Story - СВАТБАТА НА ЧИЧО ЕНЧО

Из книгата „Историйките на ученика Ламски”

СВАТБАТА НА ЧИЧО ЕНЧО

    

      В чест на свата Райчо Бижев от село Руен

    България е оцеляла благодарение на чешита, не на мижитурката или на Божата кравичка. Мижитурката – без окото й да трепне, баща и майка си ще продаде. Ще я познаеш по хленчовете, по мрънкането и по кефа й да се пъчи, кога друг някой заради нас в огъня се е парил едно-друго да извоюва.

    Тате има братовчед, фатмак в армията. Едър е като планина и чудно пее родопски песни. Чичо Енчо рядко се вясва по нашите места, ала появи ли се, вкъщи празник настава, "тупкат сърца ни", както се пее в песента.

    Чувам го още отвън, докато си изтупва обущата, които винаги са кални и миришат на горска шума и овчи тор. Застане тоя грамаден мъж в рамката на вратата, разпери лапи като някой мечок, па с гръмовен глас ревне:

    – Бра-а-тя!... Добре съм ви намерил. Ето ме и мен.

    Сграбчи първом Гица в мечешка прегръдка, на мама чинно ръка целува, а с майстор Тотю се тупкат по раменете. Тате го тупа хлебарски, сякаш брашно изтърсва, пък Енчо като замахне да тупне, Тотю се сниши, та приклекне чак. Щото му тежичка ръчицата на чичо Енчо.

    Яви се по Коледа Енчо у дома, свряха се в гостната с тате и нещо дълго си приказват ли, приказват. Посмяха се, нарадваха се един-друг, и като дойдоха в кухнята, тате обяви:

    – Наш Енчо се жени. Момата е от Руен. Гичке, помниш ли, прадядо ни Райчо арамията някога по тез места шетал. Между Руен и Яврово били хайдушките му пусии. Треска ги тресла гаджалите от съседните махали, откак на Солунската скеля душмани бастисал.

    – Че пък коя ще да е таз?

    – Е, ще се опознаете – боботи Енчо. Па вади замръчкавено от употреба шише: – Я, донес чаши, да налейм, да сръбнем, че сме се увардили в тез жестоки времена!

    – Човек в днешно време жени ли се, бре? – плахо рече мама. – Тъдява не си довадял от по-лани, кога па я опозна таз женица, кога па я склони! – Гледаше го с тревога, а пък плетката й тръгна да се разплита. – Хората вият на умряло, хлябът от ден на ден все по-скъп, младите по чужбина се запиляха, ний сме се вперили в гробищата. Миналата неделя съседката иззад дувара ми дума: “Нападнали са ни бесове – кай, – живите ке се молим на мрътвите от гробето да се дигнат, па ний ке да легнем в дупката на ихно место”. То се не трай вече, Енчо, пък ти... сватба. Акъл имаш ли!?

    – Изядоха ни мръсниците – подкрепи я тате наперен, па храбро бръкна във витринката, със замах нареди чаши върху масата.

    Чичо Енчо разсипа ракията, чукнаха се мълчешком, даде ми пръст в чашата му да топна, рече пръста си да оближа, гушна ме. Свих се в него и той, без да промълви, отпи веднъж-дваж, поизпъчи се, извъртя глава на верев и... запя.

    За Руфинка, дето болна легнала, се пееше в песента. Пееше, ай, как пееше тоя човек, с душа и сърце:

Руфинка болна легнала
на високана планина. 
Никой до нея нямаше,
сал една стара майчица...

    Спря, поокашля се, наведе глава като кон-вихрогон, на себе си рече:

    – Таз тъжна излезе, мамка му! Я да пробвам друга! – И подхвана:

Задали са се, подали
облаци черни, притажни. 
Невеста седи на двори
и на облаци думаше...

    Невестата пита отде идат, а облаците отвръщат:

От Перущица идиме,
от Перущица бегаме...
Там турци колят и палят 
и през нож всичко прекарват –
старци и баби, и мъже,
и още млади невести
със дребни мъжки дечица...

