюстрации:

   – 1961 г. – 14-годишен с намалено поведение за лоша дисциплина* (горе);
   – Пловдив – съхранило жизненост, най-древното селище на Европа (долу).
––
Студийна снимка на ателие Фото-Майсторов (ул. Гладстон), която трябваше да занеса на дружинната Вангелова за втората група приети от март 1961 г. в ДКМС към Основното училище "Сашо Димитров" (днес "Антим I"). Първата група бяха отличници и хлапета за пример. Независимо че бях сред силните ученици, оставиха ме сред слабаците от втората група заради намаленото с две единици поведение (за "прилично държане"). Бел.м., tisss.

Няма коментари:

Публикуване на коментар