ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1238.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1238.)

   Как празен и студен си ти, мой Пловдив, без нечия изпепеляваща любов! – Аноним (1947)

   И ще се срещнем в кафенето надвечер на ъгъла в някой древен като Пловдив град, и ще бъде петък дъждовно, ще звучи песента на Жо Дасен "Да не съществуваше, щях да те измисля". Но не съм сигурен този ли е истинският текст или си измислям, както на мен ми се ще. – Из разговор по Skype

     26 noe. 2006               

КИШАВО ВРЕМЕ*

Пак е петък и пак е дъждовно,

и поемам към къщи пак сам,

а край мене лети като спомен

силуетът ти, едва очертан.

Петък вечер, събота, неделя –
виртуален и съвсем не поет,

мъж без обич току на предела

на перона в дванайсет без пет.

И прехвърлям наум пак жените,
от които обичан съм бил,

и една по една ги разпитвам

колко мъка съм им причинил.

И това си е моето наказание –

да се връщам сам у дома,

да разтварям зараснали рани

и да знам, че и ти си сама,

че едва ли сам нещо ще сторя

в този петъчен вечерен дъжд

посред улици, къщи и хора –

просто влюбен, отчаян и мъж.

И подгизнал от спомени стари,

поне три дни ще си мисля напук

как седиш зад стъклото, навярно

подпряла брадичка с юмрук.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 17 apr. 2023

Илюстрации:

- Споменът е тъжно нещо, особено късно наесен.

- Площадчето зад Джумая джамия сред Пловдив.

–––

* Послужи ми за горния текст ситуация, описана в новелата "Ася", когато се сбогувах със София, и като заклет пловдивчанин, вече не ме сдържаше да си тръгна от студентските авантюри и приключения на провинциалист и мечтател, дето се вика: "да се потопя и аз в реалния живот".

  Месец преди да си тръгна от София, преживях краткотрайно увлечение по нехайна щура хубавелка от Пазарджик. По цял ден сладко си се излежаваше в неоправената си квартира, между другото, четеше за изпит по физика, сервираше ми кафенце или пържени картофки. Съквартирантката й на тази Славка от Пазарджик бе грозноватичка, но мила и доста умна, искрено ми съчувстваше, че наближава часът, когато ще си кажа сбогом с омръзналата ми до смърт София. Добричка бе грозничката Елен, боготвореше фотографа Иво Хаджимишев (1950)** и опитваше пред мен поне да се прави на аристократка. Веднъж в неоправената им квартирка на третия етаж над спирката на автобус № 26 за жк Слатински редут нахълта шумна компания: две пияни момичета и четирима яко възбудени мъжкари. Двамина от идиотите хлътнаха в съседната стая с едното момиче, което беше повече от пияно и самичко си се кикотеше и се заливаше от смях; после и третият се присъедини към онези тримата: мушна се в онази стая, откъдето долитаха сочни целувки, пръхтене от борба в разбрицания огромен креват и задъхани възклицания; докато четвъртият, важен-важен, кръстоса крак върху крак и върху покрития с протрита жълтеникава булана фотьойл демонстрираше пред мен и трите дами как фино се обрязва пурата в единия й край с никелирана фирмена машинка, как после се овлажнява с език, прокаран нежно отдолу, и се пали, като димът се всмуква едва-едва, а не като цигара: "Защото – каза, – ако смукнеш от пурата както от цигара, все едно ще е, че си засмукал наведнъж всичкия пушек от комина на софийската топлоелектроцентрала".

  В навъсен и прихлупен дъждовен ден, зъзнещ и мокър до кости, се простих със също като мен зъзнещо и мокро до кости мило същество със залепнали по бузите дълги влажни коси; нищо не се бе случило помежду ни, нямахме какво повече да си кажем, накъсо – зодиите ни не си схождаха. Измъкваме се от другия край на подлеза, откъм езерото Ариана зад Орлов мост, помахахме си отдалече:

   – Чао, мили!
   – Чао, скъпа… – И така си оставаме, ето вече над половин век, след като то се е случило.

