ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (364.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (364.) 

  Не назлобявай срещу Злото, че на Злото точно това му е целта! – tisss (1947)

  20.08.2003. ОБЕКТЪТ НА ВЪЗХВАЛАТА

  Вестник "24 часа" от 18 август т.г. под пищното заглавие "Обран българин в Москва: Ще спя пред мисията ни!": "Обран българин заплаши, че ще спи пред Посолството ни в Москва, тъй като не можел да се върне у нас, съобщи bTV снощи. Ангел Грънчаров. обяснил, че неизвестни откраднали валутата му, ама успял да си запази документите. Нашенецът поискал от мисията пари за самолетен билет и не получил съдействие от дипломатите ни в Руската столица, съобщил приятел на потърпевшия... Дипломатите му обяснили, че не могат да му осигурят 300 долара за билет... Обаче проявили добра воля и помогнали на Грънчаров да се свърже с близките си в България. Служител му платил с личните си пари връзката в Интернет... Мисията ни в Москва ще предложи на Ангел Грънчаров временно да отседне в сградата на нашето посолство, ако пожелае, съобщи говорителят на Външното ни министерство Любомир Тодоров.* Дипломатите ни в Москва са направили всичко, което трябвало да се направи. До момента пари не били преведени. Руската виза на Грънчаров изтичала на 2 септември т.г."

  Да плачеш или да се смееш! Нашенският Остап Бендер пробвал да изкрънка гратис триста долара, обаче ударил на камък. Предполагам, че това е известният скандален философ-психолог и бивш колега учител, с когото чат-пат се срещахме да пием кафе и да бъбрим за политика. Ще да е отишъл през ваканцията на гости в Маскве; като не открил спонсор, измисля версията за грабежа. Типична байганьовска история, обаче и нашите чиновници не са вчерашни. Това не ти е чехът Иречек с неговата европейска култура и меко сърце. Като познавам горе-долу стила на Ангел да върви по острието на бръснача, да дразни света, ето го и поредния тъп скандал, който наивният хитрец забърква. За такива персони казват: Ходи със свещ в ръка и си търси белята. Като го видя, ще проверя догадките си, че именно за философстващия Грънчаров са писали във вестника, или за негов съименник... То аслъ Ангел-Грънчаровци в България като зайци в зелева бахча се прескачат и хоп, изтърколи ти се пред нозете някой псих или психолог-философ от тях.

  21.08.2003. 

  Белосах с блажна боя парапета на балкончето и рамката на кухненския си прозорец и балконската врата, направих си кафенце и ето ме с бележника пред мен. Има сцена в част III от ръкописа "Историйките на ученика Ламски", дето две комшийки се скубят, захрачват се и се ругаят, а множеството наоколо сеир си гледа, поредното махленско театро. Подобна сценка описва и Вазов в една от по-ранните си повести – "Митрофан и Дормидолски", дето жените на Иван Селямсъза и Варлаам Копринарката душмански се пенявят и кълнат, та явно тази чудесна нашенска черта не е от днес, нито от вчера.

  В понеделник седим със зетя Светлозар в кафененцето на ъгъла на блока и ей тъй от нищото се счепкаха Дечо Докса и Дора Калайджиева от първия етаж в нашия вход. Намеси се синът на Дора двайсет и няколкогодишният Петър, запрехвърчаха псувни, кръвнишки закани, заразмахваха се юмруци и двамата – Пешо и Дечо Докса, налетяха да се млатят. Извадиха отнякъде и тояги, та едва ги разтърваха. Ние със зетя седим, пием си биричката. Гледам, Зарко настръхна, нали е млад и още необръгнал на този род махленски пунически баталии, та му казвам: Стой си кротко, тези тримцата са от един дол дренки, не защитавай жената, че бие баша сред тукашните ни кавгаджийки, гласът й честичко оглася орталъка, и значи, сама най-сетне си е намерила майстора; а пък петдесетгодишният Дечо, дето са го блъскали поне двайсет години с юмруци по главата, като професионалист в бокса, акълът му е като на тийнейджър, пубертетски.

