Публицистика – МАЙЧИН УРОК

   Преди доста години (бил съм 32-годишен) колега* от редакцията на пловдивския младежки вестник "Комсомолска искра" с двусмисления вид на угрижен страничен наблюдател на четири очи ми рече: "Теб тук никой не те обича. Това не ти ли говори нещо?"

 МАЙЧИН УРОК

   Родителите ми съвсем, ама съвсем не са ме глезили. Това – гушкане, прегръдки, галене, мили думи, каквито и да било знаци на привързаност и благоразположение, за мен бяха сън, бяха си чудесна вълшебна приказка, отредена за кротичко някое хлапенце, понеже мен ме нямаше там, защото бях палав, май доста палав, или както майка ми и баща ми един друг се питаха долу, в полутъмната изба край пловдивското шосе за Пещера, преди да пристъпят към изпълнение на поредната порция наказание: на кого, бе… на кого се е метнал, като в нашия род такъв нямаме. По-късно, в сезона на юношеството, когато си размишлявах над това и онова в леглото сред ухаещата на талаш кухничка и едновременно мебелна работилничка, съм си давал сметка, че след като мама и тате помежду си имат любов, значи и към мен – понеже се явявам, макар стипчив, нагарчащ, на моменти възкисел суров плод на страстната им любов, съвсем не ще да са тъй хладни и безразлични, както са ми се показвали.

   Вероятно такава ще да била суровата им представа за домашно възпитание. Но защо тогава сестричката ми, която наистина беше рядко красиво момиченце, бяха обкръжили с благосклонност, колкото и строги да са били? Каквото и да се случеше в тяхно отсъствие, виновният винаги бях аз, и нищо не бе в състояние да ме извини при строгите им изисквания – ни моята неопитност, ни заядливите надменни хазяи или изобщо хора, с които – нормално за някогашно хлапе, имах неприятности.

   Имахме в махалата край Пещерско шосе, в занемарена дървена барака до зида на дворчето пред двуетажната къща на улица "Ниш" № 5, едро яко момче – син на хамалина Михал и чистачката Кръстана. Тошко Белята помня като изключително зло същество, от редкия вид злобари, за които казват "гад и в червата". Майка му бе кокалява възвисока женица, баща му – едър, масивен тип, с развлечена походка и жестове на побойник. От бедняшката им къщурка – стая с антре, в двора на "Ниш" № 5, срещу къщата на „Ниш” № 4, където пък ние живеехме под наем, късно нощем долитаха псувни, ругатни, циврене; екнеше гръмовит пиянския глас на хамалина. Чудел съм се кога Михал ще убие жена си и сина си Тошко...

   Та същият Тошко, шестокласник вече, седем години по-голям, едър, далеч по-силен, веднъж, като се прибирах от забавачката, ме препъна насред улицата, току пред избата ни на "Ниш", заблъска ме с юмруци по гърба, по главата; с коляно ме беше затиснал и крещеше тържествуващ: "Яж, мамка ти! Яж пръст! Баща ти за тая земя се е борил". Кървав, с окаляно от сълзи в прахоляка лице, насинен, охлузен, тичам при най-близкия ми човек на света да се оплача.

   Майка ми пък се затворила в бараката, дето държахме кюмюра, пере в голямото дървено корито, огромен куп пране натрупала. И се втурвам, значи, при моята мила майчица да се наплача, притискам лице в скута й, в престилката й да ме успокои, да ме утеши, да ме погали; през сополи, задавен от хълцане, задавен от преживяното унижение, шептя: "Пък, майко... Тошо Белята ме караше пръст да ям".

   И моята майка... като ме отстрани гнусливо с лакът, такава яка мокра плесница ми извъртя! Сапунената й длан изплющя през лицето ми, а през зъби ей това ми рече: "Теб кой те калеса при Тошо Белята да ходиш? Кой те прати с него да играеш? Защо друго дете не блъска Тошо Белята, ами точно теб!"

   И дотам!

   Изхвръкнах от бараката с прането и кюмюра, прескочих през едно и през две деветте стъпала към тъмната студена изба долу, хвърлих се в моето си легло да скимтя, да се нахълцам, и никой да не ме види такъв разтерзан, заровил лице във възглавницата.