** Иво Хаджимишев, столичен фотограф-художник от буржоазно семейство. Неговият дядо бил пълномощен министър в пет европейски държави. Баща му Михаил Хаджимишев бил оперен режисьор, майка му Ани – сценограф...Възпитанието и средата са важни, изразяват се нахакано неговите софиянци! Вж. https://bnt.bg/bg/a/svetlina-ot-senki-prez-obektiva-na-ivo-khadzhimishev Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1237.)

 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1237.)

  Извънбрачната любов е нещо, което само който не го е преживявал, не знае какъв разкош е, може би заради опасностите и греха, които са й стихия. – Аноним (1947)

   

  17 avg.1997

КРАЯТ НА ЛЯТОТО

  На 6 август поехме за местността Каваците зад Созопол. В пет и трийсет сутринта натоварихме семейство Ряпови плюс багажа им и към два подир обяд вече бяхме в почивната станция. Седяхме до 11 август. Тръгнахме да се връщаме почернели с морски загар. Сред нещата, които си спомням по-ярко, е една от разходките с Re. по брега преди тръгването, когато гларуси с крясъци прелитаха над главите ни, а вълните ревниво ближеха влажния пясък, сякаш за да заличат стъпките ни; и после седяхме върху пейката на спасителите, беше ветровито, жива душа освен нас нямаше, само боклук и поръждавели тенекии, когато се появи Роро, кучето на Ряпови, встрани от нас и чух Меди – жената на Ряпов, да го вика откъм станцията.

  Колата ми създаваше проблеми по пътя, но не се повреди съвсем, не се скапа. Реших, че Re. e разкошна и съжителството ми с нея е стипчиво, но и крехко, подобно на поток, скрито бълбука и се провира из високата гъста трева. И това бе всъщност Големият подарък за петдесетия ми рожден ден. Сега, когато е минала почти седмица от завръщането ни и поглеждам към изтеклите пет-шест дни, какво виждам? ГБЧ (Големият Бял Човек, метър и 96 см.) плътно е наоколо й, пилее пари в неговия си стил, и "го раздава" страстен, грижовен, доколкото разбирам от нейните преразкази. Имам усещане за опасно едро и силно животно, мирише ми на мокра козина.

  Във видимия спектър сякаш всичко си е наред, храмът си е на мястото, кръстът над камбанарията е леко килнат и тази тиха драма у Re. подсказва колко е уязвим човек – особено ако това е трийсетгодишна красива жена. Не мога да знам, ала и не искам да знам (поне засега) доколко важна е тази моя обвързаност – името ми би трябвало да е Константин, което ще рече "постоянен". Третият актьор в спектакъла съм, няма ме на сцената, пък и публиката не се занимава с онзи, който е зад кулисите.

  Събужда се у мен вроденото мое мазохистично гласче – да ми напомня, че нищо не ми принадлежи, че животът ми е случаен епизод, и че стореното от мен за света няма стойност. Защо да си кривя душата, не завиждам на рутинни благопристойни бракове. За мен всичко тук е в движение; константна (постоянна) е само основата, принципите; тъй че абсолютното равновесие и хармония би трябвало да ме тревожат. Талантът ми се буди, когато съм под заплаха и под напрежение. Открих, че – колкото и странно да изглежда, силата ми е в моята лична уязвимост във физически и всякакъв план.

  Не, не желая трохи от чужда трапеза; за подаръците и придобивките при мен винаги идва час горчиво и докрай да плащам. И не съм слуга; каквото имам, не ми е даром дадено. Авантюрист, надявам се, не безскрупулен. И въпреки нещо се отдалечава, долавям мразовит полъх. Дали не се задава моментът вече да си плащам за преживяното щастие?

  Оставих ръкописа "Кардиф" за набор. Венцеслав Бъчваров (1932-2008) е човекът и около Венци ухае на обсебен от амбицията на всяка цена да го ценят като литератор. Формата е налице, съдържанието обаче – бледичко. Над деветдесет и девет на сто от пишещите сме това. Спасява ни изкушението да издуваме мускули, да се правим на велики, неповторими личности, а освен тщеславие и самовлюбеност май друго няма. Иван Вазов и Пенчо Славейков – истинският и измисленият. Единият живее, другият позира.