  Същите тези двама хлевоусти Дора и Дечо съм ги виждал и в други ситуации, знам ги, че не са лоши хора, но простотията ги тресе, на никого не прощава, та от време на време крещят, пенявят се, после им минава, все едно нищо не е било. Това не им е за пръв път. Ей така възвишено и низко вървят ръка за ръка в този наш живот накрая на града, накрая на света – в най-дълбоката духовна провинция Пловдив. Идеята ми е в книгата "Историйките на ученика Ламски" да разкажа как възвишеното у нас се ражда и вирее именно сред този батак. Има доста жестоки неща в книгата, ако се замислиш, но хуморът, шегата, самоиронията и в крайна сметка, любовта към нашенци я правят, мисля си, оптимистичен летопис.

  23.08.2003. 

  Вчера по-малката от щерките навърши своите 28 години; целия ден монтирах ново лагерно тяло към разпределителния вал на жигулата. Nulla dies sine linea**, говорели древните римляни, аз пък се опасявам, че написаното в тези бележници, които водя от 8 октомври на 1994 г., нарасна и се чудя как да огранича писането. Nihil probat, qui omnia probat*** и ми иде наум литературният критик Яко Молхов (1915-2001) с книгата му за пловдивските литературни дейци. Да им кажеш горчивата истина уравновесено, добронамерено, то е духовен аристократизъм. Палетата лаят ожесточено или хвалят на провала, ала палетата по това ще ги познаеш. А дори в похвалата човек трябва да спазва благоприличие, но за това нещо се иска не толкова ерудиция, колкото вродена духовна култура.

  Забавни са хвалебствия, които настройват отрицателно към обекта на възхвалата; крещящ – или по-точно: креслив пример за такъв тип невежество са грандоманските тиради на мнозина от пишещите във вестника на Тодор Биков (1956-2016) с хубавото име "Арт-клуб". Партийците в България обикновено се изразяват в стила на грубата чалга или "во весь голос" (с пълно гърло), както формулира подобен стил говорене в общественото пространство съветският руски поет Владимир Маяковски (1893-1930). Затуй често нашите изявени артисти, в ироничния смисъл на думата "артисти" звучат несериозно, за разлика от драматичните покъртителни стихове на Маяковски.

  Истинското познание не търси опонента като мишена и враг, т.е. "козел опущения", върху когото да излеят гнева си на праведници, ами като евентуален съмишленик, с когото, оспорвайки се, дирите Истината. Но човек с дребна душица как да го проумее!

  25.08.2003. 

  Вчера целия ден ремонтирах двигателя на колата.

  "Ние ще ви кажем това, което другите не могат или не искат да ви кажат", озадачава ме фукнята в този анонс от Радио Свободна Европа на български език. Какво ли пък толкова важно и скрито има да ми каже Радиостанцията на САЩ за нашето българско дередже! И онези напращели хора там, зад микрофоните, яко ги тресе грандомания.

  31.08.2003.

  Последният ден от ваканцията, последният августовски ден, жегите са убийствени. На този ден по същото това следобедно време (около 15,30 – 16 часа) преди двайсет години горя в новичката си кола баща ми. Същата кола, която ремонтирам. Точно в два часа термометърът на балкончето сочеше 37^оС, а сега, в 16,30, сочи 38^оС. Такава жега не си спомням да е имало скоро. Макар че в апартамента ми не е толкова жежко, пък и често се мушвам под душа в банята. Последно четене на ръкописа на "Ламски"  – част І. На страница 30 съм. Снощи работих на компютъра до към два часа.

  06.09.2003.

  На този ден от годината през 1983-та в софийската клиника "Пирогов" издъхна баща ми. Запалих свещ в металния свещник, за да си помисля за моя баща, а пък в ума ми са планове за книгата "Ламски". От баща ми съм научил: да се стремя към постижими цели и да се радвам на малките завоевания в материалния свят. Баща ми Дърводелеца винаги имаше поне няколко проекта в ума си и залягаше здраво, но и с удоволствие, което доставя самата работа, когато й се любуваш като на благодат. Неговата мъдра съсредоточеност май на това се дължеше. Мислите му бяха конкретни, осъществими идеи, които осветяваха живота му на смъртен, а нас, неговите близки, ни сгряваха.

