07.04.1994. СВАКО СПИРИДОН И ПОЛИТИКАТА
Известен с мръсната си уста, свако Спиридон е много уважаван сред своите, че не шикалкави, не лъже, не маже, а назовава нещата с точните им имена. Цапнат в устата, всяка втора мисъл в неговите уста има пряка връзка или кореспондира, както казват литературните критици, с нужника, с кенефа и онези там отверстия и инструменти за разплод и телесни сладости, дето се намират между коленете и кръста.
Преди 9 септември 1944 г., шестнайсетгодишен селски шмекер, ама и зелена кратуна още, пасял селските говеда, и понеже бил и кротък, и мълчалив, смятали го за кръгъл ахмак. Изненадал света обаче и най-много себе си, кога обругал с най-мръсни епитети селския кмет: понеже последният забранил Пердо да пои говедата от селския кайнак, Пердо го изпсувал на майка, даже и притурил някои неприятни подробности относно съвъкупителните възможности на Селския бик, демек, на господин кмета. Наложило се сетне дедо му на свако да свали прясна кожа от гърба на едно или повече агънца-багънца, че да се отнеме огънят от насинените телесни части на Пердо. Дотук, дето се вика, рапорт даден – рапорт приет, и пито-платено. Обаче чекръкът на Историята пак се завъртял.
Подир славния за господа комунистите Девети септември на лето 1944-то от Христа псувнята открива пред някогашното аджамийче историческия шанс да му издействат народна пенсия, като за човек, пострадал от бившия режим и същевременно активен борец против фашизма и капитализма. Издирили роднини, свидетели по случая, и се доказал фактът, че Спиридон Бъзлянков, по прякор Пердо Бъзлето, навръх Великден публично бил заклеймил на мегдана в село Мало Колищърково, околия Незнамкоя си, кмета изедник и кръволок Иван Станюв, по прякор Говедото. Тъй горд се почувствал свако с първата си народна пенсия, че надлежно издирва новия адрес на някогашния селски кмет и го посещава лично в Плевенския окръжен пандиз, дето непримиримите двама класови врагове на четири очи провеждат дълъг и поучителен разговор.
Като умилени си припомнили райската природа и благоприятното разположение на родното Мало Колищърково и като уточнили променената ситуация в света, Европа и на Балканите, промененото разположение на планетите в Слънчевата система, пък и на звездите околовръст, свако завършил обстойния си философски разбор с думите: "Идно времи вий нас ни таковахти мамата, сега вече ний шъ ви таковами немедленно в дирника с гулям кеф. Падна ли ми в лапите, гяволе!" След което шибнал принципен як комунистически юмрук в изтерзаната физиономия на брадясалия от ушите до пъпа политзатворник, който през последните седмици възприел изгладнелия сияен лик на свети Иван Рилски. Образно и буквално, вчерашното говедарче приземява Говедото от Небесните селения на Вярата върху грешната земя, па си тръгва с гордо вдигнато чело като човек, свършил хубава работа.
Шефът на пандиза, бивш печен доносник на прочутия от Царство България Никола Гешев, мекере по съдба и призвание, някой си Агоп Гарабед Далаверджиян му отдал уставно чест, понеже свако ми се явил не като кой да е, не като Овчарчето Калитко, не като онова мърляво говедарче-ахмак от Мало Колищърково, ами като коскоджа ми ти майор от ДеСе, от славната наша Държавна сигурност, оладжак.
Иван Станюв прилежно си ги излежава тринайсетте години в панделата. Подир това пренася хоросан, тухли, букови бичмета, цимент, талпи, керемиди, пясък, вар и бетон за строителството основите на социализЪма и комунизЪма в Димитровград, и пак се издига в живота. Известно време пребивава даже в компанията на поета Пеньо Пенев, симпатизира на склонността у Барабанчика на епохата да гони фусти, да се отдава на запои предвид сътресенията по пътя къмто Новия живот и узряването на съзнанието. Междувременно изявява се и като съвестен доносник на Народната власт и следните три петилетки се издига в живота, за да посрещне новата паметна дата в Българския ни календар Десети ноември 1989-та като началник-склад за строителни материали и шеф на преводачите от испански в социалистическа България. А за една бройка да го произведат партиец; толкова се старал и се натискал милият; добре, че не го огряло!