  Да си вдигна задника, да се махна... Къде! Почва да ми наскучава в този свят. Край морето ми изгря картината – ако Иисус слезеше на брега, в какъв ли образ би ни се представил?... Кеф! Спасителят Иисус – в тъмночервен мерцедес, по бански, с тъмни слънчеви очила, масивен златен кръст (към стотина грама) върху гърдите, верижки, татуировки с Дева Мария, обички, ланец, пръстени, плавници, тръненият Му венец и прочие, както си му е ред, току-що слязъл от иконите.

  От време на време придобивам главозамайването, че гледната ми точка е някъде мно-о-ого високо. За първи път го открих, когато си мислех дали завиждам на "поета Спас" – кмета на Пловдив г-н Гърневски. И Спас (1953), и Теди (1951-2007) или Теодор Димитров, общинския управител, и президентът на Републиката ни, и президентът на Щатите, дори папата и вселенският патриарх ми се явяват под нозете. Решително не мога да им завиждам; просто не си пожелавам участта им, нито вниманието, с което са обкръжени.

  Защо внушават, че Адам е бил нещастен? Сгрешил от наивност, изкушен от току-що прелюбодействалата Ева; Господ ги прогонил с гръм и трясък от Едемската градина, заръчал им да страдат... А дали в страданието няма зрънца щастие като диамантени слитъци сред калта и помията? Ами какво ще е Любовта без страдание! Не мога да си представя и за миг благородство, което не е преминало през страданието и бесовете вътре в самите нас. 

  Помня френски шлагер, правен в арабски стил, не, няма как да не го знаеш, "Айша". Наистина изключително приятна мелодия. На петдесетия ми рожден ден седим с Re. в кафене край занемарения къмпинг близо до летовището Каваците след Созопол. Духа поривист вятър. Подир дни на адски жеги времето се бе развалило и ята от гларуси с разперени огромни криле кръжаха над нас, а в кафенето бяхме сами; или май имаше още и семейство побелели мъж и жена с хлапенце на 3-4 годинки... Това нещо ми се е запечатало в ума, изплувва винаги, чуя ли мелодията, която тогава се просмукваше до нас през поривите на вятъра от поръждавели зелени тенекиени тонколони. Един от миговете щастие, свързан точно с тази меланхолна арабска мелодия... Днес нищо вече не е същото, но нещо игриво в този френски шлагер ме връща към време, когато съм бил изпълнен с илюзии и поради тази причина много щастлив.

  Десет дни изкарахме с Re. в изключително занемарена почивна станция, при това в компания от местни досадници. Нали когато се готвиш за романтичен воайяж, и ти би се ядосвала, ако чичковци и лепки се пришият към вашата любовна двойка! И в онзи късен следобяд или ветровита привечер тъкмо се бяхме отскубнали за около час от досадниците. Минаха години, а ние сякаш все още сме там...

   Всяка вечер се пренасяхме да спим в различна барака. И всяка нощ Re. навиваше плюшена играчка, зайче с барабанче, което цънцънкаше тихо, мелодично, докато се гушкахме в тъмното... Колата ми не беше наред, тъй че едвам се дотътрихме до този къмпинг, пренатоварени и от багажа на добри приятели, заради който брах дертове и провалихме замисления ни преход от Бургас към Балчик, Каварна, до нос Калиакра с преспиване по луксозните хотели и мотелите край брега. Странното е, че двайсетина години по-късно този е може би сред най-хубавите ми спомени от преживяното дотук.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 17 apr. 2023

Илюстрации:

- Морето и сламеният чадър в залеза на лятото.

- Сбогом, мила! Сбогом, мое слънчево момиче!