  Обичам го този мой Дърводелец; струва ми се, неговата работа чрез ръкописите си продължавам. Като си представям как той би реагирал на това и онова, получавам и до днес съвети от този мълчалив мой баща, потънал под троскота на гробището край един от централните пловдивски булеварди.

  За което нямаме думи, то не съществува. Но не така! То пак си съществува, само че ние сякаш му заповядваме: стой си в небитието! Като даваме име на това или онова, всъщност признаваме правото му да участва в нашите мисли, в нашия живот. Затова е и онази проста приказчица: "Не споменавай Дявола по име, че да не дойде при теб!"

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 02 dec. 2020

Илюстрация:

- 1980 г. С баща ми пред Бачковския манастир.

___
* Които негови роднини или приятели от България трябвало да му изпратят.
** и *** от лат. съответно: "Нито ден без чертица" и "Нищо не одобрява този, който всичко одобрява". Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (363.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (363.) 

  Не назлобявай срещу Злото, че на Злото точно това му е целта! – tisss (1947)

  19.08.2003. ЛЮБОВНИ ДОГОВОРИ СЕ СКЛЮЧВАТ В НЕБЕТО

   Защо птицата не казва: "Схващат ми се крилата. Имам болки в ставите. Жилите ми изтръпват. Вече съм стара и немощна и ми е време да си почивам"? Може би защото престане ли да лети, тя просто загива. Животът у нас, човеците, е повече над сферата на конкретното: работа физическа с видими резултати; затова и случва се човекът да изглежда жив, а пък духът му отлитнал, няма го у него духът. Хленчовете у този човек издават, че вегетира, мъждука, та и на себе си вече е омръзнал. Друг пък изпъва шия, напряга мускули, с две думи: труди се, обаче в дейността му няма живец, дяволитост няма, и поради что? Защото всичко върши по инерция като дърт кон на селски геран.

  Талантливостта произтича по-вероятно от нашия здравословен егоизъм, който пък ни пришпорва да търсим Любов в най-различните й форми. Искат да бъдат обичани, почитани, уважавани: и едва проходилото детенце, и престарелият лъв. И естествено предприемат някаква авантюра, някакви свои походи през заснеженото поле, за да им се учуди и да им се възхити светът или поне да ги оцени и отбележи в нечия история. Започвам май да отграничавам плътското (секса) от любовта като душевно вълнение. Завчера любител-художник – явно мислеща тръстика, ми каза, че всички ние мислим с усреднени представи, не схващаме всичките подробности от цялото, но по няколко бегли щриха си изграждаме модел, който приемаме за истина. И си мисля: ето, значи, защо личността Хикс Игреков ми се явява в ореол от оптимистично оранжево, та дори ми розовее, а личността Игрек Хиксов в моите си представи до каквото се докосне, то посивява, сгърчва се в печал като студената сутрешна пепел от снощния весел огън.

  Вътрешната ни матрица създава слънчевото или гротескното върху вътрешния ни пейзаж с мними изображения, а оттам са честотите на излъчването, на които честоти възприемаме отделния човек. Уморен от връхлитащите събития, първият ще открие мотиви за песимизма си; истинската причина за неговия тъп песимизъм, обаче, са не нещата извън, а нещата вътре в неговото съзнание. Престанал вече да обича, да се изкушава, да се любува на живота и света, пък другите му виновни. Яко оправдание!

  При Маруф завчера, в неделя соча на Емил* да види текста от 16 юли и той, като го прочете, рече късо: "Албум. Албумни редове", или нещо в такъв смисъл и пак с тези думи: "албум, албумна". Не знам доколко издържа на сериозен прочит записаното в дневника от 16 юли; истината е, че ми доставя удоволствие извличането на някакви резки логически умопостроения от хаоса на най-обикновения и делничен мой живот. Имам усещане, че опъвам струните на музикален инструмент, акордирам пиано, което стопаните са държали десетилетия в мазето с въглищата, но извадено от паяжините и кюмюра, това пиано пак зазвучава – ту в героическа гама, ту в романтичния стил на Любовта и Веселието от живота. Написаното с удоволствие, би трябвало да принесе за прилежен читател удовлетворението, че с него споделят нещо твърде лично, което касае всички нас, всеки човек, и тъй четящият научава още нещичко важно за себе си.

