И си предадох сърцето, за да позная мъдростта, лудостта и безумието. И познах, че и то е гонене на вятър. Че в многото мъдрост видях много досада; и който увеличава познанието, увеличава печал.– Еклисиаст, из Библията
14 maj 1983
ДАНКО (Личен архив):
– Благославям тежкия ти път в поезията, брат ми! И съм щастлив, че след дългите страдания най-после и над твоите очи изгря малко радост... Сега, когато първата ти книга вече е факт, вероятно ще спечелиш и още врагове, но нека това не те смущава, живей, обичай и... люби!... Нали най-хубавите стихове горят в мислите ни ненаписани. Затворих кориците на книгата с горчивото усещане за мрачната и страшна сила, която носиш в душата си, онази сила, която някой ден ще ти строши главата. И как успяваш да укротиш този възторжен гняв към света, бликащ от първата до последната строфа в книгата? Всяко стихотворение носи тревога, носи дъха на напрежение и бунт.
Часовниците кряскат. Вълнува се прането. ("Сутрин рано"), Запалила е нечия глава непреклонена, която ще ни свети векове. ("Кометата Кохоутек").
С удоволствие откривах неочаквано раздвижени метафори, образи и художествени обобщения, които – вярвам, ще събудят не само читателски интерес. Искам да посоча само няколко твои открития по хронологичен ред:
Разбитият икарус отгоре пада сякаш. ("Сутрин рано"), Ще пламне възбуденият хоризонт. ("Щурче в снега"), Но един не се завърна. Жив е. Някъде се бие. ("Трима на война ходиха"), Ала защо на мойта риза днес кървави петна горят? ("Кръв"), Навярно много рядко телефонът крещи като отчаян вик за помощ. ("Възраст"), Шуми със бялата си риза. ("Вълк"), и особено заключителното – Видели ли сте лете как пробива след огъня най-острата трева?
Според мен, облика на книгата оформят стихотворенията "Щурец в снега", "Кръв", "Хамлет" (чудесно изведено), "Във приятелство се клехме", "Зад зида", "Гибелта на подводницата", "Сбогуване с дядо". Мисля, че "Сбогуване с дядо" е най-хубавото ти творение; много човещина има в него, Жоро. Може би това стихотворение трябва да влезе във втората ти книга. Не зная какво ще бъде мнението на официалната критика; дай, Боже, да има повече отзиви, независимо какви са, но ме смущава присъствието на стихотворенията "Трима на война ходиха", "Осемнайсета", "Афиш" И не искам да кажа, че са слаби, но просто в тях липсва твоята съдба, звучат някак си митологично чужди на действителността. Дори ми се струва, че повече са плод на не дотам честни редакторски амбиции и намерения или редакторско неумение. Казвам ти това, защото сме приятели и можем откровено да говорим. Възхищавам се от "Във приятелство се клехме". Великолепно си го казал, отсякъл си го като с брадва:
Родино, позволи ми да съм мрачен.
Ще прочета още няколко пъти книгата ти по-внимателно и тогава ще се опитам в по-разширена форма обективно и честно да изразя мнението си за нея. Все още съм под влияние на радостта, че тази книга е твоя... Нека отмине малко време, нека всичко се успокои, да се избистри. Но отсега мога да ти кажа, книгата ще направи впечатление – твърде много се отличава от излезлите напоследък дебютни книги. Важното е, че от всички стихотворения става ясно, че има какво да кажеш на света. А според мен това е най-необходимото в изкуството.
Изпрати ми още няколко екземпляра, тиражът е обидно малък* и едва ли ще успея да открия по книжарниците книгата. Ако си съгласен, ще ти уредя гостуване в Балчик и Толбухин**, обади кога може да стане това. Поздрави Ася, кажи й да не се тревожи, че има покрай себе си толкова добър поет. Желая ти букет от творчески успехи! И не забравяй, че чакам да ми пишеш.
Още утре ще покажа книгата на твоите бивши хазяи, колеги и познати.
14.05.1983., с. Гурково Йордан Кръчмаров
Пловдив – гнездо на пошлостта и културата
Plovdiv, edited on 22 maj 2024
Илюстрации:
- Йордан Кръчмаров – Данко (1948-1986).
- В Силистра на брега на Дунава – 1985 г.