–––

* Понякога детайли от миналото така ти се врязват в съзнанието, че остават с години неизлечими. Почти всичко, което съм писал, е отглас от събития и хора, които наистина са били; нищожно малко е онова, което съм добавял към рисуваната с думи картина. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1236.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1236.)

  Ловуват девойчетата, откак се усетят заглеждани и желани от коварния мъжки свят: със замятане на косици, с подбелване на очи, с кикот, който би трябвало да предизвика ако не друго, поне мъжкото внимание: ето ни, значи, и нас, виждате ли ни или не! Природата е неудържима в такъв миг, а възрастният се гневи на Евината изкусителна игра. – Аноним (1947)

 1 uni 2000

РЕНИ* 

Грее на чина си Рени, пламнала от свян,
а зад пламналата Рени гуши се Иван.

Стихове най-възвишени й нашепва там
и потъва наша Рени вдън земя от срам:

"Ах, нещастнико! Ах, глупчо! Дяволе засмян,
много лошо те научих, но не ще се дам".

Блясва иззад очилата българикът строг –
бъркат му се времената в тъпия урок.

Грее на чина си Рени, алена от свян,
а в очите й зелени – глупчото Иван...

Що пък да не я целува, нали се натиска сам
толкоз сладко, че си струва риск и по-голям!

Мае се горката Рени – ако днес не се реши,
друга ще й го отнеме този влюбен до уши.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 16 apr. 2023

Илюстрации:

- Първата целувка винаги се помни.

- Влюбеното момиче е божествено.

–––

* Рени беше малката сестра на Стоянка или Танчето, на която също преподавах, само че в IX клас. Момчето, което се усукваше около Рени, се казваше Стоян Кривошиев – хубавец, и на тази възраст развейпрах, както повечето момчета, по които тайничко или доста по-явно се прехласваха седмокласничките. Строгият учител с тъпия си урок, разбира се, е страничният свидетел на цялата тази мила история. 

  Години по-късно "моята" Рени се омъжи за един тъп главок – Георги Бобомалев или нещо подобно, който мязаше на герой от рисуваните филми на аниматора Доню Донев "Тримата глупаци", но това е друга история. Или дето имаме една приказка, хубавите ябълки прасето ги яде. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1235.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1235.)

  И нека се развие булото като цвят бадемов!/ И леглото блесне, сякаш е от мрамор/ в тоз миг на младоженците в душите./ О, тъкан хладна на чаршафи/ като сняг през март!

– Ангелос Сикелианос*

 15 sep. 2007

НЕОПИТНИ ЛЮБОВНИЦИ

Тъй много е което от мен е отлетяло,
но спомням си момето с игривото й тяло,

усмивката свенлива, въздишките стаени
и с длани как прикрива гърдите си от мене.

Едва я разсъблякох, и тя не ми помогна,
а после се разплака и дожаля ми много,

и казах й ядосан да си върви самичка:
Любов нима ще прося, ако ли ме обичаш?

И легна тя тогава в зелената морава,
и цяла нощ я любих, и беше тя такава –

податлива и мека, и странно мълчалива, 
като една пътека, прокарана сред нива.

О, не един и двама след тази нейна драма
по нея ще минават, но мене ще ме няма!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 16 apr. 2023

Илюстрации:

- Дух, укротен в дяволита материя.

- На лов, докато се появи Принцът.

–––

* Из "Съзнанието на жената" от Ангелос Сикелианос (1884-1951), гръцки поет, роден на остров Левкада, преводът е на родения в Стара Загора Михаил Берберов (1934-1988). Бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1234.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1234.) 

