вторник, 12 януари 2021 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (430.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (430.) 

  Под тъжното да има затаен смях, от който да струи светлина. Поне така мен ми се нрави. Защото аман от оплаквачки! Може и да не знаете, имаме в нашата традиция такава форма за сбогуване с някого, преселил се в съвършения свят: та плащат й, и оплаквачката се съдира да реве, ама реве, ти казвам, та и надгробните камъни чак хълцат и реват с кървави сълзи. Прекаленото винаги издава лицемера. Познавам от двайсетина години един господин, който не пропуска да отбележи, че бил философ и психолог, новатор в образователната система, антикомунист, много изявен демократ. Клетникът в усилията да се докаже стигна дотам, че опротивя на всичките си познати и хора, които просто от състрадание го поздравяваха. Сега си кеси сам сред един от пловдивските площади под жежкото слънце да докаже на пловдивчани колко е прав и как несправедливо се отнася невъзпитаното човечество към опитите му да оправи всички несправедливости. При него се получи т.нар. перпетуум мобиле, хем колкото повече се инати, толкова повече, образно казано, му бият шута, размазват му фасона, минават на другия тротоар, независимо че е философ-психолог с милиони страници тъпи статии, списания, книги, все писани с идиотското желание да оправи света, че и настане най-сетне щастие за всички отчаяни философи от ленинградската им школа.

  26.08.1996. ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (1)

  На днешния ден през 1972 г. е починал дядо ми. Не бях на погребението му, но най-доброто стихотворение в сборника ми от 1983 г. е прощаването ми с него: 

      Безплодна спечена земя. 
      Копаят двама нискочели, 
      а над ковчега на умрелия 
      е августовска мараня... и пр. 

  Опак, лют човек бе Борис Дявола, корав, своенравен и силен, изключително жизнен дух. Как става то?

   - Сирак от 12-годишен;
   - 16-годишен се отделя от своите и заживява сам;
   - краде мома, по-голямата от две сестри и брат (Гълъб, Невена, Цвета);
   - развърта дом, ражда челяд; взема при себе си и остарялата си майка Елисавета; викаха й баба Ветка.
   - когато най-малката му щерка е тормозена от свекър и свекърва, хуква на онези хора в двора... и го помлели свекърът и двамата му сина бабаити от село Крали Марко, Пазарджишко;
   - към 40-годишен, имал любовница, далеч по-млада, та баба ми Невена носела на врата си отрова в торбичка (мислела да се трови), а бе кротка жена, суха, почерняла от малария, и от дете ми е с образ на светица;
    - недоволен от сина, че бил мекушав по нрав и се снишавал пред жена си учиная ми Трепка, завтекъл се една утрин към нужника на двора да го стреля с чифтето; искал буен и сърцат син;

    - след Девети (IX.1944 г.) псувал комунистите, а доколкото разбирам, властващите не му посегнали, дали заради 18-годишния Любен (вуйчо ми), когото Методи Шатаров, укривайки се в съседната къща на Ставро и Елвира, ползвал като куриер, или заради ротативката за позиви, която криели в камъните за строежа на нова къща на дядо ми, дали заради торби с барут, минали през дома му по царско време! До 1963 г. дядо сам обработваше петте си градини, докато не довтасаха един ден едни хора да му опишат селскостопанския инвентар; разхождаха се те като щъркели със зелената си папка из двора, заничаха по ъгли и стопански постройки и накрая отведоха и кончето Дорчо, и талигата, върху която натовариха газовия мотор, помпата за поливане и маркучите. И срещу това му отпуснаха десет лева земеделска пенсия. Като 4-5-годишно хлапе, съм си играл с блестящите новички сребърни монети от по 100 и 200 лева с образа на Цар Борис ІІІ, които дядо ми бе насипал в тенекиени кутии под кревата, върху който спяха двамата с баба в лятната кухничка. Пак там с приятеля си Спас – някогашен скулптор на Пазарджик, всяка вечер редовно следяха предаванията на БиБиСи и още ечи у мен Лондонският Биг Бен от онези вечерни емисии;