    – Е, хайде холан – рече Гица, – дай нещо така… по-весело!

    – Тая виж! – пак се прокашля, па подкара:

Черешку, чьорна вишничку,
пролет през тува минахме, 
ти беше цвета цветила,
пък рожба не си родила.
Дали та слана попари
или та слонце изгори?

    – И таз скръбна – рече мама.– Доста мъка по кърищата си сбрал.

    – Ей, ще ме свършите вий! – искрица блесна в очите му. Склони глава, сръбна от ракията, изпъчи се и пое:

Бела съм, бела, юначе,
цала съм света огрела
от изник слонце до заник.
Адин бе Кърлък останал
и той не щеше остана,
ам беше в могла утонал.
В моглана нищо нимеше –
сал адно русо девойче
и адно вакло овчерче.
Със меден кавал свиреше,
кавален дума думаше:
– Галени га са ни зомат, 
техноно бално какво е,
техноно бално де има? 

    Гласът му – плътен и дрезгав, като голям и тежък меден чан плавно се блъсна в прозорците, понесе се над смълчания квартал. Чувам, съседите отварят врати и прозорци, виждам ги облакътени по балкончетата, палят цигара и огънчета като светулки светкат тук-там...

    Дълго я пя тая песен: изкара я докрай, пийне ракия и почне отнапреж. Гица се разплака, дойде да му целува ръцете, лицето му да гали. А Енчо внимание уж не й обръща, но като свърши, видях, под рунтавите вежди, в ъгълчето на очите му влага блещука.

    В събота надойдоха и други от татевия Хаджитрендафилов род. Решиха, ще се извърши тая сватба в старата прапрадядова каменна къща, дето тате я бе потегнал, колкото да има къде да се прислоним за ден-два на сушина.

    Качихме се с чичо Енчовата волга до Руен. И аз помагах. Цял ден крак не подвих...

    Преди обяд боклука от миналите петдесет години изнасяхме. Почистихме двора, варосахме бордюра и тристагодишния орех, който подпира къщата да не падне. Цинков кайнак бучнаха на затлачения извор с ледената водица.

    Точно в дванайсет масите – сложени, закланото в Куклен прасе – сторено на пържоли, билник ракия, две бъчонки руйно вино, окичени с ела и здравец, украсяват картината.

    Сняг по рътлините натрупал, мраз от планината вее, а в двора – заветно.

    Пекна слънчице и сред оживените едри тромави мъже, и сред зачервените пъргави жени, които току влизат-излизат из кухничката, почувствах как сам наедрявам, ставам силен, иде ми да изкача на един солук* Балкана, па оттам, от върха му да ревна: "Ехе-хе-хееей, братя българи! Добре съм ви намерил. Ето ме и мен".

    В един по обяд от горния край на улицата зададоха се нашите от Яврово. Вървят вкупом, тежко стъпят, сякаш танцуват, с китка закичени и пъстър байряк напреде им, дънят в снижаващата се мъгла с пищови: даннн, даннн, даа-а-ан!

    Мама дръпна Тотю настрана да приказват:

    – Кам ви булката, бре?

    – Булката?... Ъ-ъ, булката ще дойде – врътна се той.

    – Булката, питам, де е. Що ми се правиш на смахнат!

    – Че аз... аз... аз отде да знам?

    – Той въобще ще се жени ли?

    – Ами как мислиш, що е всичкият тоз салтанат?

    – Д-да, бе – заекна мама, – ама що не виждам момата. Ти, драги, Енчовата изгора виждал ли си я въобще?

    – Кого! Булката?!... Е как да не съм я видял. Видял съм я, ами да! – впери в мама честни сини очи, та си рекох: лъже. Говори й тъй убедително, че хич и не се чудя истина ли е това, дето казва. – Да мари, Ленче, не ми ли вярваш? Момата е изключително... ама изключително хубавка.

    Мама го загледа по-строго и от мафиот-следовател**:

    – Е, и...? Карай нататък!

    – Е, ми хубавка, казвам. Пълничка една такваз, едричка, с хубави цици и всичко природно, както си му е ред.