  Ах, как обичам потайните нежни сражения между дух и рутина! Това е моето амплоа, моите Малки войни**. Овациите ме обезоръжават, правят ме безпомощен и плах; виж, иронията е точно храна за честолюбието, за егоизма ми. "Албумна поезия", "албумни редове" ще рече сладникаво-сантиментална литература и публицистика без особено значение. Рано или късно, надвишаващият поне хиляда печатани на пишеща машина страници текст, наченат през нощта, когато се роди внучката ми, 7/8 окт. 1994 г., ще се срещне със своите отрицатели и добре е, когато това са мои приятели, за да мога без ожесточение да проверя има ли смисъл почти всекидневното писане и обмисляне на вътрешни духовни пространства.

  Любовните договори се сключват в небесата от нашите ангели. На грешната земя, се сключват само браковете по сметка, когато двете страни приемат куп компромиси и взаимно си затварят пътя към щастието заради мнимо удовлетворение, че – видите ли, и ние сме като другите, правим си хесапа, независимо че това е пак любов. Моят ангел е своенравен и не се съобразява с желанията ми, но ме пази може би точно по тази причина. Простичко казано, аз лично не виждам онова, което той знае за мен.

  Опити за сентенция... Ако си лицемер в дребните нещица, как ще напишеш честно за големите неща в живота!

  Любовта се не купува, че тя е дар от небесата. Казват: "Еди кой си воюва за своята любов"; а мен това ми изглежда глупаво. Любовта просто е – идва и си отива, когато пожелае, в състояние е да се надсмее и над най-прецизни наши мерни системи, които непрекъснато създаваме, уж да проумеем собствената си природа и странности.

  Учудва ме как наивно неопитно момиче успява от множеството ухажори да открие точно този мъж, който й е нужен. В това отношение мъжете сме слепи.

  Ако ти е усилно и не откриваш поради каква причина ти е чоглаво, влез в себе си и се разбери със своя Ангел хранител (в смисъл: пазител).

  Достатъчно е да подходиш със смирение към Съдбата, и Ангелът ти ще ти подскаже с мълчание как да постъпиш, за да си върнеш хармонията и жизнения ритъм.

  Ям, спя, работя, мечтая: отпивам на малки глътки от горчивото и сладкото; и това е всъщност е разкошът, че съм жив, имам още куп пожелани неща за постигане. Наситя ли се, отпусна ли си юздите, тогава какъв смисъл повече да живея?

  Боли те... Значи, че си жив. Мъртвото не боли.

  Ако разкодират механиката на любовните ни мераци, ще изчезнат чарът и уханието, а най-отдолу ще се озъби ръждивата арматура на Необходимостта, която унизително се отнася към божественото у теб, към Бог Съвест в твоята лична вътрешна вселена.

  Съвест – другото име на Бог.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 02 dec. 2020

___

* Емил Калъчев. 
** Вж. "Мелодиите на Дино", писан през зимата на 1968/1969 г. в софийската ми студентска квартира на ул. "Петър Митов" № 8, в жк Слатински редут. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (362.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (362.) 

  Не назлобявай срещу Злото, че на Злото точно това му е целта! – tisss (1947)

  14.08.2003. ОРЕОЛИ, НИМБИ И КОЗИ РОГЦА

   Снощи имаше пълнолуние, когато сякаш в лепкавия задух не безшумни прилепи, а извънземните покрай балкончето ми кръжаха. Затова пък днешното утро е кристално свежо като планински извор. Като че не са били 35-градусовите жеги през последните две седмици. Мушкатата пред походната ми маса върху балкончето са разцъфнали и са толкова красиви! Подир два-три дни лекичко ще помръкнат, ще се сбръчкат сякаш внезапно и една сутрин ще ги видя изсъхнали. Може би е свойство на красивото да е краткотрайно, ефимерно, силно уязвимо – докато му се нарадваш, него вече го няма.

