И предадох сърцето си, за да позная мъдростта, лудостта и безумието. И познах, че и то е гонене на вятър. Защото в много мъдрост има много досада; и който увеличава познанието, увеличава печал. – Еклисиаст
5 maj 2013
ПЕТЛЕТО
Понявга в пловдивския ни квартал
накрай града едно петле ме буди,
и сам от сънищата изпълзял,
оказвам се в поляна с пеперуди,
и пак съм пред черупчест селски плет
в Тригорци – Добруджа, преди години
на Петър Ненов по-малкият зет,
и значи, с Печо бяхме си роднини.
От кръчмата се клатим ний едва,
крепим се на нозете с рамената –
ту той, ту аз подпирам го с ръка,
да се не изтърколим на земята.
В дома ни чакат наште женоря
настръхнали, но гнусно мълчаливи;
като мома изтяга се Нощта
след сладостите на мъже препили.
В стайчето горе – свит на колене,
мърмори Печо, че ще се умира;
в туй също време моето женче
с юмруци по гърба ми се нервира
и тича в двора с кофата вода
среднощ повърнатото да измие.
А жлътнала се... ех!... една луна,
каквато няма как да знайте вие,
описана от мъдър астроном,
ала мъжът пиян добре я знае
и ходи пак да лочи вино, щом
усети бяс по Лунната омая.
Когато в утринния бръснещ хлад
петлето на съседите ме буди,
дочуя ли го, пак съм онзи млад
пиян глупак в поляна с пеперуди.
Няма коментари:
Публикуване на коментар