Нищо по-особено за похвала не виждам в двата ми рода. Родът на баща ми с четиримата му братя е от Харманли; баща им, на когото ме кръстили, бил бирник, съветвал синовете си да не се занимават в никакъв случай с политика, а да си гледат жената, децата, семейството, занаята, и те май го послушали. Бил кротък, наглед наивен като дете, като шестият брат и син на жена си Господинка. От малко връзвал кънките и черпел михлюзите в кръчмата, а жена му урсуз Господинка тогава не го пускала при синовете му такъв и подир такова геройство нощта спял на черджето пред къщи, в което си изтривали калните патъци. "Дяд Гьоргище! – изсумтя през зъби баща ми, когато 24-годишен обявих, че ще се женя. – Кой го знай кво се е разпищолил в оная негова Добруджа!" Всичките петима братя по някакъв начин минали през армията и световната война, само най-малкият брат – баща ми, обаче се връща от касапницата с орден за храброст. Майчиният род на майка ми е заможният до Април 1876 джинс Хаджи-Трендафилови от Перущица, изклан до крак; оцелява само петгодишният Гочо (прадядо ми), отървал дръвника по милостта на бездетен турчин.... Шеста позиция въстаналите перущенци държали в якия каменен хан на Х.Трендафил при изхода от Перущица за Филибе. И бащиният род на майка е чорбаджийски, от Калугерово, петима братя и четири щерки Керемидови; имали фабрика за керемиди край селището. Двама от братята били в Хвърковатата чета на Бенковски – Георги и Ангел (имената им са върху паметна плоча сред днешното Калугерово с още двайсетина имена на загинали в сраженията с башибозука през Април 1876). Заловен жив, но тежко ранен, най-малкият от братята, който оставя младата си жена първескиня с шестмесечния му син, за да тръгне с Бенковски, е заклан показно на дръвник пред очите на насила сбраните за зрелището съселяни. Синът Ненко на заклания Ангел отива доброволец да отмъщава за честта на рода си в Балканската война през 1912 г., не се върнал. Синът на Ненко е баща на майка ми Надежда – известен в Пазарджик с прякора Борис Дявола, че бил серт по характер, па и адски предприемчив: с дяволски труд и пестене успял от голтак без баща да се замогне, пък и да се нареди сред по-заможните обитатели на някогашната Пич-махала. Дядо ми преди Девети псувал и царедворците, начело с царя, а след Девети (септември 1944 г.), като първи негов и най-обичан внук, помня как псуваше по двора комунистите и вечер слушаше емисиите на Радио БиБиСи, Гласът на Америка или Свободна Европа с приятеля си пазарджишкия скулптор Спас. – Аноним (1947)
ОПАК НРАВ
Защо ли в мен вий графомана книжен
съзрели сте тъй весел и щастлив?!
Щастлив и весел... да, и аз се виждам,
но по-далеч от вас – за да съм жив.
Похвалата ви обезоръжава,
ценителя посреща ме с юмрук –
едва ли гарга рошава такава,
овации ще я споходят тук.
От тебе, мама, стока не ще стане! –
ако израсли сте със тоз рефрен,
и вие като в турска мелодрама
към благи думи ще сте като мен.
Така че по-добре юмрук в зъбите,
ритник в гъза – и ходя жив и здрав,
и нека повече да не ме питат
защо е опак българският нрав.
01.09.1998.
Бързичко се отрекохме от комунизма: обкичихме го с най-отблъскващи етикети, дадохме да се почувства каква върховна погнуса предизвиква у нас. А дали е еднозначно и просто това всеобщо сбогуване с Голямата химера, която до вчера осмисляше младостта и целия ни живот? Дали не сме като онзи до вчера примерен съпруг, който неочаквано един слънчев ден на Българската демокрация засипва с ругатни някогашната любима?