   Страшен урок – от онези уроци, дето цял живот се помнят! Оттам ми е обеца на ухото: каквото и да ми се случи, себе си да обвинявам, у себе си първо да диря и повода, и причината; не-е-е, не са ми виновни другите, че са такива, каквито са... – аз грешно съм ги преценил, аз грешно съм постъпил с тях, у мен си е вината за всичките неприятности, които ме връхлетели. Ама па да тръгна да обяснявам, да моля, да хленча… кому!... на Арменския поп ли! – че лошо не съм му сторил на проклетото същество, кой ще ме чуе, кой ще разбере? И каква полза от хленч и оплакване! Да не съм идиот, да се правя на саката циганка, та някой паричка да ми пусне милозлив някой бедняк в паничката?!

   А Любовта? От невръстен тя ме е пренебрегвала, поне не съм я усетил до днес такава, каквато съм си мечтал и бленувал. След време вероятно ще продължа тази тема, сега обаче приключвам с този само мой си скъп извод: Колкото повече се стремиш към любов, толкова повече разочарования очаквай в объркания живот, който българите сами сме си го направили несносен и толкова неприветлив под мълчаливия взор на нашата сурова майчица България.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 5 okt. 2006 – edited 5 mar. 2018 

–––

* Николай Заяков (1940-2012).

Ars Poetica – ВЕЛИКИЯТ ТИХИ ОКЕАН

ВЕЛИКИЯТ 

ТИХИ ОКЕАН

От звездните надоблачни висини

до тревицата, пред прага ми дето кълни,

откривам дъха ти и съм от него пиян,

о Велики, ти мой Тихи океан.

Тъй кротък наглед, ала гнездо на тайфуни,

в дълбините ти сини вулкани се бунят

и това става видимо едва тогава,

когато нов остров отгоре изплава

и рибите сребролюспести мъртви,

и водорасли зелени навред по брега

подсказват какво е било досега,

докато сме обикаляли бреговете,

усещайки здрава сушата под нозете.

Уж видимо кротък, умислен, смълчан,

живот си, могъщ и огромен мой Океан.

С две ръце да те прегръщам ми иде,

да галя косите ти, по плажове разпилени,

да ти нижа гердан от черупки и миди

и да попивам думите ти солени.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, avg. 1999 – edited 4 mar. 2018

Публицистика – КАКЪВ МУ Е НА НЕГО 3 МАРТ!

На господата и госпожите, за които 3 март не е 3 март

КАКЪВ МУ Е НА НЕГО 3 МАРТ!*

    Университетски преподавател, понастоящем, доколкото знам, декан, т.е. оглавява филологическия факултет на местния университет "Паисий Хилендарски", в четвъртомартенски брой на пловдивския вестник "Марица", вероятно най-тиражирания вестник на Южна България, преди време се изцепи с драматичния въпрос "Какъв ни e на нас 3 март?" под пилатовската многозначителна рубрика на уважаемата редакция "Европа ли?" И взех, че се усетих лично засегнат, понеже и въпросът, а и рубриката отправят всинца нас – българи по род, вяра и език, пристрастни спрямо нашето отечество България, към внушение в до болка познатия байганьовски тертип.

   Накъсо, да вървят на майната им и 3 март, и Европата – знае я Бай ви Ганьо тази лицемерна Европа на дипломатите, дето се не съобразявала с нашите дивни мераци и с романтичния запев от трагичната ни хилядолетна история! Това е внушението.

   Е да, какъв ви е на вас 3 март, дами и господа? Явно, никакъв. Но за мен този ден е знак за горчивата истина, че Отечеството ми беше орязано и ограбено, че мечтата на предците ми беше поломена не без участието и на прохождащи в голямата дипломация доморасли нашенци политици, 3 март ми е особено скъп именно заради блюдолизничество и предателства пред портите на Изтока или на Запада, или заради метани към Отвъдокеанския Биг Брадър, все тази!

   Войните, които обикновеният Български войник и семейството му, и родът му, дами и господа новопокръстени европейци, изнесоха на плещите си, независимо какво проектират сегашните наши управници и сегашните наши божем приятели отвън, са осветени от подвига и ентусиазма, белязан с датата 3 март 1878 година, съхранен за историята в паметта Българска.

   Не ми се спори с уважаемия преподавател от местния университет, с автора на въпросната реплика от най-тиражен за Южна България вестник; да отстоява каквато си ще философия или теза; ала настоявам да се има предвид и по-уравновесеното мнение, че 3 март очертава, т.е. оказва се санкция в най-висок дипломатически стил, колко многобройни, па макар и насила разделени в пет или шест балкански държави, сме ние, българите. Такова признание – документирано и от Западната дипломация, наред с дипломатите на Царска Русия, е, това не забелязваме ли?!