    – Мръсник! Ама че глупак! Не те питам това. Нали разправяхте, тъдявашна била! Като е тъдявашна, де е?

    – Е да, де! Тукашна е... От Гайдаровия род.

    – Де ги Гайдаровите?

    – Потрай, ма, ши додат.

    – Кога, бре?

    – Кога-кога... Кога решат.

    – Божке-е! – плесна тя. – Ще се излагаме, значи!

    Стана Енчо от масата, бавничко приближи. Беше се наметнал с кожуха като политкомисар от стар руски филм:

    – Какво си шушукате, бре?

    – За булката пита – чеше се Тотю зад ухо.

    – А-а, туй ли ви дерт! – засмя се Енчо. Разпери ръце към двора, препълнен с роднини от Руен, Куклен, Белащица, Браниполе, Крумово, Брестник, Храбрино, Яврово, Манастир: – Слушайте бе-ей, мила рода!... Рекох, че се сбираме за сватба, каних ви любезно и най-почтено. Ей туй ни е сватбата!... Някой да му е зле? На някой да му е паницата празна или вино и ракия да си няма напреде?... Музиката чуете ли? Е!... Чуете ли, че таз музика насам иде?... Иде булката-а! Иде милата ми. Цял съм неин.

    Гласът проеча над главите ни. Стана тихо. Заслушахме се. От Куклен, по стръмното към нас на талази приижда мелодия, ручат гайди... Гайдите на Гайдаровото коляно. Идат откъм завоя, та ги не виждаме... После ги видяхме: вървят – не вървят, а и те танцуват с гайдите напреж.

    Какво стана после? Всъщност, булка нямаше. Енчо рече, че се жени за... Няма да повярвате, жени се за България, майко мила! Досега бил само сгоден, усещал се свободен, като ерген необвързан се усещал. Отсега нататък обаче тая симпатия се превръщала за него в любов до гроб, в съдба страстна и кървава, както рече.

    Калесвали го на сгодна работа в Дания, много се колебаел дали и той да не отпраши на гурбет, но кандисал, стигнал до откритието, че никакви долари, лимузини, хавайски острови и холивудски курви не му трябват, понеже България е една... и значи, дето и да иде българинът, всичко губи смисъл, отреже ли си сам пъпната връв.

    Защо ви ги разправям тия!

    Енчо има куче, каракачанка някаква, не много едро, космато, опашката му завъртяна на кравай, муцуната – широка и упорита. Като го погледнеш, нищо и никакъв помияр на вид, а личи, че е със силен нрав, може и да ти се хвърли на врата...

    Това куче било майстор да варди овцете. От седемдесет години въдят тая порода прадядо му, дядо му, тейко му и самият Енчо. По един-два пальока държал за дамазлък, внимавал породата да се не омеша с породи кекави и слабохарактерни.

    Ей за тоз Мурджо нафукано гръцко паликаре-търговче петстотин долара хамерикански му предложило, а наш Енчо отсякъл: “И хилядо по петстотин да ми броиш, пак няма да ти дам и снимка за спомен с каракачанката ми да си направиш”.

    Май на това му се вика „да държиш на своето”.

Plovdiv, apr. 1994 – redact. 14 jan. 2016

______
* От тур.: на един дъх.

** Странно ли ви изглежда съчетанието! За България и мафиотът, и следователят, и прокурорът, че и съдията са все от една и съща партия – на ония „хубави хора”, които в момента са на власт. Такова е мнението на Тотювата компания наивници, незапознати с тънкостите при управление на една държава. Бел. авт.

Story - УЧЕНИЦИТЕ, УЧИТЕЛИТЕ И ВСЯ ОСТАЛЬНАЯ СВОЛОЧЬ

Из книгата „Историйките на ученика Ламски”

УЧЕНИЦИТЕ, УЧИТЕЛИТЕ И ВСЯ ОСТАЛЬНАЯ СВОЛОЧЬ

     Защо едни хора се имат за по-важни от други, големеят се, надигат се на пръсти, издуват се като оная жаба, дето решила с вола да се мери? Споменах (в предната глава на книгата) фамилията Моллов*, та се сетих. Тия подвижни паметници на самите себе си ходят сред простолюдието, смръщили вежди, издули надменно устни.