Пред съда на Историята и на идещите подире ни млади българи вадим със сладострастие захабеното бельо, развяваме греховете си, окайваме жертвите и себе си. Злобеем, забравяме, че в сатанинския трилър между Девети (ІХ.1944.) и Десети (ХІ.1989.) имало гориво за обърканите ни мечти, смисъл за объркания ни живот? Е, разведеният получи като че свободата, ала вижте какво прави мнозинството с тази своя даром дадена свобода... Какви вълнуващи сюжети на грандомания, алчност, егоизъм и невежество ни заляха със зловония! Доцентът, комунист и в червата, Иван Костов бил днешният наш Стефан Стамболов, баш хидрологът-философ и доносник на зловещата Държавна сигурност Ахмед Доган бил днешният Левски.
Тръгне ли да ловува (за пуритана – да изневерява), доскоро инертна и ленива, самката става гъвкава, предизвикателна, сексапилна. Не й пречи! Не я спирай! Тази изневяра й е необходима като глътка въздух за бързия плувец, съответства на призиви от самата й природа. Природата тътне в кръвта й, тялото бясно произвежда хормони на свободолюбието. Самата тя не знае какво става с нея; какви отговори търсиш именно от нея, какви обяснения? Отстрани се, стой си на мястото (ай, че лесно е отстрани да се препоръчва); ако е писано, ще те потърси, ако ли не, ще си спестиш поне унижението да се гърчиш като червей пред собствените си очи.
Жалки са сладострастните, до вчера жарки любовници, които днес така сърцераздирателно хулят своята мила Партия; затова и дип не вярвам на "демократите за една нощ". Всички ние, родени в годините на соца, сме – каквото и да си говорим, каквото и да вършим, негови творения. Та какво искате от нас, приучените да живеем в аквариумчето на болшевизма, на чичко Сталин и вожда Димитров! В основата на всяка плътска любов има и няколко капки духовна отрова.
Учеха ни, че може да има шаблон и за щастието. Християнството ни дава правото всеки свободно сам да избира; комунизмът предостави това твое лично право в лапите на шепа партийни вождове и шамани. Първи подир Девети септември 1944 г. на политическата сцена нахълтали фанатиците, екзекуторите, гробокопачите, рушителите с автомат и кирка. Около 1956 г. ги замениха отлично подготвените, образованите във висшите партийни школи лицемери, демагози на Партията. И едва след 1980 г. на сцената се появиха безскрупулните технолози на властта, обиграните управленци в стил Андрей Луканов: те превърнаха политическата власт в икономическа власт и пак те чрез подставени фигури ни ползват като 7-милионна маса крепостни на някаква версия осъвременен "феoдализъм с човешко лице".
Но и най-красивата идея е както хубавата жена. Захванат ли се с гнусни пръсти да ровят из плътта й варварите, хубавицата от романтичен красив идеал се превръща в проститутка. Запокитихме в селския кенеф мечтата за Свобода-Братство-Равенство като дрипа, с която мнозина вече се бяха удовлетворявали: малцината тарикати – удовлетворявали се плътски, т.е. материално, мнозина от моето поколение: голтаци – духом. Които се бяха обявили за законните нейни стопани, пъргаво се отрекоха от нея. Остана сам да се пита доверчивият народ от крепостници, които се вълнуват по площадите, гушнали син или червен байряк: Това Любовта на живота ни ли беше или гримирана проститутка?
Зазяпали се по нежните й форми, омаяни от Светлото бъдеще, което тъй настоятелно обещаваха, не сме усетили как животът ни премина в градеж на власт и влияние за тънка прослойка ловки тарикати, за днешните така приятни наглед депутати, политици, анализатори, журналисти и шоумени на Биг Брадър.
Людмила Живкова (1942-1981) и Любомир Левчев (1935-2019)
Чета книгата на Л. Левчев "Ти си следващият". Защо ми изглеждат бледи стиховете, които някога, през студентските години, и не само мен, толкова ни въодушевяваха! По вътрешен строй авторът ми е все така симпатичен обаче, усетих желание да го видя отблизо, да го попитам това-онова... Да, бе! Какво ли, което не знам, може да ми каже Любомир Левчев?! И все пак, за опита му да се покае чрез точно тази книга ми се прииска да му стисна ръка, и хич, ама без никакви неприятни въпроси от моя страна.
13.09.1998.
Влажно сиво утро. Лекият ветрец. Кряскаща високо над отсрещния блок летяща птица. Звуковите вълни: от влака, който – забавяйки ход, навлиза в града, и от невидимия пътнически самолет, вибриращ на десет хиляди метра височина над облаците; от цвъртенето на птичета в пет и половина сутринта откъм храстите край река Марица (на триста метра от стаята ми).Това, плюс определено просташкото квакане на жена с мъжествен тембър или на мъж със загрубелия дрезгав глас на непоправим дърт тютюнджия, безцеремонно, заядливо, с тържествуващо иронично квакане и с псувните смесено. Лай на песове помияри при разхвърляния от циганите-събирачи на хартия, хляб и метал боклук навред около контейнерите за смет. Ето я моята великолепна Театрална сцена, декорът на записките ми – България в края на второто хилядолетие след разпването на богочовека Иисус.
Изповедите на Л. Левчев ми оставят усещане за пропиления горд талант. Лирическият му двойник е и едно от моите лица. Писаното в едри щрихи и шарки ми припомня ситуации, преживени не само от мен. Същото лутане, но и импулс към мечтата, същите заблуди, и пак същата моя самоуверена наивност. Само дето не съм бил пластичен, така отстъпчив пред властта и влюбен в себе си колкото поета, агитпропчик и наивник Любомир Левчев.Върба Чавдарова (1929)
Само че Л. Левчев си беше типичното "нашемомче". Не успях да дораста до "нашемомче"; девет и половина години (от дек. 1972 г. до юли 1981 г.) в младежкия вестник "Комсомолска искра" съм бил кръгъл наивник, заел длъжност, отредена за "нашемомче" (каза ми го на всеослушание Върба Чавдарова*, обявена за доайен на днешната местна журналистика; девет години и половина делях с нея една канцелария в редакцията на вестник "Комсомолска искра"). Връзката на Любомир Левчев с "българина" или с "народа" е плакатно-снизходителна именно заради гръмките декларации в привързаност; моя милост беше самият народ; тъй че не ми се налагало да се кълна в преданост, да си дера ризата по площадите на България в знак на ахмашки праведен ентусиазъм, еуфория и огнена буйна любов. Мен тази родна българска селва и досега ме обгръща отвсякъде, докато Левчев интелигентски се кълне в любов към "народа". И все пак изпитвам симпатия към лутаниците му, понеже – колкото и артистичен да е, си е все пак самия себе си, от себе си не успява да избяга, та жално-милно пълни с хленч книгата си с очевидно назидателния надслов "Ти си следващият".
Георги Марков (1929-1978)
Легендата Георги Марков – Джери не ме вълнува. Приемам го за версия на талантлив българин, заиграл се в танц с лицемерите от върха. Не жаля заради личната му драма. Каквото търсил, намерил! Омерзението ми иде вероятно от факта, че дори и във физическата смърт талантът му работи срещу нас – унижаваните от партайци българи, от мекерета, боядисали се в антикомунистически цветове новички демократи, накъсо – довчерашни галеници на Партията БКП и на Държавна сигурност. В сферата, където се раждат оценките ми за това или онова, този или онзи, е мразовито, вълци и ветрища вият, пропасти зеят, зъбери бодат небето. Тук медният грош на вдовицата тежи повече от всичкото злато на богатия. Нямам аргументи да защитя дори пред собствения си усет за чест и достойнство подло убития Георги Марков – Джери, колкото и талантливо да са написани репортажите му, книгите му, пиесите му. А бях от онези яко пристрастени слушатели на БиБиСи, които с нетърпение очаквахме "Задочни репортажи за България" като висше откровение. Критика на стопански безобразия и вагабонтлук – това да; но сякаш писал, да се покаже пред чиновници, за които България е само пул за залагане в световния покер между САЩ и останалия свят.
14.09.1998.
Развиделява... и
звукът на отдалечаващ се сутрешен влак ще съпътства тези записки май докрая. Панта
рей – твърди философ** на Древна Елада: всичко
тече, всичко се променя; и звукът от трополещия по железопътния мост над Марица утринен влак ме подсеща: ами да, всяко пътуване си има крайна спирка. На стр. 424*** след посещение на българската делегация в кубинската вила Финка Вижия на Папа Теди (Ъ. Хемингуей) през есента
на 1972 г., когато 37-годишният Левчев е втори по ранг в Националния съвет на
Отечествения фронт след "вожда" на червеното БЗНС Георги Трайков, бивш амбулантен търговец-чорапчия от Варненския бит-пазар в Царство България****, покрай кубинските щрихи за писателя Хемингуей,
от когото като гимназист се учех как с малко думи се казват повече работи,
Левчев мимоходом, но с присъщ за висш партаец апломб отбелязва: Спомних си
формалните писма-образци, с които отговарях на графоманите, смятащи се за
"глас народен". И още един спомен, който си е от моя златен фонд... На уреден по поръчение на Партията от Съюза на българските писатели двудневен семинар с млади автори в почивната станция на пловдивския Текстилен комбинат "Марица" в Родопите, само 2-3 км. по пътя след хижа Здравец, през 1978 г. "великият" писател от село Миндя, Сливенско Васил Попов, когато се обадих, че цитира от "Малкия принц" пасаж, дето го няма в книгата на Екзюпери, цитира го за нас, двайсетината млади автори, рече: Аз не съм дошъл тук, на триста километра от София (как ги изброил, че са триста, той си знае!) да се занимавам с някакви си местни графомани.
Васил Попов (1930-1980)
Подир як запой същият този Васил Попов издъхна две години по-късно в хотелската си стая на пловдивския "Новотел". Мир на гордия му талант и посредствената му неспокойна душа! За да успокоят, или по-вероятно – да приспят съвестта си на българи, част от тези величави родни писатели от Татово време се напиваха, дето им падне и когато им падне. Винаги са се намирали любители на изящното изкуство или държавна организация, предприятие или ведомство да им плати харчовете за пиенето, мезетата, забавленията, музиката и компанията от местни хубавици, приобщени към "високото изкуство" от чист провинциален мерак по светилата на София.
Мило ми е като си припомня с какво самочувствие тази 130-килограмова грамада от мускули и злоба блъсна с юмрук по масичката, наобиколен от примрели във възхита и потрес палета с жълто покрай човката, как с жест на корифей ми нареди моментално да напусна мизерното салонче. И... не напуснах. Отделих се от палетата и възседнах прозоречната рамка... Да си беше само леко вдигнал задника от табуретчицата, одма щях да се метна в бодливите клони, да гушна бора отсреща. Могло е и да се пребия, летейки от втория етаж на ведомствената планинска хижа, обаче нямаше как да му доставя кефа да се изгаври пред онези мои бивши приятели, с неколцина от които бях участвал дотогава в поне двайсет рецитала пред пловдивска, асеновградска, пазарджишка и проч. любознателна публика: Тодор Чонов (1945) от Рогош, Йордан Костурков (1948) от Пазарджик, Веселин Сариев (1951-2003), Недялко Славов (1952) – син на окръжния кореспондент на в. "Стършел" Слави Славов, Иван Странджев (1953) – син на журналиста и писателя-драматург на БКП Коста Странджев, Минко Танев (1953) и Тоня Трайкова (1955) – дотук все пловдивчани, Добромир Тонев (1955-2001) от Ямбол, известни и днес на четящата родни автори оредяваща публика.
Ако у великия грандоман и някогашен боксьор в тежка категория, "нашия български Хемингуей" Васил Попов, както – вероятно на подбив го нарича в компаниите им Емилиян Станев (1907-1979), титлата "графоман" ми беше стоварена както ляв прав, кроше или ъпекът в муцуната, у израслия сред чиновническата прослойка на следдеветосептемврийска София Любомир Левчев унизителното нарицание звучи къде-къде по-перфидно – значи, не само "графомани", ами и "стремящи се да са глас народен". Олеле! Виж ти каква наглост – да се стремят към нещо, което единствено Партията може да въздаде като назначение на длъжността Тръбач на истини от последна инстанция! Първото ("графоман") може да мине както за личен проблем с разстроена психика, вродена глупост и пр., второто ("стремящ се да бъде глас народен"), според Левчев, обаче, е политически акт, демонстрация на непукизъм към "нашите велики" Идеи и самата Власт. А че кой можеше да си позволи да говори от името на "народа"! Че нали това право да си поет и писател се отдаваше от Партията именно като новичка униформа с мека фуражка с телена пружинка отвътре (да я държи уставно изпъната), кожен патък с висок ток и офицерски пагони! Да си обявен за писател, всъщност си бе пар екселанс назначение свише на отговорна длъжност в партийния апарат. Мнозина от най-прехвалените у нас соц. писатели и поети си бяха чисто и просто политически чиновници; Павел Вежинов само да спомена, а за останалите ярки писатели всеки от моето поколение четящи българи може и сам да се досети.
В същата 1972 г., когато 36- или 37-годишният Любомир Левчев пъхти из политическата джунгла на Латинска Америка сред инфантилни политици с оръжие, за да ме назначи на щат "лит. сътрудник" в младежкия седмичен вестник на Пловдив, поетът Петър Анастасов (1942) меко ме посъветва да посоча минимум двама члена на Партията (БКП), които биха се съгласили да гарантират за политическата ми чистота, благонадеждност и за вярата ми в Светлото бъдеще. Ето така гаранти ми станаха с подписите си върху кариран лист от ученическа тетрадка две от работничките в пловдивския Електроапаратурен завод, от цеха за релета, където като редови бачкатор работеше и майка ми – дипломирана висшистка в някогашния пловдивски учителски институт "Тодор Самодумов". Последните си изпити държала, вече май бременна с мен. Баща ми – мебелистът-дърводелец Кирил, чат-пат незлобливо я дразнеше: "Надке, защо ти е диплома, като няма за теб работа за даскалица, мойто момиче; ще я ковна в позлатена рамчица над клекалото в нужника тази твоя диплома, а? Какво ще кажеш!"
Девет години по-късно, когато ме уволняваха, в канцеларията на ОК на ДКМС секретарят на отдел "Идейно-възпитателна дейност" симпатичната Нели Пеевска***** (1953) с мелодичното си гласче сладко ми рече: "Жоре, съжалявам, ама Партията вдигна доверие от теб и няма как да останеш в нашия вестник. С теб започваме подмладяване на редакционния състав".
Провинението ми бе статия в майския брой от 1981 г., предназначена за Месеца за защита на човека и природата"; описал бях участта на десетина хиляди българи, основно – млади работнически семейства, настанени да живеят в условия на изоставени от бог отвъд затъналото в престъпления, мизерия, лайна и боклук най-гъсто населено циганско гето на Балканите и в Европа – пловдивския квартал Столипиново, обикновени хора, родени в Пловдив или пришълци от селата наоколо, ала притеснявани от набезите на обичайните нощни крадци, обгазявани от Пловдивския екарисаж с воня на мъртвешка трупна пихтия, изливана от отсрещния бряг на река Марица. В тази част на града заболелите от рак по онова време бяха твърде много. Знам го от първа ръка, дето се вика: свидетел са собствените ми очи, нос.
Мило ми е, кога сламено чучело заеме поза на гръмовержец, какъвто е случаят не само с поета Любомир Левчев. Епигонстващият по Хемингуей, и затова вероятно бая силно уважаван в Латинска Америка Васил Попов и патетичното "нашемомче" Левчев дали наистина не са съзнавали в онези години, че да говори от името на народа си е най-естествено право и дълг на всеки журналист, писател, поет, артист, изобщо – мисия за всеки човек на духа? Само че понятието "народ" тогава, та и до днес го изместваше и пак го измества понятието "партия". Като висша номенклатура, назначени по списък кадри на Партията БКП или която е на власт, произведените в сан Говорител на народната съвест лумпени и пройдохи от кръчмите бяха въздигани до лауреати, носители на отличия от постното "талантлив" до нафуканите "вдъхновен", "гениален", "епохален" и "мъдър". От позицията "галеник на властта, симпатяга" назначеният за партиен агитатор може да бъде палави и предизвикателен, може да троши посуда и стъклария, маси по заведенията за обществено хранене на моята България; галениците на властта разполагаха с прекрасната възможност да си организират пищни алкохолни запои, където да размахват назидателно показалец или да се кълнат в любов към Партията и нейния народ. Подвизите им произтичаха от самочувствието, че се борят с империализЪма, че се явяват карающий меч революции.*****
Книгата на Левчев документира съсипването на талантливото поколение поети и белетристи от периода 1950-1990 г. За себе си откривам и драмата на един от поетите, чийто стихове силно харесвам – Георги Джагаров.
Георги Джагаров (1925-1995), Веселин Йосифов******* и Т. Живков
Съдбата на Джагаров е печална; дето има една приказка: каквото посял, това и пожънал! Но как да изхвърля от съзнанието си на българин по род и език онези горди стихове за достойнството ни като нация неслучайна:
Другарят ми завинаги мълчи
на мокрия цимент с ръце прострени.
Той предпочел да падне по очи,
отколкото да падне на колени.
Или:
Земя като една човешка длан...
Но счупи се във тази длан сурова
стакана с византийската отрова
и кървавия турски ятаган...
И онова страховито, в памет на Пеньо Пенев (1930-1959), "Признание":
Ръцете ми лежаха тежки
като прекършени крила,
но аз с очите си ви плашех,
смразявах ви с усмивка зла.
И ваште благоверни дами
към мене гледаха със страст,
че любех аз от вас по-силно
и пиех по-добре от вас.
Болшевишката метастаза заглуши може би най-българския по духовен строй и рефлекс сред съвременните ни български поети. Мир на душата ти, Георги Джагаров! През лятото на 1981 г. – година на стихийните първи работнически барикади в прибалтийските полски градове Гданск и Гдиня, кажи-речи, насред 33-годишнината си получих вест, че Партията вдигнала доверието си, че ми изстинало мястото във вестник "Комсомолска искра". Според хитрата политика спрямо младите вестникари, предложиха ми да заема учителско място в току-що построено прясно боядисано училище. Обяснението – Партията подмладява състава на редакцията, а единствен съм с диплома за завършено висше образование сред колегите, та като решавали в ОК на БКП как да подмладят състава на пишещите, оказало се мен първи могли били без пролем да преустроят. Това им беше версията. Което значи поне, че не са ме сметнали за "враг на народа", ами само за оказал се поради неправилната преценка на гл. редактор Петър Анастасов (1942) по погрешка в компанията от мамини и таткови потомци на "активни борци против фашизма и капитализма".
"Вашите статии нас много ни допадат! – потупва ме бащински по рамото, обгръщайки ме с гигантската си лапа, вторият по длъжност в окръжната партийна йерархия, масивен като холов трикрилен гардероб с надсройка Димитър Димов и сочи кой знае защо през джама на канцеларията си към Централната пловдивска поща: – Сега имате прекрасната възможност да приложите на практика вашите чудесни идеи, за които четохме с интерес. Дерзайте, млади човече". Като отличие за моето проклето графоманство, шест месеца по-късно, през май-юни на 1982 г., същите хора вероятно ме предложили да получа Юбилеен златен медал "100 години от рождението на Г. Димитров". Два месеца се правя на вегетарианец, докато една лятна привечер чувам металически глас по домашния телефон; Димитър Жутев, по онова време председател на най-многолюдния от четирите пловдивски районни комитета на ОФ, тежко диша в микрофона отсреща:
– Слушай, Гошо! Веднага ела да си получиш медала. Чакаме те!
– Не заслужавам тази чест – отговарям колкото е възможно по-смирено в слушалката. И пухкавичкият Жутев, усетил ирония, взе, че ми се ядоса:
– Ей, момченце-е! Медалът ти се дава за гражданска доблест и смелост. Ела да си получиш тенекийката и ми се махай от очите, да не ти се стъжни животът. Някой "отгоре" ще си мръдне малкото пръстче, и животът ти ще стане ад. Заеби демонстрациите! Имаш две дъщерички, за тях мислиш ли?
