Story - СВАТБАТА НА ЧИЧО ЕНЧО

Из книгата „Историйките на ученика Ламски”

СВАТБАТА НА ЧИЧО ЕНЧО

    

      В чест на свата Райчо Бижев от село Руен

    България е оцеляла благодарение на чешита, не на мижитурката или на Божата кравичка. Мижитурката – без окото й да трепне, баща и майка си ще продаде. Ще я познаеш по хленчовете, по мрънкането и по кефа й да се пъчи, кога друг някой заради нас в огъня се е парил едно-друго да извоюва.

    Тате има братовчед, фатмак в армията. Едър е като планина и чудно пее родопски песни. Чичо Енчо рядко се вясва по нашите места, ала появи ли се, вкъщи празник настава, "тупкат сърца ни", както се пее в песента.

    Чувам го още отвън, докато си изтупва обущата, които винаги са кални и миришат на горска шума и овчи тор. Застане тоя грамаден мъж в рамката на вратата, разпери лапи като някой мечок, па с гръмовен глас ревне:

    – Бра-а-тя!... Добре съм ви намерил. Ето ме и мен.

    Сграбчи първом Гица в мечешка прегръдка, на мама чинно ръка целува, а с майстор Тотю се тупкат по раменете. Тате го тупа хлебарски, сякаш брашно изтърсва, пък Енчо като замахне да тупне, Тотю се сниши, та приклекне чак. Щото му тежичка ръчицата на чичо Енчо.

    Яви се по Коледа Енчо у дома, свряха се в гостната с тате и нещо дълго си приказват ли, приказват. Посмяха се, нарадваха се един-друг, и като дойдоха в кухнята, тате обяви:

    – Наш Енчо се жени. Момата е от Руен. Гичке, помниш ли, прадядо ни Райчо арамията някога по тез места шетал. Между Руен и Яврово били хайдушките му пусии. Треска ги тресла гаджалите от съседните махали, откак на Солунската скеля душмани бастисал.

    – Че пък коя ще да е таз?

    – Е, ще се опознаете – боботи Енчо. Па вади замръчкавено от употреба шише: – Я, донес чаши, да налейм, да сръбнем, че сме се увардили в тез жестоки времена!

    – Човек в днешно време жени ли се, бре? – плахо рече мама. – Тъдява не си довадял от по-лани, кога па я опозна таз женица, кога па я склони! – Гледаше го с тревога, а пък плетката й тръгна да се разплита. – Хората вият на умряло, хлябът от ден на ден все по-скъп, младите по чужбина се запиляха, ний сме се вперили в гробищата. Миналата неделя съседката иззад дувара ми дума: “Нападнали са ни бесове – кай, – живите ке се молим на мрътвите от гробето да се дигнат, па ний ке да легнем в дупката на ихно место”. То се не трай вече, Енчо, пък ти... сватба. Акъл имаш ли!?

    – Изядоха ни мръсниците – подкрепи я тате наперен, па храбро бръкна във витринката, със замах нареди чаши върху масата.

    Чичо Енчо разсипа ракията, чукнаха се мълчешком, даде ми пръст в чашата му да топна, рече пръста си да оближа, гушна ме. Свих се в него и той, без да промълви, отпи веднъж-дваж, поизпъчи се, извъртя глава на верев и... запя.

    За Руфинка, дето болна легнала, се пееше в песента. Пееше, ай, как пееше тоя човек, с душа и сърце:

Руфинка болна легнала
на високана планина. 
Никой до нея нямаше,
сал една стара майчица...

    Спря, поокашля се, наведе глава като кон-вихрогон, на себе си рече:

    – Таз тъжна излезе, мамка му! Я да пробвам друга! – И подхвана:

Задали са се, подали
облаци черни, притажни. 
Невеста седи на двори
и на облаци думаше...