___ * Седмица след появата, тиражът от 1000 (+130) екземпляра вече бе изчерпан от книжарниците в Пловдив и Хасково. Решаващ, според мен, за появата на "Сутрин рано" е изборът на Петър Анастасов (1942), шеф на пловдивското издателство, който някога на 26 декември 1972 г. двамата с Николай Галов (1943-1993) ни назначи със задна дата (от 1 декември) на длъжността лит.сътрудник, тъй че преди Новата 1973 година се опаричихме. После се оказа, че на двамата момичетата ни били бременни вече по това време, въпреки че сме били гладни като църковни мишки. С Н. Галов щерките ни (моята Вера и неговата Евелина) се появиха, месец-два след назначението ни в "Комсомолска искра". За "Сутрин рано" онзи, който ми беше редактор и хич не се разбирахме с него (Т. Чонов, 1945): "В книгата ти единствено хубаво нещо е илюстрацията".
Този жест към ръкописа ми от страна на Пешо Анастасов - директора на пловдивското издателство "Христо Г. Данов" по това време, приех като отговор след изгонването ми за критична статия от младежкия вестник. В Пловдив книгата бе посрещната на нож от местната "културна" общественост. Вестник "Отечествен глас" излезе с унищожителен пасквил, литературният официоз "Литературен фронт" – тоже. Тогава реших, че не бива да имам нищо общо с всякакви разхвалвани поети или разказвачи, искам ли да остана верен на себе си и българските си два рода – майчиния (от Перущица и Калугерово) и бащиния (от Харманли). Вири нос, възгордява се празният житен клас.
Пловдив е люлка на културата от траките до ден днешен, но и гнездо на абсолютна посредственост, що се отнася до парвенютата и т.нар. демокрация. – Аноним (1947)
28 uli 1978
КЛУБ НА КУЛТУРНИТЕ ДЕЙЦИ*
Не може ни минута да мълчи
и все извръща поглед недоволен,
той някога фелдфебел бил по чин,
по навик смята правдата за своя.
Но аз мълчах. Мълчах... а там,
край масата седяха още двама –
сред трима врагове бях сам
пред чаша, и горчива, и голяма.
Когато после влизах зъл и лош
в сърцето си, провинция на Пловдив,
аз чувах как в притихналата нощ
гърмят от ярост мраморните плочи.**
Пловдив – гнездо на пошлост и култура
Plovdiv, edited on 21 maj 2024
Илюстрации:
- Някогашното кафене на пловдивската бохема.
- 1978. Когато да си пуснеш брада бе геройство.
–––
* Текстът е от сб. "Сутрин рано" (1983), писан е по повод действителен случай от юли 1978 г. Бъбривецът е тогавашният окръжен кореспондент на вестник "Стършел" Слави Славов – баща на поета Недялко Славов. Подпийнал, опитваше се да се заяде с мен – били сме безпомощно и кекаво поколение, всичко наготово ни било дадено, жените ни водели за носа. "Защитавай се! Що мълчиш?" – гласът му ечеше в тясната уличка. Седяхме край единствената маса отвън, на площадката пред входа на известното култово по онова време кафене "Кристал", където се събираха на мухабет местните художници, вестникари, писатели и поети, но и бачкатори. Бях поседнал вън от задушния шумен салон, сам, за една цигара време, когато излязоха вкупом другите трима: освен Слави Славов, и тогавашните ми колеги от вестник "Комсомолска искра" зам.главният редактор Георги Петров (1944) и извънщатният сътрудник Илия Зайков (1944-2011). Георги Петров веднъж на всеослушание ми бе казал: "Бояджиев, ти си синоним на грешки", а Илийката Зайков от Брестник ме бе нарекъл "малко фашистче", та щях да го пребия, както се беше изтегнал във фотьойла в стаята на главния редактор, където обикновено киснеше.
** След славния Десети ноември 1989
година храбрите верни доносници и офицери на бившата Държавна сигурност съвестно се заеха
да разрушат паметните знаци за антифашистката съпротива у нас, както и да преименуват
улици, площади и булеварди. До някое си време през соца брадите бяха забранени
и в знак на геройство ходехме брадясали, кажи-речи, цялата редакция, та поетът
от с. Врабево в Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) – завеждащ
културния отдел, сполучливо се бе изразил: "Разминаваме се из канцелариите
брадясали и мрачни както Шильонски затворници". Шильонски затворник е главният
герой на писателката Етел Войнич,революционер
срещу Австро-Унгарската империя с прозвище Стършел, осъден на смърт чрез
екзекуция. Бел.м., tisss.