     Указания дават, микрофонът винаги техен, пред камерата все те: откъм облаците присъди раздават. А нали всички ний сме деца на майката-земя! Великите хора са хубави именно в своята обикновеност.

 
    Веднъж приятелче едно ми вика: “Ела да ти покажа красива жена”. "Това ли е жената, бе? – питам. – То не е жена, то е учителка. Това е същата петниста хиена, дето ми тури двойка, че не я излъгах и писах, каквото писах, от себе си, а на тарикатите, дето не спират да преписват, да й се мазнят и зад гърба й да я подиграват, върти шестици."

    Пази, Боже, от дървеняци, които си вършат работата вдъхновено! Кога баща ми Тотю каже, че шофира вдъхновено, мога да го разбера. То стържене, сажда, пукотевица, друскане. Това е Тотювото вдъхновение, да. Ала у нашите учители и водачи на нацията вдъхновението смърди на леш. 

    Тъй е и в училище. Училището ни е каквато ни държавата. Що за човек сред нас е учителят! Лицемерен тип: пъчи гърди, а пък е пъзльо. Нарича децата кретенчета, изнудва родителите или ни яде от закуските. Ако ли детенцето не умее да чете, крещи му, опъва му ушите и го злепоставя, като че то трябва да се е родило научено. Нали сме тук, за да се научим! Според него, децата сме тъпаци, сбирщина от кръшкачи, само любимците му са най-най... 

    Гади ми се, като помисля колко подли хора са станали подли само защото учителката от невръстни ги убедила колко полезно е да доносничат за своите другарчета. И те доносничат цял живот. С пламнали очички и алени бузки шепнат на Нейно величество Грандоманията: “Госпо-о-ожо или господин шефе, пък Веско знаете ли какво каза за госпожицата по пеене?” 

    Ако съм учител, ще ме е срам да влизам в училище с лош дъх в устата и воня под мишниците. А лошият дъх от мислите им на тия „учители” на никого не прави впечатление. Хвърлят ни топката да играем, а после се сърдят: “Вий що спукахте топката!” Преподават едно и също сто години, пък се гневят, че детето не знае колкото тях, макар то да учи купища предмети. Едно момиченце или момченце седи поне пет, понякога шест и седем часа всеки ден закотвено за чина, а учителката, удобно разположила се върху тапицирания стол, кръстосала крак върху крак, бърчи нос и разваля настроението на всички наоколо. И като изкара четирите си учебни часа, хуква да се оплаква колко е нещастна, глава я цепи, че се мъчи с тъпунгери, а писаното й яйчице у дома няма кой да погледне. 

    Заловиха кръшна даскалица, че краде в училището, дето преподаваше музика. И какво й сториха?! Шефът на школото й казал да си подаде молба за напускане. И тя естествено написала молбата, и пак е учителка, но в съседния жилищен комплекс. 

    Друга, която масово изнудваше децата до трети клас да й носят подаръци от родителите и същите родители да й вършат безплатно услуги... И на нея училищният шеф й предложил да си напише молбата за напускане. Ала кога й предложи? Когато вонята плъзна по града и столични вестникари я описаха, а местните телевизионери, търсачи на сензации, започнаха да пикират над нас като гарги над мърша. Сега същата госпожа е много уважавана, получава си пенсията, води, твърдят във вестника, активен обществен живот в групата на общинските съветници и е собственик на бутик за дрехи, кафене и тенис-корт. 

    Трета осиновила сираче, когато детенцето било на три годинки, и когато то навърши дванайсет, изгони го от къщи. Забранила на момчето да й звъни по телефона, че я безпокояло, особено кога обядва с милия си съпруг и двете си деца, които родила по-късно. “Присяда ми – рекла, – загуцвам се, само като ти чуя гласа, миличък!” 

