Публицистика – ЩОМ ЛЮБОВ НЯМАМ, НИЩО НЕ СЪМ (1.)

На внука Борко (10 г.) и правнучката Вики (3 г.)*

ЩОМ ЛЮБОВ НЯМАМ, НИЩО НЕ СЪМ**

       1.

   Веднъж направих беля и жестоко ме биха. Помня, татко държи тънка  шперплатова лентичка, тя свисти във въздуха; белезите от нея оставят дълбоки, кървави следи. Пък майка хванала метлата изотдолу, налага ме с дръжката, обаче от дръжката по-малко боли. Пълзя на колене и лакти в талаша, а те не спират да бият; от зор се наврях чак в най-далечния ъгъл под дърводелския тезгях и те, двамата, пак размахваха оръжията си, но бях недосегаем: не, не уплашен, само изненадан, скимтящ от унижение.

   Да съм бил, да съм бил... не повече от осем-деветгодишен.

   В десетата ми година се разболях от жълтеница. Първо решиха, че е скарлатина, качиха ни с майка отзад в кремавобяла шкода с два хубави яркочервени кръста на задните врати. После майка остана някъде, а мен ме поведоха като арестант из огромни полутъмни варосани коридори. Съблякоха ме чисто гол, накараха ме да прекрача в огромно фаянсово корито и три сериозни лелки ме сапунисваха, триха, поливаха. Вонеше гадно, лютеше ми на очите от хлорната вар. Воняха и дрехите, в които ме облякоха. Че са ме повели като арестант, сега си го мисля. Не изглежда логично, но е тъй! – минахме през отделение, където лежаха болните от коремен тиф, преди да влезем при хепатитните.

    Сложиха ме под прозореца вдясно в стая с четири легла. Вляво лежи беловлас, изсъхнал като стар китаец и със землистия цвят на умиращите дядо Гьорги... Изнесоха го на втората седмица, но името и снежнобелите му мустаци, кой знае защо, още помня. До вратата, откъм жълтите нозе на дядо Гьорги, беше бате Наско – мъж, на около трийсетте. С него играехме шах... Шаха си го бях направил от кутия за бисквити, фигурките нарисувах върху картонени квадратчета, които картончета се придвижваха по синьо-белите шахматни полета. Бате Наско беше тип майтапчия: бие си шегички с всичката ни несрета; само когато се появява онази сестра с инжекциите, лицето му става напрегнато, а шегите си изрича с крива усмивчица: "Аман бе, сестро, станал съм на решето. Сестро, могат да ме ползват за сито".

   Четвъртият бе Яшара – черен сух циганин на неопределена възраст. Мълчаливец беше, та не съм го запомнил другояче освен с прегърбена кльощава фигура, когато се изсулва из завивките или като се връща от тоалетната, притиснал с две ръце корема си, приведен, съсредоточен, сякаш търси нещо много ценно по пода.

   Онзи, който смени дядо Гьорги, ми се губи, не си го спомням, може би съм продължавал да виждам не новодошлия, а мъртвия като жив. Сядах в хубавите пролетни предиобеди на прозоречния перваз на болничната ни стая. Големите все нещо си бъбрят, без особено да се съобразяват, че съм още хлапе: от бъбрежа научавах, че при нас, хепатитните, нищо не е, живот си живеем, но виж, при тифозните всеки ден някого отнасят върху носилка с болничната количка почернял, изсъхнал като чироз, с метнат върху муцуната чаршаф.

   Няколко пъти майка и татко ми идваха на гости, т.е. на свиждане. Все заръчват да слушам сестрите и чичо доктор, да си лежа кротичко, да не тичам, да не се потя, да не шетам из коридора, да си изяждам храната. Накъсо, свикнах с отсъствието им; липсваха ми обаче приятелите. Бате Наско невсякога бе на кеф да играем шах, пък с дядо Гьорги говоренето бе да ме разпитва какво правим в училище, харни ли са учителите или не са харни. Другият, който легна в неговото легло, него не си го спомням – вероятно е лежал като някои от по-тежките случаи: часове безжизнен, с празен поглед, забит в тавана.