Пловдив е люлка на културата от древните ни предци до ден днешен, но и котило на войнстваща посредственост, що се отнася до властващи парвенюта в поредната политическа и всякаква власт след историческия Десети ноември. – Аноним (1947)
5 dec. 1982
ДОШЪЛ СИ ДА ГОВОРИШ
Дошъл си да говориш с мене – нахълта мраз в кристалния покой, защо така ме гледаш притеснено, откри ли, че не съм ти свой?
Предателството скъпо се заплаща, лицето ти бих пръснал със юмрук, но ти като жена ще се разплачеш и целият ми гняв ще е дотук.
...Ала това е непредвиден порив – разбираш ли, ужасно ми горчи. Човек се учи първо да говори, а цял живот се учи да мълчи.*
Пловдив – гнездо на пошлост и култура
Plovdiv, edited on 19 maj 2024
Илюстрации:
- В дъното старата редакция на III етаж** - 1989 г. На рибарското кейче в Несебър.
___
* Георги К. Бояджиев, сб. "Сутрин рано", изд, "Хр. Г. Данов", 1983 г., стр. 24. По повод този текст по-горе лит.критикът Иван Спасов (1931-1999) в обзорна статия във в. "Литературен фронт" за издадените през 1983-1984 г. нови книги бе писал нещо в смисъл: "Какви са тези юмруци, които виждаме да се размахват в днешната ни млада лирика! Няма ли кой да постави тези млади автори на място".
Проф. Иван Сарандев (1934-2020)
А Иван Сарандев, с когото се сприятелихме през 1969-70 г., докато бях студент и сътрудник на хонорар в седмичника "Народна култура", в съвсем частен мухабет в ресторанта срещу Пловдивския висш учителски институт, както в онези години се наричаше ПУ "Паисий Хилендарски", между другото отбеляза: "Трябва да си щастлив, че не са те надушили за онова твое "Казаха да изчезна от очите им", щяхте да пострадате и ти, и оня, който е допуснал това стихотворение да види бял свят". Из разговор по скайп: – Между другото, текстът си има адресат. Среща ме на улицата под някогашното пловдивско издателство поетът Илия Зайков (1944-2011), който ми се е зъбил: "Защо не умреш, че да ми освободиш щата?" – и ми казва: "Разбра ли, че не сме ние (?!) причина да те уволнят от "Комсомолска искра"? Били са ти шута ония отгоре". Някога в редакцията след оперативка в кабинета на главния редактор Петър Кошутански щях да го бия, когато ми изсъска: "Хей, помак, ти си едно малко фашистче", И като се надвесих над него, както се бе излегнал в един от фотьойлите, вирна ръце и крака като котка злобарят му със злобар. С Илийката, Бог да го прости, се знаем от 1963 г., когато в старата редакция на "Комсомолска искра" Никола Джоков – Джоката (1934-2001) ни събираше десетина гимназисти от Пловдив и Асеновград в кръжока по журналистика всеки четвъртък вечерта след училище да ни провежда сбирките.
– Бил си му конкурент още оттогава. Може пък той да е бил помак?
– Знам, че е от село. На сватбата му с Дарина – първата му съпруга, ходихме с писателя Емил Калъчев (1932-2013) в Брестник край Пловдив, голяма сватба беше. Някога местните разбирачи от поезия го имаха за голяма надежда в младата родна поезия. Помня как поетесата Мария Широколийска (1945) му говореше сладко-сладко веднъж: "Илийка, след години на шевната машинка, на която днеска се учиш в техникума по облекло "Ана Маймункова", ще й турят един ден табелка: "На тази шевна машина някога шиеше големият български поет Илия Зайков".
** По време на пловдивския кмет Диран Парикян т.нар. Червен площад на града бе основно преустроен и култови сгради бяха разрушени по този повод, за да се обнови и разшири Централната градска поща, та по този повод пловдивчани си биехме майтап: "Арменецът кмет превърна стария площад в пързалка, като го покри с варовикови плочи, а любовницата на Бай Тошо др. Дража Вълчева изкопа Дражева дупка в другия край на пловдивската Главна". Бел.м,, tisss.