  Значи, много мразя, като изляза на балкончето, да ходя по килим от трохи, трохите да се лепят по краката и да ги внасям обратно в кухничката. Поради това е издадена категорична и неотменима забрана за ронене на трохи за врабци и всякакви пернати, докато не падне сняг. И ето го, че снегът дойде, а с него – и ледените вихрушки. Като излезеш, ставаш лепкав в носоглътката, а бе, гадост! Накъсо, забраната е вдигната, и понеже съм в дървена ваканция, в смисъл, че никой не върши в момента строително-ремонтни дейности и дежурим по един, седя си иззад прозореца и гледам хвъркатите как са ми превзели балкончето. Три вида пилета се появяват досега – врабци, гълъби и врани. И не мога да не отбележа, че най-възпитано и елегантно се хранят врабците: Кротичко, без да се бутат; всеки си кълве пред него си, както се казва: "ядеш колкото врабче". Гълъбите са като татарска орда: блъскат се, кълват се един-друг, а пък като запърхат с крила, събарят почти всичко долу, върху снега пред нашия вход на блока. Враните са абсолютни тартори; когато се появят, всичко друго изчезва... Хем ме е яд за това, хем ми харесва абсолютната им самоувереност заради едното присъствие – епизодично, но респектиращо, и като правило най-рядко долитащи. – Аноним (1947)

  14 fev. 2012 

ХРАНЕЩИЯТ ВРАБЦИ

Пловдив е тъй нежен с мене, че ще умра от студ.

Встрани от шум и суетене, навярно съм и малко луд,

за да дописвам сред тъгата най-веселия си роман*

на жежко лято сред житата, и както винаги, пак сам. 

При нас е зима, и врабците на моя мъничък балкон

боричкат се зарад трохите. Наметнал вехтия балтон,

притоплям се, като ги гледам, и може би ще е така,

докато се усетя беден, без ни една троха в ръка.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 14 apr. 2023

Илюстрации:

- Усещам се жив покрай врявата на врабците.

- Пловдив на моето омерзение и синовна обич.

___

* Ръкописът "Ламски" (496 стр.), който писах, кажи-речи, на същото балконче в течение на десет години – от април 1994 до април 2004 г., като свидетелство и документ за криминалния преход от соца към лъже-демокрацията по модел, зададен от западноевропейската и щатската елитна политическа школа. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1233.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1233.) 

  Някога силно мечтаех да изляза в чужбина, в посока Австрия, Швейцария, Северна Италия, Франция, Германия. Да съм независим от влакове, самолети и разписания, да завися единствено от собствените си капризи в момента, като пътувам с малка бърза спортна кола, и по възможност с готино момиче, с което да се храним по крайпътните гостилници, да пием кафе и бира в уютни крайпътни заведения с тихи и интелигентни посетители, чийто език не разбираме. Да преспиваме по планински алпийски мотели, където постелките ухаят на чисто и свежо. Да ни е добре да мълчим заедно, без думи да се разбираме. С течение на годините мераците ми тихичко и постепенно повяхнаха като есенни окъснели цветя. Сега вече никъде не ми се ходи; и не завиждам на онези нещастници, които са изоставили любимото родно гнездо. Така и досега нито веднъж не се изкуших да изляза извън България. И проумях баща ми, който беше щастлив не с онова, което си мечтае, а с това, което в момента е. – Аноним (1947)

  28 uli 2012 

ОТДАЛЕЧЕН ОТ ПАРИЖ

И какво да се правя, кажи,

като вплетен съм здраво в лъжи,

като нищо нормално не става

в тая сбъркана наша държава,

откъдето реших да ти пиша

без илюзия и без въздишки –

че ония хора там подредени

не познават ни тебе, ни мене,

а и що ли тебе да мислят,

като искаш да любиш начисто? 

Истината е навярно такава:

любовта и в Париж се продава,

и врабците край Сена ще кажат,

че е сив като в Пловдив паважът,

а дали пък не е все едно

аз къде ще съм, че да се жаля –

парижани си чакат Годо,

ние тука гоним Михаля. 

Там, на ъгълче нейде в Париж,

Принца си, ах, дано да дочакаш,

че Париж е разкошен афиш

за моме с куфар спомени в мрака! 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 13 apr. 2023

Илюстрации:

- Споменът ми е по-важен от мечтата, уви!

- Неслучилата любов ни преследва до гроб.

___

* Балканските страни никога не са ме привличали с каквото и да било – обяснявам си го с генетичната зла помет от безчинствата и ужасиите, извършвани над моите предци, българи по род и чест. Бел.м., tisss.