  - като по-млад, спомням си го, чукаше коноп за въжарското цехче зад канала, отдето започваше някогашната улица Тунджа – тежка, бая уморителна работа, но в неделя се състезавал с тренираните местни колоездачи. И винаги сред последните завършвал, обаче не се отказвал. За сметка на това, години по-късно синът му стана любимец на бойките пазарджиклии, най-добрият колоездач не само в Пазарджик, и ми е кеф да си спомня как вуйчо ми Любо прави шоу на колодрума сред Острова в Пазарджик: влиза последен и после задминава един подир друг четиридесетимата, влезли преди него в онази бетонна чиния. А пазарджиклии боготворяха вуйчо ми Любен – след финиша на всяко състезание Малкия Дявол, както го наричаха, вдигаха барабар с велосипеда му и го носеха на ръце из площада току пред Часовниковата кула на Пазарджик. Нещо в обмяната на веществата у него открили медиците: подир многодневните изнурителни колокритериуми нормално е колоездачът да губи немалка част от теглото си, а вуйчо ми – напротив, не губел. Оказало се, при големи натоварвания организмът му влизал в идеалния си жизнен ритъм. В крайна сметка, вуйчо Любо кръсти сина си Борислав, даде му името на буйния си и страховит баща.

  На 72 години, моят дядо имаше магнетичното излъчване на мъж с огромна жизнена енергия. Врязъл ми се е в съзнанието неговият пронизителен поглед. Не откривам по-подходяща дума да го изразя – такъв интензивен поглед съм виждал у руския актьор Владислав Дворжецки (1939-1978), когато изпълняваше главна роля във филма "Бяг" за съдбата на офицер от Руската армия след Октомврийския метеж през 1917 г. Такъв поглед съм срещал и у избягал от Белене концлагерист, у моя връстник Тодор, когато се криеше в избата на братовчедка ми Нина и мъжа й – известния в Пловдив по време на соца Петър Йолтов (или Пепо Мошеника), и това става под носа на милицията през 1977-78 г., зад хотел "Тримонциум"*. Впрочем, Пепо бе натрупал стаж и опит от срещи с милицията от 15-годишен. Същия поглед имаше и майка ми: очите й искряха, когато съм я вадил от кожата, и тогава ставаше сприхава, груба и ужасно нетактична.

  27.08.1996.

  Вчера с Rе. пазарувахме от складовете край Брезовско шосе. Прави ми жестове, ала такава й е природата. Аристократка! Ще ме побърка това момиче. Не помня друг да се е отнасял така с мен... а може би донякъде – Петър Анастасов, когато на 26 дек. 1972 г. ме назначи в "Комсомолска искра". От юли до декември бях възирал от Добруджа (по желание отидох за една учебна година и пак по мое желание си тръгнах от училището на с. Гурково, на 12 или само на 8 км. пешком през къра от Балчик, дращех репортажи за пловдивския младежки вестник и редакция "Икономика и време" в Радио Пловдив. На 23 дек. 1972 г. момичето, за което вече бях решил да се оженя в Гурково, ми се яви бременно в осмия месец – и разбира се, хукнах да уреждам изследвания и документи, за да се оженим. На 25 дек., Коледа, вика ме Пешо в кабинета си: "Майна, вярно ли, че си без работа и ще се жениш?!" Отговарям късо като войник: да; и той: "Отиваме при Вила!" Величка Самоукова беше и касиерка, и секретар документация в "Искрата"... И ни назначи двамата – мен и Николай Галов, в един и същи ден, на 26 декември 1972 г., хем със задна дата, от 1 декември, и честито, на 29-и получих първата си заплата като литературен сътрудник, 95 лв. чиста пара, много пара за онзи моя хал, кой ти ги дава!
  
  Пак двамата с Николай Галов (1943-1993) ни обсъждаха и ни приеха на събрание на пловдивските журналисти за членове на СБЖ. Без роднини с власт или без партийно членство, каквито бяха останалите в тази редакция. Може би като нас беше и Николай Заяков (1940-2013), ама той като поет, предизвикал възхита с първата си стихосбирка "Въпреки", нашумялата негова книга с постния вид на коледно църковно календарче.