   БЕЛЕЖКА:

   Текста писах с яд на 15 март 2005 г. Манипулациите върху съзнанието ни на българи и днес се вършат с помощта на персони с пъстри пера, които от носа си по-далече не виждат и лъщят със склонността по всеки повод и без повод да унижават българина като недорасъл да осъзнае какво нищожество е. Подир това, вече върху така поразчистеното от нашите уж "национални" медии място, се появява кресливата сган от грандоманстващи патриотари, самозабравили се от алчност и лицемерие политици, мазните сериали за великолепието на Османската империя и за бит, надживян отпреди век-век и половина по земите на българите, гавра с националните ни личности или събития в стил фуклив нехранимайко и полуграмотен пишурка от Габрово, фондацията "Америка за България" и фондацията "Отворено общество" на г-н Сорос, появяват се историци, като Мартина Балева**, Емил Джасим*** и прочие рекламирани по "националните" ни медии ярки отродници.

   Мен любознателност, а и ровичкане в опити да бъдат преразтълкувани основни събития от Българската трагична история чрез т.нар. "нов прочит", са ми симпатични с немощта си да отрекат приноса на Русия – не Русия на имперските служби, всеки случай, а Русия на обикновения руски човек, наш събрат по вяра, дух, а защо не и по език.

   Честит Националният ни празник 3 март на всички българи по нрав и потекло! Където ми е сърцето, там е България; независимо от изливащата се помия и злост, независимо от пренебрежението на официалната власт днес, там е и обикновеният Руски войник, пожертвал живота си, за да я има днес нашата България.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 3 mar. 2011 – edited 3 mar. 2018

____
* Вж. http://dariknews.bg/rektor2011.php?city=3

** Вж. http://frognews.bg/news_228/Uchenata-moma-Martina-Baleva-vzela-2000-evro-da-dokaje-che-klaneto-v-Batak-e-balgarska-razduvka/

*** Вж. https://www.youtube.com/watch?v=q1SXSNQbqw4

Ars Poetica – ЗАХЛАДНЯВАНЕ С ЛЕКИ ВАЛЕЖИ

ЗАХЛАДНЯВАНЕ С ЛЕКИ ВАЛЕЖИ

Ти си хубава и млада,
имаш весели очи;
аз по тебе малко страдам
и дано не ми личи!

Ти не се коси за мене,
гледай новия любим
как те пие възхитено
и размазва твоя грим.

Хубаво ни е морето
в този следлюбовен зной:
гола виждам те – което
няма как да знае той.

Че макар и леко сбръчкан,
още те сънувам аз
и от любовта си съчки
сбирам в идещия мраз.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 18 avg. 2007 – edited 2 mar. 2018

Ars Poetica – ДОНОС ВЪРХУ ТОАЛЕТНА ХАРТИЯ

В памет на Нина от бащиния ми род*

ДОНОС ВЪРХУ ТОАЛЕТНА ХАРТИЯ 

Ах, господине, страшно съжалявам!
Изпълнена с голямо уважение,
понеже сте тъй горд и тъй прославен,
а честността ви пример е за мене

и може би понеже няма друга,
която истината да ви каже,
пред наглостта на вашата съпруга,
която не ви заслужава даже,

реших най-искрено да ви опиша
какви ги върши, по кого тя страда,
кого преследва, по кого въздиша,
с кого си ляга, глупава и млада.

Поне да бе ей туничко дискретна
и тоз дивак да беше мъж достоен,
а то разбуниха съвсем градчето
и всички сме ужасно неспокойни.

Това е градинарят, господине,
мизерникът, нает да копа двора,
но рови се и в нейната градинка,
и хвали се на всичкото отгоре.

Из къра с него, весела, честита,
по цели седмици се размотава,
а както знам, единствено разчита
на вас разбрицаната ни държава.

От него пропищял е орталъкът,
петима рогоносци тайно дебнат,
и техните женици съхнат в мъка,
от ревност и без никаква надежда.

И аз една от тях съм, господине,
и мен ме гони ревността коварна,
че плюх на своя мъж и свойто име
и до насита любих се край Варна.

На пясъка със него поиграхме, 
търкаляхме се, любихме се много,
лудеехме и най-щастливи бяхме
като деца, докоснати от бога.