  Отбих се вчера при Маруф за около час. Маруф е умен мюсюлманин, афганистанец, роден на 40 километра от столицата Кабул, таджик по народност. Дошъл е в Пловдив преди петнайсетина години да учи в селскостопанския висш институт, изучил се, взел си дипломата, и както е лафът, окачва дипломата на пирона, па отваря павилионче за дребни лакомства покрай големия шумен булевард и срещу висшия селскостопански институт. Тъй се запознахме – заради тези супер-фъшкии цигарите. Заприлича ми на естрадния певец Вили Кавалджиев, та му рекох: "Ей, Вили Кавалджиев, какво правиш тук?" Той се засмя, и това мигом предреши, че ще бъдем приятели, че в онзи ден съм срещнал добър човек от свят, който не познавам, но че този добряк ще ме изненадва, като го гледам как страда и се пали повече от нас заради българските ни батаци. Ами че да, това е истина! Като видиш Маруф, няма как да не се сетиш за Вили Кавалджиев с дрезгавия му школуван глас, който ечи над развълнуваното множество екзалтирани фенове на СДС върху софийски площад. За разлика от Вили Кавалджиев (1945-2010)... Маруф е таджик от Афганистан, в събота или неделя към десет-единайсет се отбивам напоследък при него за чашка ароматно и силно кафенце, което специално и само за мен ще свари на котлончето. Маруф пък се налива с чай, понеже кафе, казва, не пиел.

  Та се отбих аз при Маруф. Сами сме на масата в обедната мараня, бъбрим по една от вечните мъжки теми: за хубави момичета, за знойни жени. Забелязвам, че отварям тази тема с лековатост, с нехайство уж, а всъщност за мен лично точно тук нещата са много сериозни. Харесвам и пожелавам плътски, а пък сърцето мълчи. Бих желал да съм влюбен, но сърцето у мен се затаило както зверче в дупката си.

  Кокетките наоколо фино или по-грубичко, по-очевидно замятат мрежи, с една дума, ловуват. Та си казвам твърдоглаво: лисанките природата ги пришпорва, вътрешният им биологичен часовник ги принуждава да си търсят семе за посев, мъж, който ще ги изстреля в по-високата орбита на Любовта, към инстинкта за Майчинство; а това пък последното вероятно не всякога съзнават. Дали ще раждат или не, е друг въпрос, но устремът им към любов ми напомня рибата сьомга, която прекосява океана, за да си хвърли хайвера в устието на някаква американска река и после да загине, изпълнила мисията на живота си.

  При нас, мъжете, дали е тъй. Нас ни изкушава хубостта, чарът, външните прояви на женственост: дупе, цици, стройни нозе, плътни бедра, стегнат корем, сладка муцунка, крехки раменца, белоснежни ръце с нежни пръсти. И о, този дяволит блясък в очите, който идва от жаравата за възможна плътска връзка! Душата им е земна, материално зависима от любимите за женското сърце дрънкулки и мазила, а духом ги виждам да се клатушкат като жълти патета. Каква ти любов, става дума за секс! И това усещане, примесено с опасението им да не бъдат зарязани от мъжа, след като им се наситил и налюбувал... Наоколо е пренаселено от подобен тип момичета и жени. Творчеството, мелодията ме изкушава, тъй различна при всякоя от тях. Изкушава ме възможността да предизвиквам чара й, да видя застанала насреща ми с наточени до блясък всички оръжия на женствеността, и да я предизвиквам да бъде изящна в духовното, и оттам изящна в плътта. Ширещата се посредственост не подминава и днешните момичета, откривам гримаси, гърчове на грубостта и на безсърдечието зад не една симпатична фасада. О, свят на пеперудени крилца, мъх в разкошни нюанси! Мимолетната връзка с теб има горчив вкус, ако наистина ценя жената у момичето, дошло да ме завладее.

  Тя Любовта й, е неустановена, виси като облаче ухание, което всеки миг може да се стопи. И не мисли за утре! Не виждаш ли, че тя цялата е пожелаване да се осъществи докрай илюзията ти именно сега, в предизвикателен миг от монотонната вечност. Тя е самата Свобода, излязла из пяната край острова на Афродита, извадена от контекста на твоя стил и възпитание. Тя е хем хищна, хем мила мръсница... както Природата, но е и Храм в полето, който настоява да бъде осквернен, ограбен, съсипан, разрушен до основи. И се питам: а какво е общото между пеперудените крилца, руините от храма и ефимерните цветчета мушкато на моя балкон?

