Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

сряда, 13 януари 2021 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (431.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (431.)

  Клеопатра Джон: – Жалко за паметта ни! 

  
tisss: – Защо жалко! Най-жестоките истини за предателствата и други неприятни черти на френския характер са изречени от французи; това помрачава ли великолепието на техните национални достойнства? Когато стане дума за отминалите дни, т.е. за паметта, пред очи ми е фигурата на писаря-митар от египетски артефакт. Седи си, значи, този невзрачен древен чиновник с влажна глинена стела върху колене и с пръчица за писане в ръка, тъкмо е повдигнал очи и гледа очевидно далеч напред. Пита се: кого гледа писарят – великия блестящ в доспехите си фараон, господаря на света, на всички някогашни живи, или...? Колко неприятни истини за нас, българите, има в Хайтовата сага за капитан Петко; а ако не си ги кажем ние тези работи, па да се поправим, чуждите ли да ни ги кажат?


  Кл. Джон: – В онези години всички, които работеха във вестници, радио, телевизия, бяха сътрудници, доносници на Държавна сигурност! Политиката на БКП беше такава. Не се правете, че не знаете! (от интернет-форум)

   28.08.1996., прод. ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (2) 

  Ряпов*, моят приятел от детските години, кум и пр., ме пита какво съм правил през 1990 г. в онази компания. Става дума за персони: Теодор Димитров, Андрей Захариев и неколцина други от Демократическата партия на лицемерния г-н Стефан Савов, г-ца Златка Русева, Христо Марков. Със същото основание бих могъл и аз да попитам моя приятел какво е правел в компанията на комунистите, особено пък по времето, когато ми е обяснявал за онези пет канала за информация относно когото и да е в България. Колкото до дружинката на лъже-демократа Стефан Савов, който за мен е българската версия на мафиотския бос Дон Корлеоне от сагата на Марио Пузо "Кръстникът", както го и наричам, интересът ми към господина е не заради топла длъжност и финикийски знаци, а вероятно иде от генетично вродената по майчина линия любознателност към екзотични екземпляри сред българската политическа фауна.

  Животът ми е по-мил от екзотиката на разни романтични идеи: това, което не могъл да проумее Никола Й. Вапцаров – тънък, фин наблюдател, но предан на заслепяваща ума отровна илюзия. Баща ми Дърводелеца казваше:"Видиш ли го да му шарят очите като мишка в трици, по-настрана от такъв". Правоверните партийци от каквато и да е партия ми напомнят на роби, слуги, скупчени около нозете на любим бронзов деспот с отчаяна преданост в невежествените очи. Е, добре, Никола Вапцаров невежа ли е? С техните тайни канали за информация, нима партайците от епохата на соца да не са знаели всичко онова, което безпартийните простосмъртни не е имало как да знаем: за ужасите, творени от техните кумири и предстоятели?! Защо да е задължително всяко ново да се ражда с кръв, слуз и крясъци по площадите?

  29.08.1996.

  За Симеон ІІ... По-достойно нещо** като поведение през живота си не бях виждал до онзи момент. Цар... И си давам сметка, че досега народът ни системно е развращаван от хора с манталитета на слуги, с характерна за низшите прослойки стръв да им стане на всяка цена номерът: безскрупулно и подло, цинично, нагло и гадно. Какво ще рече власт на народа, когато множеството, раздирано между недоимък и дивите футболни страсти и цинична чалга, няма уважение към интелекта и закона! Стефан Стамболов... Жесток и хитър. Сексуално чудовище. Какво като е бил най-значителният строител на съвременна България? Тази родна българска вулва копира най-пошлите примери на провалената подла Европа: Наполеон, Хитлер, Мусолини, Ленин, Сталин, само дето в нашия вариант не така обладани от сатанинско вдъхновение, ами джуджета на духа.

  С интелектуалните си способности, с творческия си заряд нашият българин е рушал отдолу и отвътре господстващата ориенталска инертност и дивна съзерцателност на местната власт в пределите на Османската могъща империя. Припряността, кипенето, нетърпението, лудата мечта у милите ни апостоли – все младежи по на 20-28 години, изпреварили, но и в младежката си амбиция пресекли ферментацията на българското самосъзнание. И от пустото бързане, вкарали сме си вълка в кошарата – завтекла се Руската империя да ни спасява ли? Не-е. Да ни употреби за имперските си амбиции! И вместо да излезем от робството като стопани – измушили сме се като аргати. За което берем ядове, и кой знае докога още ще берем ядове. Големанов, Бай Ганю Балкански, Каменарчето на Смирненски, Андрешко на Елин Пелин – редичка не особено весели, но напористи образи на невежи, хора без усет и достолепието на стопани. 
"Народът – прост, животът – тежък, скучен", жали Никола Вапцаров, и той оплетен, и той изгубен в онази болшевишка, фанатична идеология.