Оказва се, за любовта се плаща,
и ето ме отново при мъжа си,
смирена уж, ала намятам плаща –
да отмъстя, докато не е късно.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 26 avg. 2007 - edited 1 mar. 2018

___

* По действителен случай. Нинче, ако ме виждаш от Отвъдното, прости, че те харесвам за твоя чар, дяволитост и щур оптимизъм. Бел.м., tisss. 

Ars Poetica – ПЪТЯТ ГУРКОВО-ТРИГОРЦИ

Три удара от нож получи 
и паднал настрани, умря...*

ПЪТЯТ ГУРКОВО-ТРИГОРЦИ

С труд за цял сезон спечели някакви пари Валери,
а край пътя са се сврели трима цигани в ръжта,
чакат го оттук да мине, връщайки се при роднини,
стиснали невъзмутимо камък, пистолет, кама.

Камък първият ще метне, вторият с нож ще го светне,
третият ще го простреля с верния си пистолет;
щом далеч оттук побегнат, в кръчма мърлява ще седнат
плячката да си поделят, ако имат пак късмет.

Първият ще купи булка, вторият – добра цигулка,
третият ще се сдобие с абаносов кларинет;
ще поемат към чужбина нейде както са си трима,
и за пиене ще имат, всичко ще им е наред.

Мрак се спуска от небето, глъхне в тъмното селцето,
трима непознати дебнат в сладки дяволски мечти.
Ех, Валери! Де намери да замръкнеш тук, човече!
През полето сам не тръгвай, зло да те не сполети.

Като няма да те пази никой от убийци разни,
друго и не ти остава, та свещица запали –
Богородица с Исуса да те брани от погнуса,
щом от младото ти тяло кръв и пяна завали.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 8 fev. 2008 – edited 1 mar. 2018

–––

* Федерико Гарсия Лорка (1898-1936), из "Смъртта на Антонио ел Камборио".

Ars Poetica – РЕВНИВИЯТ ЖЕНИХ

РЕВНИВИЯТ ЖЕНИХ

– Когато снощи те потърсих, Лили,
оказа се, че няма те у вас...
– Ах, боже мой, къде ли пак съм била!
Да, спомних си... Бях у съседа Спас.

– То беше доста късно. Казвам, късно
на гости през нощта кой ходи, кой?
– Ех, ти с туй подсъзнание тъй мръсно
на кръст ме разпна... Ама че герой!

– Не, питам само. Търсих те за нещо,
което ме измъчва тия дни...
– Кажи, защо ме гледаш тъй горещо,
че плувнах цяла в парещи вълни.

– За пръстенче дойдох да взема мяра,
че при златаря щях да мина пак.
– Това ли било, как ме изненада!
Че бива ли да шеташ в тоя мрак?

И прекосил си тез дълбоки преспи,
през сто баири стръмни бил си път?!
– Как тъй защо, нима не се досещаш,
за нас дори и бабите мълвят.

– Да бъбрят, само глупости мърморят;
щом пукне пролет, твоя ще съм аз.
Почакай месец-два, че и отгоре
и преглътни проклетата си страст.

– Преглъщам я, ала защо да крия,
отлагаме тъй дълго оня миг,
когато с вино и шише ракия
у вас ще вляза като скъп жених.

– Ще дойдеш, ех! Мерак набрал си множко,
наградата тепърва предстои...
– Да, миличка. Мечтая цели нощи
и пред очите вечно си ми ти.

Дойдох, а тебе никаква те няма,
сега от Спас ли да ревнувам аз?
– Това ли било! Ай, каква ли драма
у теб ще да е лумнала тогаз!

Той болен е. Умира и се гърчи,
изнемощял, нещастен и проклет;
наложи се да го повивам в кърпи
и в три чаршафа, мокрени с оцет.

Да знаеш, снощи даже не съм спала
и молих се за грешната душа;
не мигнах, мили, пуста опустяла,
та в сетния му час да го теша.

– Тешила си го, виждам, вече зная;
по гушката ти морави петна
показват ми, че винаги накрая
наяве истината е една.

– Не ми ли вярваш? Той сега умира,
душа бере, на път за Оня свят.
– Е да, затуй със вино и ракия
почерпи ме, като да съм му брат,

и песни пя, и свири на китара,
с момците се надборваше дори,
та даже и кръчмарката ни стара
прокле го в Ада вечно да гори.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 14 uni 2008 – edited 28 fev. 2018