Горко страдал, изпаднал в душевна криза, че Новата власт не го приютила при най-достойните синове и щерки на Българския прост народ. Тъй де, нали с поета от село Добромирка, Габровско делял залък и постеля и не само сонетен венец сътворил под влияние на Априлския пленум на ЦеКа на БеКаПе от славната 1956 г., ами избичил пет педи "Ода на радостта" за Деня на милиционера, както и "Комунистическа Илиада" – грандиозна епическа поема в трийсет и пет части и с епилог, адресиран до другарите и другарките делегати на ХIII конгрес на любимата БеКаПе. Мерак му било да затъмни върху литературния небосклон даже любимеца на Политбюрото на ЦеКа на БеКаПе другаря Венко Марковски. Сбирал и трупал в мазенцето документи, снимки и факти за оратория от дванайсет елегии в чест на Владимир Илич и неговите славни апостоли.
В онзи исторически момент поетът-склададжия и испанист др. Иван Станюв едва ли съзнавал колко прилежен е неговият ангел-хранител, как пърха току над римушките и глупотевините му и го пази от капитална историческа грешка. Иначе, да бе извадил на видело томовете поетическа плява в стил "Не съм ни Радевски, ни Христо, а безимен твой войник, Партийо любима", като какъв ли щял да се яви пред изгряващата изпод шинела на Държавна сигурност наша българска Демокрация! Когато след паметния за нашите достойни партийци Десети ноември Колелото на Историята се задвижва като макара на стар геран и с поскърцване врътва половин оборот, а България се обръща с краката нагоре, тогава вече в качеството на репресиран от комунизма, и освен това – лидер на партия с красния епитет Демократическа, Иван Станюв издирва адреса на политическия си опонент и съответно му връща визитата. Този път обаче се срещат в Пазарджишкия окръжен затвор за закоравели рецидивисти. Милият ми свако отнесъл два здрави капиталистически тупаника, плюс душманско текме в гъза от някогашния кмет на Мало Колищърково и бивш отруден склададжия, който не пропуснал при тази операция през зъби да отбележи: "Верицата ти гадна, комунистическа! Ай сеа ти евах мамицата смотана!"
Рекъл евах, вместо "ебах", понеже бил възпитан в прогресивна буржоазна среда – по Царско време четири години в пловдивския френски колеж благонравни отдадени на католишката вяра одъртели грозни моми монахини го учили на етика и естетика, та не обичал резките цинични изрази. А на него пък чинно му козирувал директорът на Пазарджишкия затвор, някой си Цвятко Варадинов – бивш православен поп, душичка земна, весела, неуморим коцкар и смукач от класа, любител на софри и мезета, тоже верен доносник на ДеСе в потайните дебри на Българската черковна йерархия. И как няма да козирува! Говедото се явил не като случаен фен на СеДеСе и Демокрацията, който ляга и се буди на сутринта с песничката "Комунизмът си отива", с която Васко Кръпката от Подуене взривяваше множествата наивници по площадите на България, ами като заместник-шеф на областното СеДеСе – личност ярка и с борческо минало, смъртен враг на незабравимите Маркс, Ленин и Сталин, особено искрено и лично фен на железния Феликс Едмундович*.
Посетил пандиза като голям борец за Прогрес и Демокрация, за права и свободи на обитателите в гетата, радетел за Европейски духовни ценности, жестоко репресиран от престъпната предишна власт, и човек, чиято дума отеква във висините на Властта, чува се чак в Президентството, а за една бройка можел да се събуди някоя слънчева утрин и Министър на културата, ама баш па туй министерство да оглави не пожелал, че бил малко зле с правописа: бъркал думичките доноз, колтура и най-паче: збогом.
Когато зад небесносиничките перденца се настанява върху широката задна седалка на новичкия депутатски мерцедес, който мерцедес като черен кон-вихрогон кротичко дремел с личната му охрана от две мутри и половина под липите, Говедото внезапно нещо се присетил, натиснал бутончето за автоматично смъкване страничното стъкло и леко с показалец привикал раболепно смалилия се затворнически княз: "Ритайте го в дирника, и всичко ще си каже! Куйрука съм му го откършил още при царуването на Негово величество цар Борис III". Пито-платено, дето се вика. Що ли можело още да се случи! Май нищо. "Да, ама не!" – както казва светла личност**, тоже принципен враг на Тато: съдбата чат-пат си бие шегички. Пет години по-късно, в жежкия юли на 1994-та Бъзляка (не бил вече Пердо Бъзлето) случайно съглежда Говедото да рони сълзи в храстите зад чугунената русалка с рибя опашка в пловдивската Градска градина.