    Невестата пита отде идат, а облаците отвръщат:

От Перущица идиме,
от Перущица бегаме...
Там турци колят и палят 
и през нож всичко прекарват –
старци и баби, и мъже,
и още млади невести
със дребни мъжки дечица...

    – Е, хайде холан – рече Гица, – дай нещо така… по-весело!

    – Тая виж! – пак се прокашля, па подкара:

Черешку, чьорна вишничку,
пролет през тува минахме, 
ти беше цвета цветила,
пък рожба не си родила.
Дали та слана попари
или та слонце изгори?

    – И таз скръбна – рече мама.– Доста мъка по кърищата си сбрал.

    – Ей, ще ме свършите вий! – искрица блесна в очите му. Склони глава, сръбна от ракията, изпъчи се и пое:

Бела съм, бела, юначе,
цала съм света огрела
от изник слонце до заник.
Адин бе Кърлък останал
и той не щеше остана,
ам беше в могла утонал.
В моглана нищо нимеше –
сал адно русо девойче
и адно вакло овчерче.
Със меден кавал свиреше,
кавален дума думаше:
– Галени га са ни зомат, 
техноно бално какво е,
техноно бално де има? 

    Гласът му – плътен и дрезгав, като голям и тежък меден чан плавно се блъсна в прозорците, понесе се над смълчания квартал. Чувам, съседите отварят врати и прозорци, виждам ги облакътени по балкончетата, палят цигара и огънчета като светулки светкат тук-там...

    Дълго я пя тая песен: изкара я докрай, пийне ракия и почне отнапреж. Гица се разплака, дойде да му целува ръцете, лицето му да гали. А Енчо внимание уж не й обръща, но като свърши, видях, под рунтавите вежди, в ъгълчето на очите му влага блещука.

    В събота надойдоха и други от татевия Хаджитрендафилов род. Решиха, ще се извърши тая сватба в старата прапрадядова каменна къща, дето тате я бе потегнал, колкото да има къде да се прислоним за ден-два на сушина.

    Качихме се с чичо Енчовата волга до Руен. И аз помагах. Цял ден крак не подвих...

    Преди обяд боклука от миналите петдесет години изнасяхме. Почистихме двора, варосахме бордюра и тристагодишния орех, който подпира къщата да не падне. Цинков кайнак бучнаха на затлачения извор с ледената водица.

    Точно в дванайсет масите – сложени, закланото в Куклен прасе – сторено на пържоли, билник ракия, две бъчонки руйно вино, окичени с ела и здравец, украсяват картината.

    Сняг по рътлините натрупал, мраз от планината вее, а в двора – заветно.

    Пекна слънчице и сред оживените едри тромави мъже, и сред зачервените пъргави жени, които току влизат-излизат из кухничката, почувствах как сам наедрявам, ставам силен, иде ми да изкача на един солук* Балкана, па оттам, от върха му да ревна: "Ехе-хе-хееей, братя българи! Добре съм ви намерил. Ето ме и мен".

    В един по обяд от горния край на улицата зададоха се нашите от Яврово. Вървят вкупом, тежко стъпят, сякаш танцуват, с китка закичени и пъстър байряк напреде им, дънят в снижаващата се мъгла с пищови: даннн, даннн, даа-а-ан!

    Мама дръпна Тотю настрана да приказват:

    – Кам ви булката, бре?

    – Булката?... Ъ-ъ, булката ще дойде – врътна се той.

    – Булката, питам, де е. Що ми се правиш на смахнат!

    – Че аз... аз... аз отде да знам?

    – Той въобще ще се жени ли?

    – Ами как мислиш, що е всичкият тоз салтанат?

    – Д-да, бе – заекна мама, – ама що не виждам момата. Ти, драги, Енчовата изгора виждал ли си я въобще?

    – Кого! Булката?!... Е как да не съм я видял. Видял съм я, ами да! – впери в мама честни сини очи, та си рекох: лъже. Говори й тъй убедително, че хич и не се чудя истина ли е това, дето казва. – Да мари, Ленче, не ми ли вярваш? Момата е изключително... ама изключително хубавка.

    Мама го загледа по-строго и от мафиот-следовател**:

    – Е, и...? Карай нататък!

    – Е, ми хубавка, казвам. Пълничка една такваз, едричка, с хубави цици и всичко природно, както си му е ред.

    – Мръсник! Ама че глупак! Не те питам това. Нали разправяхте, тъдявашна била! Като е тъдявашна, де е?

    – Е да, де! Тукашна е... От Гайдаровия род.

    – Де ги Гайдаровите?

    – Потрай, ма, ши додат.

    – Кога, бре?

    – Кога-кога... Кога решат.

    – Божке-е! – плесна тя. – Ще се излагаме, значи!

    Стана Енчо от масата, бавничко приближи. Беше се наметнал с кожуха като политкомисар от стар руски филм:

    – Какво си шушукате, бре?

    – За булката пита – чеше се Тотю зад ухо.

    – А-а, туй ли ви дерт! – засмя се Енчо. Разпери ръце към двора, препълнен с роднини от Руен, Куклен, Белащица, Браниполе, Крумово, Брестник, Храбрино, Яврово, Манастир: – Слушайте бе-ей, мила рода!... Рекох, че се сбираме за сватба, каних ви любезно и най-почтено. Ей туй ни е сватбата!... Някой да му е зле? На някой да му е паницата празна или вино и ракия да си няма напреде?... Музиката чуете ли? Е!... Чуете ли, че таз музика насам иде?... Иде булката-а! Иде милата ми. Цял съм неин.

    Гласът проеча над главите ни. Стана тихо. Заслушахме се. От Куклен, по стръмното към нас на талази приижда мелодия, ручат гайди... Гайдите на Гайдаровото коляно. Идат откъм завоя, та ги не виждаме... После ги видяхме: вървят – не вървят, а и те танцуват с гайдите напреж.

    Какво стана после? Всъщност, булка нямаше. Енчо рече, че се жени за... Няма да повярвате, жени се за България, майко мила! Досега бил само сгоден, усещал се свободен, като ерген необвързан се усещал. Отсега нататък обаче тая симпатия се превръщала за него в любов до гроб, в съдба страстна и кървава, както рече.

    Калесвали го на сгодна работа в Дания, много се колебаел дали и той да не отпраши на гурбет, но кандисал, стигнал до откритието, че никакви долари, лимузини, хавайски острови и холивудски курви не му трябват, понеже България е една... и значи, дето и да иде българинът, всичко губи смисъл, отреже ли си сам пъпната връв.

    Защо ви ги разправям тия!

    Енчо има куче, каракачанка някаква, не много едро, космато, опашката му завъртяна на кравай, муцуната – широка и упорита. Като го погледнеш, нищо и никакъв помияр на вид, а личи, че е със силен нрав, може и да ти се хвърли на врата...

    Това куче било майстор да варди овцете. От седемдесет години въдят тая порода прадядо му, дядо му, тейко му и самият Енчо. По един-два пальока държал за дамазлък, внимавал породата да се не омеша с породи кекави и слабохарактерни.

    Ей за тоз Мурджо нафукано гръцко паликаре-търговче петстотин долара хамерикански му предложило, а наш Енчо отсякъл: “И хилядо по петстотин да ми броиш, пак няма да ти дам и снимка за спомен с каракачанката ми да си направиш”.

    Май на това му се вика „да държиш на своето”.

Plovdiv, apr. 1994 – redact. 14 jan. 2016

______
* От тур.: на един дъх.

** Странно ли ви изглежда съчетанието! За България и мафиотът, и следователят, и прокурорът, че и съдията са все от една и съща партия – на ония „хубави хора”, които в момента са на власт. Такова е мнението на Тотювата компания наивници, незапознати с тънкостите при управление на една държава. Бел. авт.