Пловдив е люлка на културата от древните ни предци до ден днешен, но и котило на войнстваща посредственост, що се отнася до властващи парвенюта в поредната политическа и всякаква власт след историческия Десети ноември. – Аноним (1947)
5 dec. 1982
РАЗБИРАМ, ЧЕ Е ПРАВ, НО МНОГО СЪМ МАЛЪК...*
Прав си, както винаги, другарю:
малък си пред Истината ти!
Аз и на това съм благодарен –
че страхливо не ме защити.
Виждам как костюмчето си носиш,
как се извиняваш, сгърбен цял,
и гърмят в сърцето ми въпроси...
Колко ли мечти си надживял?
Колко ли красиво са те били?
Как ли нощем хленчел си от страх?
Как ли коленичил си безсилен?
Как забравил си да ходиш прав?
Пловдив – гнездо на пошлостта и на културата
Plovdiv, edited on 18 maj 2024
Илюстрации:
- Възползвали се от шанса да бъдат власт.
- Моят кът в канцеларията с четирите бюра.
–––
* Текстът е от първите
месеци след прогонването ми от редакционния състав на пловдивския младежки седмичник "Комсомолска
искра". Посветен беше на бившия секретар "ИВД" (Идейно-възпитателна
дейност) в пловдивския ОК на ДКМС Крум Марков (1945), чийто думи цитирах в
заглавието. С Крум се познавах вече десетина години, откакто на 26 дек. 1972
г. двамата с Николай Галов в един и същ ден ни назначиха на щат като
литературни сътрудници с месечна заплата 85 лв. И двамата току-що се бяхме
оженили, безпарични и бедстващи, а и момичетата ни бяха вече бременни – моето
момиче беше напред с материала, роди месец по-късно, в края на януари, а
Галовата Виолета с наедрелия си тумбак вече се промъкваше на верев през процепа
на голямата канцелария с онези четири бюра. Бяхме лакоми за подвизи, демек, за журналистика,
и пак в един и същи ден на събрание на местните членове на СБЖ (Съюза на
българските журналисти) с русоляво пухкаво момче, оператор в
Радио-телевизионния център, пак двамата с Николай ни приеха сред
професионалистите в бранша. Това – през пролетта на 1977 г. Бел.м., tisss.
Пловдив е люлка на културата от древните ни предци траките до ден днешен, но и гнездо на войнстващата посредственост, що се отнася до властващи парвенюта и отрепки в поредната политическа сган на власт след историческия Десети ноември. – Аноним (1947).
5 dec. 1977
ЗАД ЗИДА ВИСОК*
Една градина зад зида висок се крие и кой живее там, и как, за мен е тайна: желязната врата в ръжда отдавна гние, звукът на дървояда пълни стаите.
Да кажем, стигна някога чертата, отвъд премина, в други свят прескоча, за миг ще се стопя в зеленината и любопитството от яд ще се налочи –
ще види всичко, скритото ще разузнае, като слепец към Ада ще затропа, пък аз и във смъртта ще се ругая защо съм слязъл толкоз надълбоко.
Пловдив – гнездо на пошлост и култура
Plovdiv, edited on 17 maj 2024
Илюстрации:
- 1980, Иван Панев в Стария Пловдив**.
- 1976 – с баща ми дърводелеца Кирил.