    Днес момчето живее в изоставен тенекиен гараж край циганската Шекер махала, а госпожата всеки месец се реди за сумите, които общината й отпуска заради сирака. Грижи се от жал за него чичо Гьорги, таксиметров шофьор... Тая лицемерка преподаваше при нас трудово обучение, а сега е секретар на дружеството на многодетните майки в града, закарфичила си е върху ревера почетна значка за благотворителна дейност.

    Изобщо, ведър възрожденски дух витае в Българското училище, какво да говорим! Предишната ни заместник-шефка две учебни години покрай служебните си задължения продаваше талони за "игра със сигурна печалба”, известния по онова време из цяла България "пловдивски Джак-пот" с цел голяма печалба... за сметка на хиляди лакоми малоумници. Хвана й се на въдицата доста народ. И взеха наивниците на тумби, на тумби да обсаждат училището. Прииждат от далечни села и градове, а тя се крие, болна била, но прибра париците на малоумниците и ги прати за зелен хайвер.

    На какво ни учат такива “учители”! 

    Госпожата цели две години се вясваше между нас само за да си вземе заплатата. През другото време шеташе из Северна България с шибаните си талончета. Редовна била инак на Капълъ-чарши в Истанбул и на бит-пазарите в Скопие, Белград, Солун... за далаверата с цигари, менте-ракия и китайско бельо.

    Учител по физкултура събира пари от нас за топки и волейболна мрежа. Просията и изнудването са неразделна част от училищния живот. Събират пари за щори, за пазач, за коледна елха, за подарък на любимата учителка, за ключалки на шкафчетата в коридора, за пластмасови сандъчета за цветя, за картина, която зрелостниците са длъжни да дарят на училището... според традицията.

    Ето какво се случи при нас. Сбраха се педагозите да се съвещават дали да турят Българския национален байряк върху покрива на училището. Значи, "сто и двайсет те бяха на брой"** – e, не точно колкото четата на войводата Ботев! И знаете ли какво живо вълнуваше тия умни хора-българи? Проблем им беше символът на Отечеството, а зъбите им тракаха на тия отчаяни храбреци да не би с окачване на националното знаме да разлютят циганите от съседното гето. Е, над въпросното училище вече се вее, та плющи чак вследствие бурни исторически ветрове, ветрее се Българският байряк, ала то се дължи не на храброст и национално самочувствие, ами се дължи на оня министър на просветата***, който – като знаеше с какви хубави хора си има работа, изрично разпрати височайшо министерско разпореждане, с други думи: заповяда... символът на Републиката да се развее над всяка училищна сграда в България.

Plovdiv, apr. 1994 – redact. 13 jan. 2016

______
* От тур. "молла": мохамедански съдия, учил богословие.

** Сто двадесет души те бяха на брой.
И паднаха всички при първия бой!
Со залп ги посрещна на родния бряг
в засада отрано приготвений враг.
Умряха те всички за родния край...
Къде им е гроба днес никой не знай -
днес никой не знай!

И тъмна мълва се мълви зарад тях,
аз чувах я още дете като бях,
че тука извел ги млад дивен юнак.
Над робска земя се свободен байрак
развял. И зачул се високо гласа
на младий войвода, далеч в небеса -
далеч в небеса!

      Из "Сто двадесет души" на Пенчо Славейков. Идеята за стихотворението иде от подвига на войводата Ботев и дружината му.

*** Илчо Димитров (1931-2002) - министър на просветата от 26 януари 1995 до 12 февруари 1997 година в правителството на БСП. Вж. http://www.vesti.bg/novini/pochina-istorikyt-akad.-ilcho-dimitrov-368624

Ars Poetica - ДЪЖД В СЛЕДОБЕДА

ДЪЖД В СЛЕДОБЕДА

Не мога да ти се обадя. Не, не мога. 
Навън е дъжд. Такова тъжно време!
Лилав е здрачът зад прозореца
и минувачите като насън се движат.

Една жена с червен чадър пресича
пространството зад шадравана. Тихо е.
Ръмежът на дъжда едва се чува.
Изтрил е някой от небето птиците.

