Story - УЧЕНИЦИТЕ, УЧИТЕЛИТЕ И ВСЯ ОСТАЛЬНАЯ СВОЛОЧЬ

Из книгата „Историйките на ученика Ламски”

УЧЕНИЦИТЕ, УЧИТЕЛИТЕ И ВСЯ ОСТАЛЬНАЯ СВОЛОЧЬ

     Защо едни хора се имат за по-важни от други, големеят се, надигат се на пръсти, издуват се като оная жаба, дето решила с вола да се мери? Споменах (в предната глава на книгата) фамилията Моллов*, та се сетих. Тия подвижни паметници на самите себе си ходят сред простолюдието, смръщили вежди, издули надменно устни.

     Указания дават, микрофонът винаги техен, пред камерата все те: откъм облаците присъди раздават. А нали всички ний сме деца на майката-земя! Великите хора са хубави именно в своята обикновеност.

 
    Веднъж приятелче едно ми вика: “Ела да ти покажа красива жена”. "Това ли е жената, бе? – питам. – То не е жена, то е учителка. Това е същата петниста хиена, дето ми тури двойка, че не я излъгах и писах, каквото писах, от себе си, а на тарикатите, дето не спират да преписват, да й се мазнят и зад гърба й да я подиграват, върти шестици."

    Пази, Боже, от дървеняци, които си вършат работата вдъхновено! Кога баща ми Тотю каже, че шофира вдъхновено, мога да го разбера. То стържене, сажда, пукотевица, друскане. Това е Тотювото вдъхновение, да. Ала у нашите учители и водачи на нацията вдъхновението смърди на леш. 

    Тъй е и в училище. Училището ни е каквато ни държавата. Що за човек сред нас е учителят! Лицемерен тип: пъчи гърди, а пък е пъзльо. Нарича децата кретенчета, изнудва родителите или ни яде от закуските. Ако ли детенцето не умее да чете, крещи му, опъва му ушите и го злепоставя, като че то трябва да се е родило научено. Нали сме тук, за да се научим! Според него, децата сме тъпаци, сбирщина от кръшкачи, само любимците му са най-най... 

    Гади ми се, като помисля колко подли хора са станали подли само защото учителката от невръстни ги убедила колко полезно е да доносничат за своите другарчета. И те доносничат цял живот. С пламнали очички и алени бузки шепнат на Нейно величество Грандоманията: “Госпо-о-ожо или господин шефе, пък Веско знаете ли какво каза за госпожицата по пеене?” 

    Ако съм учител, ще ме е срам да влизам в училище с лош дъх в устата и воня под мишниците. А лошият дъх от мислите им на тия „учители” на никого не прави впечатление. Хвърлят ни топката да играем, а после се сърдят: “Вий що спукахте топката!” Преподават едно и също сто години, пък се гневят, че детето не знае колкото тях, макар то да учи купища предмети. Едно момиченце или момченце седи поне пет, понякога шест и седем часа всеки ден закотвено за чина, а учителката, удобно разположила се върху тапицирания стол, кръстосала крак върху крак, бърчи нос и разваля настроението на всички наоколо. И като изкара четирите си учебни часа, хуква да се оплаква колко е нещастна, глава я цепи, че се мъчи с тъпунгери, а писаното й яйчице у дома няма кой да погледне. 

    Заловиха кръшна даскалица, че краде в училището, дето преподаваше музика. И какво й сториха?! Шефът на школото й казал да си подаде молба за напускане. И тя естествено написала молбата, и пак е учителка, но в съседния жилищен комплекс. 

    Друга, която масово изнудваше децата до трети клас да й носят подаръци от родителите и същите родители да й вършат безплатно услуги... И на нея училищният шеф й предложил да си напише молбата за напускане. Ала кога й предложи? Когато вонята плъзна по града и столични вестникари я описаха, а местните телевизионери, търсачи на сензации, започнаха да пикират над нас като гарги над мърша. Сега същата госпожа е много уважавана, получава си пенсията, води, твърдят във вестника, активен обществен живот в групата на общинските съветници и е собственик на бутик за дрехи, кафене и тенис-корт. 