  Такъв жест ми направи в ранната пролет на 1973 г. и Върба Чавдарова (1929), колега от "Искрата", когато подир унизителна кавга, придружена от два шамара, които отнесе майка ми, тръгнах да търся къде да се подслоня с моето женче и бебето. Мразовитите дни на март с двумесечната Вера слабичката като вейка Ася прекарваше по алеите на Цар-Симеоновата градска градина; идваше през час-два да се постопли в редакцията и за да поизпере бебешките пеленки със студена вода на чешмата към тоалетната на редакцията, и простираше пеленките да съхнат върху парното в нашата канцелария с изглед към луксозния "Тримонциум". Та Върба ни приюти за седмица в тесничкия си апартамент, след като прехвалената радио-журналистка, изискана дама и съпруга на шефа на местния клон на "Балкантурист" Елена Чакалова, на която през онези месеци бях вероятно най-активният сътрудник, отказа да помогне. Не аз съм молил, Върба я уговаряше пред мен по телефона. Достатъчно бе тази фина дама Елена да си мръдне пръстчето, и ние щяхме да сме, макар и временно, подслонени в някой от десетината празни през март хотели на града. "Не е законно – каза ми принципната Чакалова, още веднага, след като се видяхме на следния ден. – Ти си тукашен, а хотелите са за гости на Пловдив". 

  И Иван Коджабашев (1946) се беше засилил да помогне. Баща му полковник Стоян Коджабашев беше домакин на местния Дом на армията, който разполагаше с хотелски стаи за командировани, но и там нищо не стана. Въпреки това, жестът си е жест.

  Пак Върба Чавдарова през лятото на 1977 г., ме отърва от нещо, което за мен онези години си беше почти интерниране; от отдел "Народна просвета" – Толбухин (Добрич) очевидно се бяха амбицирали да ме върнат даскал в Гурково и аз взех да получавам ту сърцераздирателни, ту заплашителни циркулярни писма; ала като не видяха ответ от моя страна идиотите, ето че получих и честитка (призовка) да се явя еди-къде си в Толбухин (днес Добрич), в противен случай дължа на г-жа Държавата огромната сума от 2440 лв. яка пара, употребена за моето образование в Софийския университет със съответните такси и лихви. Някой си фамозен Гичо Димитров, шеф на толбухинските смешници, се бе подписал под трогващо послание от страница и половина, където се мъдреше "бисер" от рода на: "Докато Вие в Пловдив, др. Бояджиев, се наслаждавате на охолен живот в големия град, тук, в село Гурково, Толбухински окръг, осемдесет и шест деца страдат поради Вашето безотговорно отношение към образователната ни система". Идиот! Същият Гичо го видях дибидюс гол, или как го е мама раждала, три години по-късно насред Варненския нудистки плаж за мъже. И ми стана много мило. 


  Добре, че беше Върба, да ме отърве както от въпросния Гичо, така и през 1976 г. от шефа на дирекция Работна сила" към Пловдивската общинска управа Кою Брадинов, когото пък бях нещо подразнил с интервю, лично го записах на портативния UHER на местното Радио Пловдив, от което интервю, според ахмашките му лакърдии, ставаше кристално ясно, че въпросната "Работна сила" нищо съществено не върши, ама пък прекрасно отчита активна безсмислена дейност. Та Върба звъня на Георги Стойчев, пряко обвързан с раждането на местния ни младежки вестник, готин мъж от голямото добрутро, изкачил се в кариерата до завеждащ отдел в ЦК на БКП.

  Сигурно е, има и други жестове от този род; разликата е, че хубавата Rе. го върши в момент на недоимък, и не от някакви си там приятелски чувства, а от нещо много по-важно лично за мен.

  28.08.1996. 

  Другарят Георги Пирински (1948) – Зайков му е на Пирински македонската фамилия, според културтрегер, известния по широкия свят траколог проф. Иван Маразов (1942), бил "по-дистанциран в отношенията си". Преведено на моя си пловдивски сленг, това ще рече: държи се така, като че сте му изяли десерта. Вари го, печи го, Дървенакът си остава дървенак.

  Следва


Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 13 jan. 2021

Илюстрации:
- Моето ъгълче в редакцията на вестника.
- Старата редакция на младежкия вестник.

___
* Най-луксозното средище за хайлайфа на Пловдив през соца. Бел.м., tisss.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1547.)

    ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1547.)   28 апр.1997 СЛЕД КОНЦЕРТА   Мина й представлението на Re. Излъчваха го по националната ни телев...