В небето само облаци. Не зная как
със лошите си мисли да се справя,
но времето на тоя свят усещам
как движи се в мъглата все към лятото.

Дали ще се завърне някога нашето лято?
(Една поляна, в утрото разцъфнала.
Целувките. Косите ти изтичащи.
Спокойствието. Твоята усмивка.)

Но в тая длан, която знае толкоз много,
във тая длан днес нищо не остана:
две капки – дъжд, сантименталност
и малко здрач, от миглите ти паднал.

Как искам да те видя, да ти кажа...
Подтиснат съм от слабостта си, обич.
Желал бих всичко твое да забравя,
да се стопиш у мен като дъждовен облак.

Ала със думи следвам твоите устни.
Лицето ти – тъй бледо, тъй далечно,
гори у мен и ненаситна жажда
да те обичам безнадеждно ме обзема.

Не мога да ти се обадя. И не трябва.
От старост оглушал е телефонът.
Навън – и дъжд, и облаци, и хора...
И всичко във мълчание изтича.

Над Пловдив няма птици. Иде зима.
Сега ще се загърна с малко нежност.

Георги Коларов, Градски пейзаж от Пловдив*

Plovdiv, 6 noe. 1976 – no redact. 6 jan. 2016

_____
От сб. „Сутрин рано” (1983). Писан е текстът около пет подир обяд в една от канцелариите на местния младежки вестник „Комсомолска искра”. Беше мрачен, кишав ден. Кажи-речи, останал бях сам в цялата редакция. Слязох за чаша кафе до ресторант "Астория" и на връщане ме стрелнаха едни очи… Това запомних – широко отворени пъстри очи върху мило женско лице, и… текстът се изля на един дъх. Той е за отлетялата любов. Първо го показах на колегата Иван Желязков, когато към пет и половина влетя в полутъмното помещение целият вир-вода. Иван го хареса.

* Вж. http://culture.actualno.com/georgi-i-lubomir-kolarovi-predstavjat-izlojbata-jivopisni-useshtanija-news_388107.html

Ars Poetica - ТИХИЯ РОМОЛ

 Мекия бял сняг, който пада в тихия въздух...

Гуидо Кавалканти, ХІІІ-ХІV в.

ТИХИЯ РОМОЛ

Тихия ромол на ситния пясък в реката,
мекия блясък на риба, която потъва,
ведрината на залеза в късното лято –
и това е нищо
пред нежността на моята мила.

Свежия въздух, в който плува далечното ехо
от самотния изстрел на ловец, който е тъжен,
кротостта на небето, когато изгряват звездите –
и това е нищо
пред нежността на моята мила.

Дълбокия дъх на заспали поляни и ниви
под летящите капки на топлия дъжд в тъмнината
и страхът на храста дори, в който заек се крие –
и това е нищо
пред нежността на моята мила*.

Plovdiv, 5 dec. 1967 – no redact. 5 dec. 2015

______
* Cтудент в първи курс, силно ме впечатли в университетската библиотека строфа, цитирана в учебника по Антична и Западноевропейска литература. В ума ми бе рядко красиво момиче (Вера Ботева, от старозагорските села, също в първи курс, само че в специалността руска филология); имаше си приятел арабин с тъмносин мерцедес, а после изчезна със своя арабин и след лятната ваканция повече не я видях. Писах разказ в нейна чест – "Мекият бял сняг". Четох й разказа през януари 1968 година в мразовита зала вдясно от централното фоайе на първи етаж на Софийския университет и тя учтиво ме изтърпя, докато гъгнех влюбен, опротивял и на себе си. Идеше ми да блъскам с юмрук по стените, че тъй слаб се усещам в присъствие на това синеоко момиче с бакърено-червени коси и иронична усмивка в ъгълчето на присвитите устни.

