Ars Poetica - ТИХИЯ РОМОЛ

 Мекия бял сняг, който пада в тихия въздух...

Гуидо Кавалканти, ХІІІ-ХІV в.

ТИХИЯ РОМОЛ

Тихия ромол на ситния пясък в реката,
мекия блясък на риба, която потъва,
ведрината на залеза в късното лято –
и това е нищо
пред нежността на моята мила.

Свежия въздух, в който плува далечното ехо
от самотния изстрел на ловец, който е тъжен,
кротостта на небето, когато изгряват звездите –
и това е нищо
пред нежността на моята мила.

Дълбокия дъх на заспали поляни и ниви
под летящите капки на топлия дъжд в тъмнината
и страхът на храста дори, в който заек се крие –
и това е нищо
пред нежността на моята мила*.

Plovdiv, 5 dec. 1967 – no redact. 5 dec. 2015

______
* Cтудент в първи курс, силно ме впечатли в университетската библиотека строфа, цитирана в учебника по Антична и Западноевропейска литература. В ума ми бе рядко красиво момиче (Вера Ботева, от старозагорските села, също в първи курс, само че в специалността руска филология); имаше си приятел арабин с тъмносин мерцедес, а после изчезна със своя арабин и след лятната ваканция повече не я видях. Писах разказ в нейна чест – "Мекият бял сняг". Четох й разказа през януари 1968 година в мразовита зала вдясно от централното фоайе на първи етаж на Софийския университет и тя учтиво ме изтърпя, докато гъгнех влюбен, опротивял и на себе си. Идеше ми да блъскам с юмрук по стените, че тъй слаб се усещам в присъствие на това синеоко момиче с бакърено-червени коси и иронична усмивка в ъгълчето на присвитите устни.