ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (429.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (429.) 

 Миналото живее с нас, докато си го спомняме. Мъртвите са живи, докато ги помним. Бедата не е в религията, а в душата на човека. Тежко на отродника! – Аноним (1947)

 12.01.1989. 

НЕПОПРАВИМО Е

Непоправимо е това, което стори

със сърцето ми, любима.

Ти влезе в мене като в дом

и ме превърна в облаци от розови мечти

и вече аз не мога 

да съм повече това, което бях.

Не съм от себе си доволен!

О, как не съм със себе си съгласен.

В сърцето ми ти влезе.

Ти влезе в този дом, Любима.

На иконите ми се изплези,

свещените ми бавни книги

изпъстри със рисунки смешни

на своята припряна реч,

въпроси хиляди зададе ми един през друг,

с кокетство женско поплака си...

И се оттеглям днес от свойто Вчера,

цял изранен, доспехите си гледам

от разстояние, достатъчно, 

за да те имам

до мен.*

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 12 jan. 2021

–––

* Момичето, за което е писан текстът, днес живее на 40 км. от Лондон, има и дъщеря, доколкото съм чувал, която сега е на възрастта, същата възраст, в която майка й получи това посвещение като случаен спомен от едноседмичния ми престой във Велико Търново, когато всяка вечер ходехме в една кръчма по средата на централната им търновска улица, която кръчма повече ми мязаше на огромен яхър; и значи, там именно се запознахме с търновския художник някой си Кавадарков; и добрият човек на третата вечер се предложи да я нарисува гола или да ни нарисува двамата. А после баща й ми звънеше да ме предупреди, че ще ме убие с нож, пушка, пистолет или ще ме удуши с колана си, описваше как се качил подир мен в автобуса по линия № 26 и ако не били двамата негови приятели да го удържат, как щял да ми свети маслото още там, в препълнения автобус № 26. Доста подробно и живописно описание някъде малко преди полунощ. И така в течение на месец. После това момиче се тровило, правило опити да се отърве от живота, обаче нещата ми се наредиха от само себе си; тя се омъжи, роди, после се разведе и пак настояваше да се срещнем, и даже имам спомен как хубаво бъбрехме в ресторанта покрай пловдивската Гребна база, а после ми звъня, преди да отлети за Франция, помня – спомена френския град Ница. Минаха още някакви си там шест години след последния ни разговор, когато тя ми се обади от уличен автомат край Лондонското метро, за да ми проведе тричасова анкета между 19 и 22 ч. българско време, значи, по Гринуич – между 17 и 20 ч. Беше си формен разпит и аз си записах после въпросите, с които ме засипа от глава до пети. Излязоха точно дванайсет на брой, и между тях два-три си бяха силно драматични, за да им се отговори ей тъй, артистично. Върховният й въпрос бе... Добре-добре, спирам, че това оттук-нататък е вече лична история.

  Тази история е романтична, което още веднъж потвърждава старото мнение на някогашния ми приятел Марин Кадиев (1939), че съм за завиждане – само трябва да си седна здраво на задника и да опиша онова, което ми се е случило, по-точно казано, да опиша онова, в което съм се оказал едновременно сценарист, режисьор, актьор, че и недоволна публика, която тропа с крака и крещи "У-у-уууу!" Животът е фантастичен подарък, не мислите ли! Та се питам откъде този наплив, отде толкова виснали носове и клепнали уши, та се случва и да настъпя някое увиснало носле с вехтите си обуща на простосмъртен гражданин на България и на моя роден град. Стихотворението влезе в сборника ми "Кардиф", самиздат на мои разноски от 1998 г.

  Пловдив, 28 окт. 2006 г. Бел.м.,tisss.