  16.08.2003.

  Вчерашния ден посветих на фаянсовия перваз в антрето. Отворих място в бетона – чукане, праскане два часа, рязах плочки, лепих ги и изобщо, подготвих се за тапетите, които днес ще лепя. Никъде не съм ходил, само слязох до гаража за инструментите.

  В моите представи непохватният автор на къси заядливи спомени и реплики за това и онова Петър Петров (1930), който се подписва с псевдоним, лъхащ на мил архаичен романтизъм: "Василен Ведров", или "Петрович", както ми стана навик да го наричам, е по-висока стойност в писането от литератори с доказан и широко разхвален талант. Написал е осем изящни, според мен, в наивна по възрожденски, затова особено мила сантименталност. Проблемът на мъртвия вече телом счетоводител е извън контекста на конюнктурата; затова и никой не крещи: "Урррра-а! Открих интересен писател".

  Да осребриш таланта, дарбата, като си съградиш скромен параклис в общественото пространство, то е психологическа техника. А пък мен "Петрович" ми се нрави заради факта, че го виждах как страда, как се вълнува, как преживява сюжетите на разказите си за любов безразсъдна и връхлитаща изневиделица човека. Моите познати – Емил Калъчев, Георги Алексиев, Марин Кадиев приемат пенсионирания бивш счетоводител за графоманстващ наивен пишурка; и мисля, че бъркат. Той просто не съответства на тяхната мерна система, и това не говори добре не за него, а именно за тях.

  Подадине (вродено) ми е да развенчавам ореоли, нимби не само в живота и не само в изкуството. Пабло Пикасо (1881-1973), да кажем, възприемам, и не като гений, а като гениално иронизиращ художествената форма в представите на снобеещите заможни тъпунгери. По същество ироничното е неуравновесено, и наличието му е често израз на поза, само не и на позиция... Еразъм Ротердамски (1466-1536) в трактата "Възхвала на Глупостта", Диего Веласкес (1599-1610) в платното си "Цялото кралско войнство", Лев Толстой (1828-1910) в романа "Идиот" иронизират пошлостта, но у тях убийствен, а при Толстой: и сантиментален, сарказъм е детайл от облика им на духовни титани.

  За мен счетоводителят Петрович е идеалният модел на истинския творец, напомня ми един от персонажите – дребния чиновник Гран от романа "Чужденецът" на Албер Камю (1913-1960). И така е, защото е истински – стои дразнещо в добре подреденото и йерархически чудесно уж поради качествата си провинциално духовно пространство. Печално звучат като образ строфи от "Албатросът" (бих го превел "Буревестникът") на "прокълнатия френски поет" Шарл Бодлер (1821-1867):

    Лежи на пода той между въжа дебели,
    той – царят на лазура – направо е за смях!
    Но става, и криле огромни, снежнобели
    като весла печално повлича покрай тях.

И следващите редове:

    О, пътникът крилат! Сега е тъй неловка
    и грозна тази птица – в очите й печал!
    Един й пуска дим в разтворената човка,
    а друг след нея куца, моряците разсмял.
    - - - - - -
    ...насила тук свален – сред гмежа на тълпата,
    крилата исполински му пречат да върви.*

  Съобразяващите се с търсенето и предлагането на Пазара, забелязвам, нищо ново и нищо съществено не казват, понеже поръчението за работа им иде отвън и отдолу, не отвътре и Отгоре, т.е. – откъм духовните енергии, излъчвани към нашето човешко множество. Облъчени сме от посредственост и не забелязваме твореца, и харесваме онзи, за когото най-силно крещят в прослава продажните оратори по площадите. Като си казвам мнението за счетоводителя гражданин Петър Петров, отчитам че това ми е задължение пред паметта на един колкото настръхнал на вид нрав, толкова уязвим и нежен човек. Той се влюбваше, Боже мой! – влюбваше се тепърва, когато бе на 75-76 лазарника, и ми говореше така възбудено, така дяволито и отчаяно за флиртовете си на стари години в неговата родна Копривщица, докато едва стоеше прав на нозете си!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 02 dec. 2020

Илюстрации:

- Момченцето от Афганистан, което танцува**

___
* Превод на Кирил Кадийски (1947)
** Петгодишното момченце, което обича да танцува, вж. https://sportandlife.net/the-little-afghan-who-loves-to-dance-video/ Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (361.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (361.) 

