Публицистика - МОЯТА КОТКА ЛИСА

МОЯТА КОТКА ЛИСА

        Имал съм досега поне половин дузина... и все котараци: като катранено черния хубавец Чарли, който – като сядахме да се храним, опираше предни лапи на масата и ни гледаше с очи на дете, два пъти пада от шестия етаж на тротоара и два пъти си троши предните нозе, но оцеля, докато не го отнесох в Добруджа, в Тригорци; и там се сприятелил с бяло като сняг куче. След него бе червеният с тигрова шарка Макс, отнесен от щерките ми с влака Пловдив-Варна, с рейса Варна-Балчик, и от Балчик пак до Тригорци; специален, според някогашната ми тъща котарак: ловува нощем, а сутрин върху плочника пред входната врата намират положени в две-три редици дузина удушени полски мишлета.

      Първата ми и единствена женска бе Лиса – любвеобилна дребна писанка с пъстра козина и много пухкава опашка. Лиса ме причакваше да се прибера надвечер от работа, че да се отърка, мъркайки, в нозете ми. Когато траках пък вечер на пишещата машинка, лягаше върху бюрото ми да ми прави компания.

       Когато се роди по-голямата ми дъщеря и проходи, клатушкайки се на крачетата си по двора, Лиса важно-важно извеждаше четирите си котенца. И понеже, като всяка котка, се вреше по мазета и ъгли, завъждаше бълхи, пък се опасявах за дъщеричката, турих един ден Лиса в кашонче с четирите й мъника и с жигулата я откарах зад механата над село Първенец, двайсетина километра от някогашния ни дом в Мараша.

      Пренесох кашона отвъд рекичката и на отсрещния бряг отворих капака. Котенцата се измушиха едно по едно, разпиляха се из храстите. Лиса обаче не желаеше да излиза; съска в дъното на кашона, замахва с лапа по мен, та грубичко я изтръсках навън. Небето тъкмо се беше снишило, притъмняло като пред буря; слънчево и спокойно досега, времето бързо се разваляше, светкавици като змийчета прорязваха хоризонта, замириса на колендро, както се случва по нашия край между пролетта и лятото.

      Затупкаха едри капки дъжд. Стоях насред местността изненадан, че баш па такова калпаво време се случи, гледах какво прави котката. А тя присви уши – знак, че е силно притеснена, стои притиснала се към земята. Дожаля ми, рекох си: няма що, сърце ми не дава, ще ги върна котанчетата с майка им обратно вкъщи. Посегнах да я прилаская, ала с наточени като бръснач нокти, Лиса зло ми изсъска, полегнала настрани, и се зафучи в гъстака.

      Много пъти съм ходил на това място. Има там разкошни поляни със сочна трева, а в рекичката не са едно и две удобните за къпане вирчета. Най-напред баща ми ни откара там с първата си жигула, докато със сестра ми още бяхме, кажи-речи, хлапета. Десетина години по-късно и аз започнах да отскачам до тая местност с двете си дъщерички в хубавите пролетни и летни дни.

      И досега се оглеждам да зърна я котенце, я котка с цветовете на Лиса; минава ми чат-пат през ум: какво ли стана с някогашните ми приятелчета, дали Лиса и четирите й малчугана са се приспособили към дивата природа, или са станали плячка на скитащите в тая местност сюрии селски песове? Подхванах тая история заради изненадата как бързо кротката любвеобилна писанка ме отблъсна като свой и прие участта си, без да се обръща назад, без да ми показва, че страда. Очевидно под гръмотевиците в оня дъждовен ден и с грижата по четирите невръстни душици никак не ще да й е било леко...

      Куче един-единствен път понечих да имам; от улицата прибрах у дома пале с едри лапки, сковах му колибка на верандата с изглед към Родопите. Първия път, когато изведох пальока край реката на разходка с двете ми дъщерички, циганета от близкото гето, вечно скитащи по дигата на Марица в тоя край на града, подмамили пальока зад храста, докато моя милост съм се цамбуркал в реката, и... повече не го видях. Но не ми е жал за него. Изгуби ми се ей тъй – без име, без болка. Което вероятно ще да значи: без да съм успял да свикна с него, да ми стане част от живота, истински да го заобичам.

Plovdiv, 2 jan. 2007 – redact. 4 jan. 2015