  Днес пошлостта спечели цяла поредица от битки с творческото начало в България. Масовият българин е беззащитен, интелигенцията – смачкана; какъв пример може да бъде! Телевизията разпространява образи на болнави, унили и съсипани обезверени философи: Дамян Дамянов, Константин Павлов, Иван Радоев, Любомир Левчев, Иван Динков, Христо Фотев. Това ли са българските горди бардове! Това ли са вчерашните наперенки мъжкари с ореол и с пращящи от самолюбие доспехи! Не звучи вече свежо иронията у Борис Димовски, Радой Ралин, Йордан Радичков: в ъгълчето й виси печал или с други думи изречено: Това е положението! Николай Хайтов, доскоро изразител на могъщия български дух, ми напомня на човек ударен от гръм. Виждаме вчерашни послушници и тихи безличия да се изживяват като гении на нацията. Къде е Любомир Левчев? Мрънка уклончиви обяснения, подтискащо безпомощен. И галената рожба на столичните интелектуалци Александър Геров събужда само жал, че толкова печална участ може да сполети най-нежния от днешните български поети: болен и притеснен. Безславно изчезна, стопи се онзи предизвикателен, твърд и режещ Георги Джагаров. Споменът за императорското самочувствие на първия васал на партийната върхушка избледня в личната му трагедия на изоставен, ненужен за приятели (Толкова му били и приятели!) и любими в последните си дни човек. За себе си може би навреме, но за мнозина от моето поколение българчета съвсем ненавременно си излязоха от живота онези бардове на соца, като Андрей Германов, Веселин Андреев и Михаил Берберов. Сякаш никога не го е имало на света поетът, разкошният човек Добри Жотев – Бащата на т.нар. Априлско поколение поети.

  Непоносима жал лъха от всичко, което до вчера бе за духовните ни мащаби висока стойност в националната литература. Защо оставяме скарани помежду си обезверени да си идат от нас тези необикновени българи! Защото обслужвали комунистическата партийна върхушка ли? А освен тях виждаме ли други? Новите! Нямаме литературна критика, да ги въведе сред масовия българин. За манталитета на част от докосналите се до властта или изобщо до вниманието на средствата ни за масова дезинформация литератори и пишман политици говорят обидните плоски закачки, които си разменят, гарнирани със сексуален подтекст. Сред пошлите Царе на комедията лъщят Михаил Неделчев, Константин Тренчев, Александър Йорданов, Светлозар Игов, изживяващ се като Ромео с куп предвземки, адвокатът-доносник Георги Марков, Благовест Сендов. От репертоара им са хъшлашките фразички "Да го духа!", "кратки музикални форми", "за големината на онзи член". В качеството председател на Народното ни събрание акад. Сендов съобщи за "най-милото си" с уговорката "за онзи орган". Сред циниците е и нашумелият господин Кеворк*** (в. "24 часа", 18 юли 2000 г.) с крещящото заглавие "Диагнозите на Кеворкян. Обществените еднодневки – използван презерватив". Това им е стилът. То са ни най-достойните и най-интелигентни мъже на днешна България?

  31.08.1996. 

  На този ден през 1983 г. на паркинга пред милиционерския блок 51 в пловдивския жк Тракия около 16 ч. е горял баща ми. Случайно ли точно там се взриви газовата уредба на колата му, в същия ден, две години след като ме уволниха заради критична статия!

  Гласуват закон. Пък после избират комисия и приемат правилник за приложение на закона. Не им бил, види се, достатъчен правилникът, та ето, че събират нова дружина да утвърждава инструкция за приложение на правилника. Но и това не им стига, та по някое време на белия свят се пръкват и указания за приложение на инструкцията към правилника за употреба на закона. Най-веселото в случая, обаче, е, че повече от тези закони, правилници, инструкции, указания, предписания, приложения, допълнения и пр. тържествено гласувани в Народното събрание документи обслужват единствено хитреците, служат на тариката да заобиколи ясните нравствени послания на живота.

  06.09.1996. 

  На 6 септ. 1983 г. в софийската клиника "Пирогов" издъхнал баща ми. Какви идеи е имал за мен не ми е известно. Задължен съм му, че ме е създал физически. Той беше типичен българин – сръчен в работата, неумел да лавира в живота; от тези, за които с насмешка казват "Беден, но честен". Всичко, което извърши на този свят, извърши го с много труд. Бе мълчаливец, та разговорите ми с него почнаха чак след смъртта му.
 

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 14 jan. 2021

Илюстрации:
- 1980. Двора на Къщата Недкович в Стария Пловдив.****
- 1975. С баща ми срещу черквата "Св. Георги" в Мараша.

___
* Тодор Ряпов, дълги години главен инженер в пловдивския Захарен комбинат.
** Като абсолютен наивник, по онова време с доверие съм приемал титулувания Палячо.
*** Добавено при преписа по-късно.
**** Иван Панев – първи секретар на ОК на БКП в Пловдив, аз – Г.Б., Методи Танев – вътрешнополитически наблюдател на вестник "Отечествен фронт", един от петте официоза в Тодор-Живкова България. Зад мен е Кирчо Атанасов – по онова време директор на Математическата гимназия в Пловдив, по-късно министър на образованието в едно от правителствата след Десети ноември 1989 г. Бел.м., tisss.

Няма коментари:

Публикуване на коментар