–––
* От сб. "Сутрин рано" (1983 г.). Прекаленото познание убива – човек се обезверява, когато научи всичко около предмета, който го вълнува. Когато – с други думи, Истината е гола, тя не е особено привлекателна гледка. Да надничаш към арматурата на живота не е занятие за малодушни. Колкото повече узнавам, толкова по-ясно проумявам колко оскъдно зная, е другият смисъл на текста по-горе. Оттам се появи и слепецът, който потропва с тояжка към Ада на познанието. Писан е текстът в края на 1977 г., но за мен придоби по-особен смисъл след прогонването от пловдивския младежки вестник по заповед свише месец след моята острокритична статия от май 1981 г. "Дайте му там да прави заводска или селска някоя многотиражка, щом толкова иска да се занимава с журналистика, ала в средствата за масова информация за него няма работа", били указанията на първия секретар на ОК на БКП в Пловдив Иван Панев (1933-1990) към сътрудниците му Спас Беловски (1939-2017) и асеновградчанина Крум Марков (1945); разправил тогава на четири очи Крум пред човек от редакцията с добавката: "Знам, че е прав, но много съм малък, да му помогна". Която реплика стана запев за друг текст в сб. "Сутрин рано", отпечатан с логото на пловдивското издателство "Христо Г. Данов" в тираж от 1100 екз., за около седмица-две превърнал се в библиографска рядкост за пловдивските книжарници. Иван Панев, да добавя, ми допадаше като човек, допада ми и сега, независимо от случилото се. Напомня ми за актьора Микеле Плачидо (1946) в ролята на полицейския инспектор Корадо Катани от италианския сериал "Октопод", който залепяше съгражданите ми от крайните квартали за телевизионния екран, вж. https://1xmatch.com/bg/biografiya-mikele-plachido/ За съгражданина от съседната махала Иван Панев, израснал в беднотия, още се помнят думи, изречени от неговия баща, когато амбициозният Иван тръгва да прави политическа кариера в столицата на Тодор-Живкова България: "Сине, и като си вече кмет на столицата, не забравяй да обръщаш очи към пловдивските тепета", напомнял ги сам първият секретар на БКП на своите приятели и подчинени тук. Ето това едва ли ще може да проумее парвенюто, което е готово да пълзи, вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD_%D0%9F%D0%B0%D0%BD%D0%B5%D0%B2
** Снимка от лятото на 1980 г. отляво-надясно: Иван Панев (1933-1999) – първи секретар на ОК на БКП в Пловдив; най-отзад: Кирчо Атанасов (1945) – директор на елитната пловдивска Математическа гимназия по онова време, а по-късно Министър на образованието в едно от правителствата след Десети ноември 1989 г.; Г. Бояджиев (1947) – журналист в младежкия пловдивски седмичник "Комсомолска искра" от 26 дек. 1972 г.; Методи Танев (1919-1987) – щатен вътрешнополитически наблюдател на официоза "Отечествен фронт". Снимка: Румян Шишманов. Бел.м., tisss.
Светът е сцена
и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от
нас играе разни роли... – Шекспир
(1564-1616)
24 dec. 1998
ПАСТИРЪТ И СТАДОТО
От утре е Коледа
или Рождество Христово. Петрович (Петър Петров) – милият, той бил
за смъртното наказание: "Да им изпълняват присъдите! – гневи ми се по
телефона завчера. – Да ги оставят целия живот да гният в затвора е нечовешко. Ще пиша статия по тази тема и ще я публикувам". Кой ще му публикува статията,
дявол знае, а ми е чудно от какъв зор баш халът на осъдените на смърт го вдигнал в тревога, та пробвам за повече светлина: Не спори ли хубавата ти идея с
религиозното ти милосърдие? Да ги разстрелят, казваш, било по-харно, тъй ли!
"По-добре е" – отвърна убеден. Та си рекох край внезапния му
инат: Леле-е-е, и човеколюбието си имало своите кисели гримаси!
Е, стадото не е по-голямо от
пастира, ала народът е по-велик от своите водачи. Без стадо пастирът какво
е? Може ли да си пастир ей тъй, сам по себе си! Нима стадото – с греховете,
опита и катаклизмите си, не осмисля съществованието на самия пастир?! В
опозицията "Народ-Власт" все пак народът е невидимата и велика страдаща,
раждаща и отглеждаща своите властници Сила. Те си въобразяват, че вършат каквото сами си наумили, а всъщност са
изпълнители и слуги на духовни енергии, които народът е вложил у тях.* Например, немската нация, една от
най-творческите нации на континента, е същински виновник за зловещата природа
на национал-социализма, руската нация носи основната вина заради идиотщините на
болшевишкия военен комунизъм. Изглежда кощунствено цели племена и народи да
бъдат обвинявани, ала нали всяко племе само формира своя манталитет и общество,
където в борба надделява една или друга идея! Истински духовни лидери сред
Тодор-Живковци, Иван-Костовци в нашия случай, Данчо Ментата и пр. не са лидери в невидимия
спектър на духа, а духовни водачи, или в тесния
смисъл на понятието "учител". В България учители са неколцина за
хилядолетната ни национална драма: Климент, Евтимий, Раковски, Левски...
Паисий не. Паисий е предвестник, той е като Йоан Предтеча, който кръщавал във
водите на реката Йордан и говорел на народа: "Иде по-силният от мен, Комуто не съм достоен да развържа ремъка на
сандалите" (вж. Лука, ІІІ-16), като пояснявал: "Който ще дойде, е над мен, защото
е бил по-преди от мен" (не дотам сполучлив превод от гръцкия текст на
евангелие Йоаново (І- 15): "Идещият
подир мен е преди мен, защото съществуваше преди мен".