Публицистика - МОЯТА КОТКА ЛИСА

МОЯТА КОТКА ЛИСА

        Имал съм досега поне половин дузина... и все котараци: като катранено черния хубавец Чарли, който – като сядахме да се храним, опираше предни лапи на масата и ни гледаше с очи на дете, два пъти пада от шестия етаж на тротоара и два пъти си троши предните нозе, но оцеля, докато не го отнесох в Добруджа, в Тригорци; и там се сприятелил с бяло като сняг куче. След него бе червеният с тигрова шарка Макс, отнесен от щерките ми с влака Пловдив-Варна, с рейса Варна-Балчик, и от Балчик пак до Тригорци; специален, според някогашната ми тъща котарак: ловува нощем, а сутрин върху плочника пред входната врата намират положени в две-три редици дузина удушени полски мишлета.

      Първата ми и единствена женска бе Лиса – любвеобилна дребна писанка с пъстра козина и много пухкава опашка. Лиса ме причакваше да се прибера надвечер от работа, че да се отърка, мъркайки, в нозете ми. Когато траках пък вечер на пишещата машинка, лягаше върху бюрото ми да ми прави компания.

       Когато се роди по-голямата ми дъщеря и проходи, клатушкайки се на крачетата си по двора, Лиса важно-важно извеждаше четирите си котенца. И понеже, като всяка котка, се вреше по мазета и ъгли, завъждаше бълхи, пък се опасявах за дъщеричката, турих един ден Лиса в кашонче с четирите й мъника и с жигулата я откарах зад механата над село Първенец, двайсетина километра от някогашния ни дом в Мараша.

      Пренесох кашона отвъд рекичката и на отсрещния бряг отворих капака. Котенцата се измушиха едно по едно, разпиляха се из храстите. Лиса обаче не желаеше да излиза; съска в дъното на кашона, замахва с лапа по мен, та грубичко я изтръсках навън. Небето тъкмо се беше снишило, притъмняло като пред буря; слънчево и спокойно досега, времето бързо се разваляше, светкавици като змийчета прорязваха хоризонта, замириса на колендро, както се случва по нашия край между пролетта и лятото.

      Затупкаха едри капки дъжд. Стоях насред местността изненадан, че баш па такова калпаво време се случи, гледах какво прави котката. А тя присви уши – знак, че е силно притеснена, стои притиснала се към земята. Дожаля ми, рекох си: няма що, сърце ми не дава, ще ги върна котанчетата с майка им обратно вкъщи. Посегнах да я прилаская, ала с наточени като бръснач нокти, Лиса зло ми изсъска, полегнала настрани, и се зафучи в гъстака.

      Много пъти съм ходил на това място. Има там разкошни поляни със сочна трева, а в рекичката не са едно и две удобните за къпане вирчета. Най-напред баща ми ни откара там с първата си жигула, докато със сестра ми още бяхме, кажи-речи, хлапета. Десетина години по-късно и аз започнах да отскачам до тая местност с двете си дъщерички в хубавите пролетни и летни дни.

      И досега се оглеждам да зърна я котенце, я котка с цветовете на Лиса; минава ми чат-пат през ум: какво ли стана с някогашните ми приятелчета, дали Лиса и четирите й малчугана са се приспособили към дивата природа, или са станали плячка на скитащите в тая местност сюрии селски песове? Подхванах тая история заради изненадата как бързо кротката любвеобилна писанка ме отблъсна като свой и прие участта си, без да се обръща назад, без да ми показва, че страда. Очевидно под гръмотевиците в оня дъждовен ден и с грижата по четирите невръстни душици никак не ще да й е било леко...

      Куче един-единствен път понечих да имам; от улицата прибрах у дома пале с едри лапки, сковах му колибка на верандата с изглед към Родопите. Първия път, когато изведох пальока край реката на разходка с двете ми дъщерички, циганета от близкото гето, вечно скитащи по дигата на Марица в тоя край на града, подмамили пальока зад храста, докато моя милост съм се цамбуркал в реката, и... повече не го видях. Но не ми е жал за него. Изгуби ми се ей тъй – без име, без болка. Което вероятно ще да значи: без да съм успял да свикна с него, да ми стане част от живота, истински да го заобичам.

Plovdiv, 2 jan. 2007 – redact. 4 jan. 2015