– Що пак цивриш, бе, верицата ти проклета? – полюбопитствал свако. – Нали ваште обновени и пребоядисани партийци пак са на власт! Що не се радваш?
– Излъгаха ни, измамиха ни! – заридал още по-жално онзи. – Сегашните надминаха някогашните, бръснат до голо, мамицата им синя-посиняла. След тях и трева вече не никне. То и ний крадяхме, и ний бъркахме в меда, ама ред имаше, а тез хептен алчни, бе! – с кофи и багери гребат, опоскаха я таз държава. Всемирният потоп подире им гаче се задава. И лъжат, лъжат, лъ-ъ-ъжат.
– И аз тъй смятам – склонил свако, като поразмислил колкото за една цигара време, па прегърнал стария си класов враг: – Харно си поминувахме ний, земляк, криво-ляво при социализъма-комунизъма, ама па таз лакома паплач по върховете на държавата отде изпълзя, от кви пещери, от кви усойни дупки? Шъ знайш, от нея отърване няма!
– Няма, Спиридончо-о, няма, чичовото! Много нагли тез новите пишман управници бе, Спиридончо! Яд ме е да ги гледам, вече не ми се и живей.
Цунали се двамата непримирими до този ден политически опоненти, па досущ като гладни циганета обиколили лъскавите офиси и магазини на новоизгрелите богаташи, завъртели се покрай луксозния "Тримонциум", занадничали зад големите витрини да видят кой сега там хайдушки лапа, кой пие, па пътьом хлътнали в "Златната круша" – занемарено, някога евтино любимо кръчме зад пловдивската Главна, да се разтушат.
И там пред паничка прясно опържена тригодишна цаца от Бургаския залив и порция варени картофи от братска Полша свако успял да вдъхне исторически оптимизъм у Говедото. Профилактично изпразнили трилитрова бутилка шуменско пиво, после – и литър троянска сливова двойно препечена, след което отърчали да се зачислят към първото от шестнайсетте БеЗеНеСета, при бай Милан*** – стара кримка печена и пич, изключително перспективен, по-перспективен едва ли не и от Меди Доганов, както им препоръчали сваковите авери, бивши достойни офицери от Държавна сигурност.
В тази стабилна партия сега вярват, пъчат гърди по рехавите митинги на отчаяната опозиция и агитират против останалите петнайсет БеЗеНеСета. Всеки от двамата си е окачил над кревата кандилце с икона на обесения Никола Петков, пали дебели свещи, редовно слуша емисиите на Радио Свободна Европа****, по телефона задава страшно неудобни въпроси на онези маймуни от американското радио, представя се ту за д-р Бодуров от Бургас, ту за инж. Христофор Величков от Пловдив или поетесата Райна Кабаиванска от Каспичан, или професор Друмчев от София*****, дразнят и малцината последователи на генералния секретар на оредялата почти едномилионна до Десети ноември БеКаПе другаря Владимир Спасов, както и пасмината шумни почитатели на изпедерастилия се Запад и на Плана Ран-Ът, кълнат комунистите и техните врагове в СеДеСе с онази до болка позната от Алековия Бай Ганьо, но осъвременена фразичка: "На маймуни нъ обърнахти, гиди мискини с мискини! Ама шъ видите и вий някой ден дебелия!"
___
* Феликс Дзержински (1877-1926) – основател на КГБ.
** Петко Бочаров (1919-2016) – журналист, преводач и пр, вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D0%B5%D1%82%D0%BA%D0%BE_%D0%91%D0%BE%D1%87%D0%B0%D1%80%D0%BE%D0%B2
*** Милан Дренчев (1917-2007) - лидер на БЗНС "Никола Петков" през 1990-1992 г. Вж. http://frognews.bg/news_3033/Pochina_Milan_Drenchev_-_emblemata_na_BZNS_Nikola_Petkov_v_nai-novata_ni_istoriia/
**** Било е преди Конгресът на САЩ да спре субсидирането на излъчващата за България радиостанция. Вж.: http://www.temanews.com/index.php?p=tema&iid=286&aid=6940.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар