Ще тръгна за Кардиф.
Ще тръгна някой ден,
а по-добре ще е да бъде вечер,
да бъде вечер като тази –
с високи токове
и тънък кръст,
с коси на кок,
с предизвикателни
възпламващи бедра на Запад,
със дълга лебедова шия,
с кипариси тъмни
от съпротивяваща се свежа плът.
Ще тръгна за Кардиф.
Наопъки ще сложа шапката широкопола,
над веждите си ниско
периферията на хоризонта ще опъна.
Усмихвайки се,
сбогом ще си взема с мостовете,
с детството кристално и сълзата
в усмивката на татко след смъртта,
с продажността на котките,
искрящи в мрака?!
Ще тръгна за Кардиф.
Земята ще обиколя,
И все така ще тръгвам за Кардиф.
Ще тръгна някой ден.
А по-добре ще е да бъде вечер
като тази...
За Кардиф не знаех, че съществува. Как се е получило, че въображаем, отдалечен в пространството и недостижим за мен, българина, град влезе в едноименния текст, ми е необяснимо. По подобен начин текстовете тук сами са се писали. Работата ми бе само да следя пунктуацията им да съответства на Правописния български книжовен език. Трийсет години са продължителен отрязък от време и естествено през този период съм писал римувани или не текстове по най-различен преднамерен, ала и логически обоснован начин. Отсъствието на целенасочен подход е нишката, свързваща помежду им тук изложените работи. Между другото, година, след като й подарих сборника си, Милена П. – дъщеря на известен биограф на П. Яворов, ми звъни посреднощ от уличен автомат в Лондон, където се бе вече установила, с предложение да ме отведе до реалния град Кардиф** да се уверя как този пристанищен град с атмосферата си напомня Стария Пловдив. В древни времена на лириката се е гледало като вид магически заклинания. Та това само мога да кажа, като блед опит за оправдание.
Пловдив, ноември 1997 година
Няма коментари:
Публикуване на коментар