Ars Poetica - ДЪЖД В СЛЕДОБЕДА

ДЪЖД В СЛЕДОБЕДА

Не мога да ти се обадя. Не, не мога. 
Навън е дъжд. Такова тъжно време!
Лилав е здрачът зад прозореца
и минувачите като насън се движат.

Една жена с червен чадър пресича
пространството зад шадравана. Тихо е.
Ръмежът на дъжда едва се чува.
Изтрил е някой от небето птиците.

В небето само облаци. Не зная как
със лошите си мисли да се справя,
но времето на тоя свят усещам
как движи се в мъглата все към лятото.

Дали ще се завърне някога нашето лято?
(Една поляна, в утрото разцъфнала.
Целувките. Косите ти изтичащи.
Спокойствието. Твоята усмивка.)

Но в тая длан, която знае толкоз много,
във тая длан днес нищо не остана:
две капки – дъжд, сантименталност
и малко здрач, от миглите ти паднал.

Как искам да те видя, да ти кажа...
Подтиснат съм от слабостта си, обич.
Желал бих всичко твое да забравя,
да се стопиш у мен като дъждовен облак.

Ала със думи следвам твоите устни.
Лицето ти – тъй бледо, тъй далечно,
гори у мен и ненаситна жажда
да те обичам безнадеждно ме обзема.

Не мога да ти се обадя. И не трябва.
От старост оглушал е телефонът.
Навън – и дъжд, и облаци, и хора...
И всичко във мълчание изтича.

Над Пловдив няма птици. Иде зима.
Сега ще се загърна с малко нежност.

Георги Коларов, Градски пейзаж от Пловдив*

Plovdiv, 6 noe. 1976 – no redact. 6 jan. 2016

_____
От сб. „Сутрин рано” (1983). Писан е текстът около пет подир обяд в една от канцелариите на местния младежки вестник „Комсомолска искра”. Беше мрачен, кишав ден. Кажи-речи, останал бях сам в цялата редакция. Слязох за чаша кафе до ресторант "Астория" и на връщане ме стрелнаха едни очи… Това запомних – широко отворени пъстри очи върху мило женско лице, и… текстът се изля на един дъх. Той е за отлетялата любов. Първо го показах на колегата Иван Желязков, когато към пет и половина влетя в полутъмното помещение целият вир-вода. Иван го хареса.

* Вж. http://culture.actualno.com/georgi-i-lubomir-kolarovi-predstavjat-izlojbata-jivopisni-useshtanija-news_388107.html