    Трета осиновила сираче, когато детенцето било на три годинки, и когато то навърши дванайсет, изгони го от къщи. Забранила на момчето да й звъни по телефона, че я безпокояло, особено кога обядва с милия си съпруг и двете си деца, които родила по-късно. “Присяда ми – рекла, – загуцвам се, само като ти чуя гласа, миличък!” 

    Днес момчето живее в изоставен тенекиен гараж край циганската Шекер махала, а госпожата всеки месец се реди за сумите, които общината й отпуска заради сирака. Грижи се от жал за него чичо Гьорги, таксиметров шофьор... Тая лицемерка преподаваше при нас трудово обучение, а сега е секретар на дружеството на многодетните майки в града, закарфичила си е върху ревера почетна значка за благотворителна дейност.

    Изобщо, ведър възрожденски дух витае в Българското училище, какво да говорим! Предишната ни заместник-шефка две учебни години покрай служебните си задължения продаваше талони за "игра със сигурна печалба”, известния по онова време из цяла България "пловдивски Джак-пот" с цел голяма печалба... за сметка на хиляди лакоми малоумници. Хвана й се на въдицата доста народ. И взеха наивниците на тумби, на тумби да обсаждат училището. Прииждат от далечни села и градове, а тя се крие, болна била, но прибра париците на малоумниците и ги прати за зелен хайвер.

    На какво ни учат такива “учители”! 

    Госпожата цели две години се вясваше между нас само за да си вземе заплатата. През другото време шеташе из Северна България с шибаните си талончета. Редовна била инак на Капълъ-чарши в Истанбул и на бит-пазарите в Скопие, Белград, Солун... за далаверата с цигари, менте-ракия и китайско бельо.

    Учител по физкултура събира пари от нас за топки и волейболна мрежа. Просията и изнудването са неразделна част от училищния живот. Събират пари за щори, за пазач, за коледна елха, за подарък на любимата учителка, за ключалки на шкафчетата в коридора, за пластмасови сандъчета за цветя, за картина, която зрелостниците са длъжни да дарят на училището... според традицията.

    Ето какво се случи при нас. Сбраха се педагозите да се съвещават дали да турят Българския национален байряк върху покрива на училището. Значи, "сто и двайсет те бяха на брой"** – e, не точно колкото четата на войводата Ботев! И знаете ли какво живо вълнуваше тия умни хора-българи? Проблем им беше символът на Отечеството, а зъбите им тракаха на тия отчаяни храбреци да не би с окачване на националното знаме да разлютят циганите от съседното гето. Е, над въпросното училище вече се вее, та плющи чак вследствие бурни исторически ветрове, ветрее се Българският байряк, ала то се дължи не на храброст и национално самочувствие, ами се дължи на оня министър на просветата***, който – като знаеше с какви хубави хора си има работа, изрично разпрати височайшо министерско разпореждане, с други думи: заповяда... символът на Републиката да се развее над всяка училищна сграда в България.

Plovdiv, apr. 1994 – redact. 13 jan. 2016

______
* От тур. "молла": мохамедански съдия, учил богословие.

** Сто двадесет души те бяха на брой.
И паднаха всички при първия бой!
Со залп ги посрещна на родния бряг
в засада отрано приготвений враг.
Умряха те всички за родния край...
Къде им е гроба днес никой не знай -
днес никой не знай!

И тъмна мълва се мълви зарад тях,
аз чувах я още дете като бях,
че тука извел ги млад дивен юнак.
Над робска земя се свободен байрак
развял. И зачул се високо гласа
на младий войвода, далеч в небеса -
далеч в небеса!

      Из "Сто двадесет души" на Пенчо Славейков. Идеята за стихотворението иде от подвига на войводата Ботев и дружината му.

*** Илчо Димитров (1931-2002) - министър на просветата от 26 януари 1995 до 12 февруари 1997 година в правителството на БСП. Вж. http://www.vesti.bg/novini/pochina-istorikyt-akad.-ilcho-dimitrov-368624