Публицистика – МАЙЧИН УРОК

   Преди доста години (бил съм 32-годишен) колега* от редакцията на пловдивския младежки вестник "Комсомолска искра" с двусмисления вид на угрижен страничен наблюдател на четири очи ми рече: "Теб тук никой не те обича. Това не ти ли говори нещо?"

 МАЙЧИН УРОК

   Родителите ми съвсем, ама съвсем не са ме глезили. Това – гушкане, прегръдки, галене, мили думи, каквито и да било знаци на привързаност и благоразположение, за мен бяха сън, бяха си чудесна вълшебна приказка, отредена за кротичко някое хлапенце, понеже мен ме нямаше там, защото бях палав, май доста палав, или както майка ми и баща ми един друг се питаха долу, в полутъмната изба край пловдивското шосе за Пещера, преди да пристъпят към изпълнение на поредната порция наказание: на кого, бе… на кого се е метнал, като в нашия род такъв нямаме. По-късно, в сезона на юношеството, когато си размишлявах над това и онова в леглото сред ухаещата на талаш кухничка и едновременно мебелна работилничка, съм си давал сметка, че след като мама и тате помежду си имат любов, значи и към мен – понеже се явявам, макар стипчив, нагарчащ, на моменти възкисел суров плод на страстната им любов, съвсем не ще да са тъй хладни и безразлични, както са ми се показвали.

   Вероятно такава ще да била суровата им представа за домашно възпитание. Но защо тогава сестричката ми, която наистина беше рядко красиво момиченце, бяха обкръжили с благосклонност, колкото и строги да са били? Каквото и да се случеше в тяхно отсъствие, виновният винаги бях аз, и нищо не бе в състояние да ме извини при строгите им изисквания – ни моята неопитност, ни заядливите надменни хазяи или изобщо хора, с които – нормално за някогашно хлапе, имах неприятности.

   Имахме в махалата край Пещерско шосе, в занемарена дървена барака до зида на дворчето пред двуетажната къща на улица "Ниш" № 5, едро яко момче – син на хамалина Михал и чистачката Кръстана. Тошко Белята помня като изключително зло същество, от редкия вид злобари, за които казват "гад и в червата". Майка му бе кокалява възвисока женица, баща му – едър, масивен тип, с развлечена походка и жестове на побойник. От бедняшката им къщурка – стая с антре, в двора на "Ниш" № 5, срещу къщата на „Ниш” № 4, където пък ние живеехме под наем, късно нощем долитаха псувни, ругатни, циврене; екнеше гръмовит пиянския глас на хамалина. Чудел съм се кога Михал ще убие жена си и сина си Тошко...

   Та същият Тошко, шестокласник вече, седем години по-голям, едър, далеч по-силен, веднъж, като се прибирах от забавачката, ме препъна насред улицата, току пред избата ни на "Ниш", заблъска ме с юмруци по гърба, по главата; с коляно ме беше затиснал и крещеше тържествуващ: "Яж, мамка ти! Яж пръст! Баща ти за тая земя се е борил". Кървав, с окаляно от сълзи в прахоляка лице, насинен, охлузен, тичам при най-близкия ми човек на света да се оплача.

   Майка ми пък се затворила в бараката, дето държахме кюмюра, пере в голямото дървено корито, огромен куп пране натрупала. И се втурвам, значи, при моята мила майчица да се наплача, притискам лице в скута й, в престилката й да ме успокои, да ме утеши, да ме погали; през сополи, задавен от хълцане, задавен от преживяното унижение, шептя: "Пък, майко... Тошо Белята ме караше пръст да ям".

   И моята майка... като ме отстрани гнусливо с лакът, такава яка мокра плесница ми извъртя! Сапунената й длан изплющя през лицето ми, а през зъби ей това ми рече: "Теб кой те калеса при Тошо Белята да ходиш? Кой те прати с него да играеш? Защо друго дете не блъска Тошо Белята, ами точно теб!"

   И дотам!

   Изхвръкнах от бараката с прането и кюмюра, прескочих през едно и през две деветте стъпала към тъмната студена изба долу, хвърлих се в моето си легло да скимтя, да се нахълцам, и никой да не ме види такъв разтерзан, заровил лице във възглавницата.

   Страшен урок – от онези уроци, дето цял живот се помнят! Оттам ми е обеца на ухото: каквото и да ми се случи, себе си да обвинявам, у себе си първо да диря и повода, и причината; не-е-е, не са ми виновни другите, че са такива, каквито са... – аз грешно съм ги преценил, аз грешно съм постъпил с тях, у мен си е вината за всичките неприятности, които ме връхлетели. Ама па да тръгна да обяснявам, да моля, да хленча… кому!... на Арменския поп ли! – че лошо не съм му сторил на проклетото същество, кой ще ме чуе, кой ще разбере? И каква полза от хленч и оплакване! Да не съм идиот, да се правя на саката циганка, та някой паричка да ми пусне милозлив някой бедняк в паничката?!

   А Любовта? От невръстен тя ме е пренебрегвала, поне не съм я усетил до днес такава, каквато съм си мечтал и бленувал. След време вероятно ще продължа тази тема, сега обаче приключвам с този само мой си скъп извод: Колкото повече се стремиш към любов, толкова повече разочарования очаквай в объркания живот, който българите сами сме си го направили несносен и толкова неприветлив под мълчаливия взор на нашата сурова майчица България.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 5 okt. 2006 – edited 5 mar. 2018 

–––

* Николай Заяков (1940-2012).