15.09.1998.
Влакът – забързал се, фучи на излизане от Пловдив. Трещят колелетата му по релсите. Какви ли пътници отнася в мразовитото пред-есенно утро този ранен експрес, какви грижи, какви страсти, а и какви надежди? Днес е първият ми ден от новата учебна година: започва пак странстването ми из Древноелинската, Старобългарската, Европейската и Руската класика. За кой ли път! Но какво прави учителят, освен да напомня от другиго открити вече истини за човека и света? И учителят продължава да се учи, господа и госпожи. Понеже животът ни също е училище – и докато дишам, докато размишлявам над съдби и събития, какво като съм учител! – също се уча. Всяко начало е край на нещо новичко; единствено нишката на човешкото достойнство не бива да се прекъсва. Опитах в тези къси записки по наши си Български работи да представя моята лична гледна точка на доверчив и анонимен участник в събития, но и свидетел на обвинението. Не смятам да съм извършил кой знае що: пробвам да кажа на глас онова, което си го мислят повечето от моите съграждани в днешна България в разпнатото от алчност и невежество наше отечество по време на лъже-демократизация. Докато полека графоманствах, усещах се дип нарядко и разпнатия Иисус; по-често, да не кажа: постоянно обаче се чувствах Адам, от първична кал сътворен, получил дъх от Бога, и това, надявам се, не е поза на смирение, а участ на грешник, най-паче – на всеки, обречен да си отиде от този свят.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 20 sep. 2021
___
* ...Отдел "Средношколска младеж" оглави Г. Бояджиев и работи немалко време. Тих и вечно тревожен за нещо. Журналистическата робия не му допадна и стана учител. Вж. в книгата за вестник "Комсомолска искра" със заглавие "Индекс 21361" на Върба Чавдарова! Казано късо, жената в два реда преиначава истината. Принципно положение: Всяка умишлено унижаваща манипулация се основава на принципа, че което не е било отбелязано в историята, то не се е случило, което е премълчал манипулаторът, то не е било, няма и как някога да се узнае от прииждащите тълпи напористи млади наивници, които бързат да превземат своите върхове и да получат своите уроци, разочарования и любов към живота и човека чрез греховната си участ – вж. http://www.marica.bg/%D0%B2%D1%8A%D1%80%D0%B1%D0%B0-%D1%87%D0%B0%D0%B2%D0%B4%D0%B0%D1%80%D0%BE%D0%B2%D0%B0--%D0%B2%D1%8A%D0%B7%D0%BA%D1%80%D0%B5%D1%81%D0%B8-%D1%81%D0%BF%D0%BE%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D0%B0-%D0%B7%D0%B0--%E2%80%9C%D0%BA%D0%BE%D0%BC%D1%81%D0%BE%D0%BC%D0%BE%D0%BB%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D0%B8%D1%81%D0%BA%D1%80%D0%B0%E2%80%9D-news69977.html
Хераклит от Ефес (535-470 г.пр.Хр.)
**Хераклит, https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A5%D0%B5%D1%80%D0%B0%D0%BA%D0%BB%D0%B8%D1%82
*** От книгата на Л. Левчев "Ти си следващият..."
**** https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%93%D0%B5%D0%BE%D1%80%D0%B3%D0%B8_%D0%A2%D1%80%D0%B0%D0%B9%D0%BA%D0%BE%D0%B2
***** По-късно същата Нели Пеевска беше назначена за шеф на местния Радио-телевизионен център в Пловдив, който после стана собственост на г-н Евгений Тодоров (1949) – съпруг на Нери Терзиева (1952) от канцеларията на президента Петър Стоянов (1952), известен в Пловдив като адвокатът по бракоразводни дела Бате Пешо Петолевката.
****** От рус.: Наказващ меч на революцията.
******* Веселин Йосифов (1920-1990), председател на Съюза на българските журналисти. Вж. http://www.sbj-bg.eu/index.php?t=28726 Бел.м.,tisss.