   Една сутрин, малко преди визитация, санитарката, която ни чистеше стаята, тичешком излетя в коридора. Появи се дежурният лекар. И две от сестрите се умъкнаха подир него. Тримата поседяха покрай леглото до вратата, шепнешком нещо си рекоха и излязоха. Дойде старата санитарка, разгъна параван около леглото на циганина. И понеже ръката на Яшара все изскачаше извън носилката изпод чаршафа, като да ни помахваше за сбогом, вързаха с бинт двете му китки пред гърдите и така го изнесоха. Сетне сгънаха паравана, наредиха ни да излезем двамата с бате Наско и напръскаха пода и стените до вратата. Като се върнахме след около час, вътре свети от чистота, вони на карбол, а леглото на Яшара – с новичко одеяло застлано.

   Другаде ще разкажа по-подробно може би за хубавата сестра Колева, която като че ме обичаше. И аз се влюбих. Няколко пъти сестра Колева, дето ни биеше най-безболезнено инжекциите, ме отведе в стаята си там, на тавана на четириетажната сграда отсреща, в чието мазе режат човешки трупове. От онази махала под Джендема бях, до Държавна болница; колко набези сме предприемали да узнаем какво ги правят мъртвите там вътре, зад белосаните с боя стъкла, и нищо особено не бяха съзрели трескавите ни любопитни очи. Особени бяха само разказите за възкръснали, които се събуждали голи-голенички насред шестте циментови корита на моргата с картонче, привързано за палеца на десния крак. 

   Сестра Колева ме гощаваше с ябълки, круши, сушени сливи, грозде, бисквитки; току се обърне към двете си съквартирантки – и те като нея медицински сестри: "Вижте го. Ама не е ли сладък, а! Не е ли сладичък?" И трите следят как се храня или се въртя на стола и си бъркам в носа.

   Двайсетина години по-късно – вече млад мъж, женен и с две дъщери, гостувах на моята някогашна "любовна авантюра", и пак в таванска стая, само че сега – срещу моето основно училище "Сашо Димитров". И пак в компания на съквартирантка ме посреща една четирийсетгодишна женица с повяхнало личице. Ала й останал още онзи до болка познат хитровато-приятелски блясък в очите. Стаичката й – цяла в дантелени покривчици и саксии с цветя... Две години по-късно сестра Колева се омъжи, струва ми се, за мъж "с материално положение", както бъбреха жените из махалата, а десетина месеца по-късно върху тухлената колонка край тенекиената врата на къщата срещу старото ми училище случайно зърнах снимката й върху некролог. Издъхнала при раждане.

   Имам, разбира се, сериозни обвинения за това и онова към майка ми и баща ми. Ами че аз израснах, сподирян от фразичката "От теб стока няма да стане". И като го споменах след години в есе за местния всекидневник "Отечествен глас", двамата се почувстваха засегнати, предадени. 

   Не мога обаче да престана да ги обичам. И колкото повече години ме делят от смъртта им, толкова по-близки в сърцето си ги усещам. Милите! Съзнавали ли са, че да отгледаш млад Лъв няма по-добър начин от този, непрекъснато да го оскърбяваш и биеш по лице, да го ожесточаваш, да го отблъскваш. И значи, така младият Лъв заяква от усилието непрестанно да отстоява себе си, своята територия, своите ловни полета.

         Следва

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 2 dec. 2000 – edited 17 avg. 2018

   Июстрации:

   – На улица "Ниш", 6-годишно хлапе от забавачката (горе);

   – Джендемът, най-магнетичният хълм на Пловдив (долу).

___
* Посвещението е от 17 август 2018 г. На 18 август е десетият рожден ден на внука ми.

** Ап. Павел, І посл. до коринтяни, 13:2. Бел.м., tisss.