Величаят хъша Стамболов, но
въпреки размаха, с който устройва Нова България като държава, Стамболов си остава
вагабонтин, което въпреки лъскавото покритие от по-ново време – вследствие митотворчеството на Иван Вазов, означава нехранимайко. Ако смъртта ни е логичен завършек на стил на живот, жестоката
сеч върху тялото на 41-годишния физически дребен Стефан
Стамболов насред София в далечната 1895 г. съвършено се вписва в
стилистиката на целия му раздиран между Добрини и Злости несретен живот на
далновиден държавник, но и разпуснат безскрупулен хъшлак. Детайл – жена
му Поликсени: "ръст по-голям от среден, жива, с бледно лице, черни
големи очи", както я описват съвременниците, била външно спокойна, сдържана благодарение на воля и съсредоточеност. Мълчаливо понасяла
буйствата на недоклания, агонизиращ в разстояние на три дни съпруг. Говорът й: забързан, с кратки думи и изрази, начесто прекъсвани от дълги паузи. Тази жена е забележителен характер, ала кой между нас забеляза това!**
Закономерно сякаш ще да е
присъствието на гротеската в подтекста на националния пантеон от светци, изваяни като от кремък Раковски, Ботев, Бенковски, Стамболов,
Стамболийски задъхани, потни, честолюбиви, ще речеш: добра версия
на общо взето непривлекателния, но твърде жизнен и повратлив Алеков герой Ганьо
Балкански... Нима нямаме от по-друг тип характери, които да служат за ориентир и за пример?! Имаме, разбира се. Но онези, които заемали
длъжността възпитатели на нацията, т.е. нашите публицисти и писатели
класици, май не сметнали за здравословно да ни ги представят. Историческата българска памет е била изглежда в плен на особен синдром за малоценност,
щом писаната в учебници и книги Родна българска история бъка от едностранчиво
развити, огрени от фанатична ярост лица, които поради ужасната им кончина ни налагат за единствено достоен за следване от поколенията пример.
Е, харно! Задължително ли
е винаги да се умира? Какви са тези Пирови победи с цената на кръв и трупове! Противопоставянето на всичкия свят, който не се оказал съгласен с нас,
липса на умение да следваме гъвкаво, неотстъпно дълготрайна политика за защита на националния ни интерес, липсата на приоритети в управлението
на държавата ни, нежеланието да се правят каквито и да било отстъпки, които от дипломацията се наричат компромиси, страстното залягане да постигнем
максимума от мечтата си ли е есенция от героичната история?! Коленичене пред саможертвата на националните ни герои нима изключва респекта
пред достолепния не по-малко вдъхновяващ лик на талантливия стопанин,
издъхнал в постелята си от естествена смърт, оставил образец как човекът може,
и без да гине с оръжие в ръка, да е полезен на Отечеството. Или и то иде от легендата за
кончината на Христос в земния му образ на Земята! За да го въздигнат в Духа, за да царства
над нас в Небесата, дали не е задължително според легендата да бъде разпнат на
хълма Голгота.
Както представят общото ни
минало, имам усещането, че сме в плен на закъснял
романтизъм, докато нам е нужен далеч по-съобразен с реалния живот рефлекс
към себе си, към многоизмерния свят отвъд границите на България.
Пловдив – гнездо на пошлост и култура
Plovdiv, edited on 16 maj 2024
Илюстрации:
- Началото на
края за всяка куха илюзия.***
- Нацията
гради самочувствие чрез митове.
___
* На чаша бира вчера – 13 август 2006 г., в кварталното кафене, убеждаваше
ме самоуверен философ как масовият българин не проумява каква ценност за България
е старши асистентът по политикономия на марксизма, вождът, за част от
седесарите – командирът Иван Костов (1949).
** Вж. http://bolgari.org/zhenata_na_stefan_stambolov_ne_poglednala_myzh_sled_smyrtta_mu-el-823.html Поликсени и Стефан Стамболови.
*** Вляво на фотографията: бившият главен редактор на пловдивския младежки седмичник "Комсомолска искра", роденият в Кнежа Петър Кошутански (1941), срещу уцеления с паве по кратуната Филип Димитров (1955) от политически враг на демокрацията. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.png)
.jpg)