  Не назлобявай срещу Злото, че на Злото точно това му е целта! – tisss (1947)

   26.07.2003. МАНИПУЛИРАНИ ДА МРАЗЯТ

   Карам със заеми, дребни суми от по 10-20 лв., но не повече, за да доживея от аванс или до заплата. Вчера подхвърлих на сириеца, около 40-годишния д-р Малек идея, че Арабската кауза в спора с държавата Израел може да бъде защитавана по-умело и от трибуна, подобна на всеизвестната телевизия Al Djazira, или достатъчно авторитетен вестник, до който има достъп европеецът от Източна и Централна Европа, вестникът, например, да се издава тук, в България. Заинтригуван ми се видя, когато споменах, че имам послание от 1991 г. – 11 страници в ръкопис, превод на оригиналното писмо на Рауф Денкташ (1924-2012), президент на Кипърската турска република*, до мен лично, в качеството ми на главен редактор на политическия вестник "Демократическо знаме" (25-хиляден тираж в най-усилното време от 19 май 1990 до 26 февруари 1991 г.).

  В шест тази сутрин е хладно, влажно и свежо. Снощи до към един и половина след полунощ млади глупаци на висок глас бъбреха долу под прозореца ми, та и не можах да заспя, но днес раничко ми се ставаше. По проблемите около Палестина силна ще е нравствена позиция, когато е интелигентно отстоявана, без да се изкрещява злостно, а чрез балансиране върху вродения у всеки човек, племе, нация усет или чувство за Добро и Зло. Може да бъде значителна сила, ала възможно е и да се провали заради неотчитане на факта, че духом общностите бавно узряват, което е проблем не само за арабската нация от над 160 милиона правоверни с вярата им в двете основни версии на исляма (сунити и шиити).

  За арабите у нас имаме печална стереотипна представа, която не е твърде ласкава: мързеливи били, бъбриви, глупави, наивни и страхливи. Откъде, откога е този образ у българина? Ще се пробвам да изясня изворите му у мен: от представа, тръгнала от студентските ми години 1967-1971 в София.

  1) Арабинът е мюсюлманин като турчина; и като турчина е дембел**, което значи (от персийски) "мързелив, отпуснат човек". За разлика обаче от турчина, арабинът е мек по нрав, склонен да се съгласява, бързо да се пали в спор, но е "слаба ракия", демек, недостатъчно инат да отстоява своето.

  2) Арабинът е доверчив и глупав... То беше всеобщото мнение на моите състуденти от 1967-1968 г. в Софийския университет, понеже бе известно, че хитрите италиански мафиоти използват арабчета – студенти в България, като мулета за внос и пренос на забранена стока (злато, дрога, контрабандни радости и пр.) през България. Италианец не влизал в капаните на българското МВР, но с младите араби-наивници, чувахме, че българските тайни служби непрекъснато се занимават. А и арабите си го разправяха.

  3) Арабинът е бъбрив, лесно се пали, но бързо прегаря. В далечната 1968 г., когато Шестдневната война между Израел и Египет от лятото на 1967 г. все още горещо си се коментираше из София, и особено край университета, арабски студенти бая нахакано ни говореха предизвикателни остроти срещу евреите, без да си дават грам сметка, че масовият българин си има специална симпатия към евреина. Е да, евреинът е беден, знаехме го от ранното си детство, но е храбър и предприемчив; и е ценен за приятел, изпаднал ли си в беда; самопожертвувателен е, с чест и достойнство, макар понякога да е и симпатичен хитрец в личните си дела. "Тънки еврейски сметки" си е наш роден, български израз, който означава "много премерени действия и приказки". Евреинът е свой, арабинът (както и турчинът) ни е чужд, просто защото не ги познаваме добре.

  4) Арабинът е шубелия... За това мнение аргументи са изобилни факти от войните между Израелската държава и арабските й съседи, разгласени в яки вицове, та и по медиите. За българина арабинът (за разлика от турчина) е страхливец, както и кофти войник е италианецът; само че италианецът е възможно най-лошият войник именно защото е хитряга и си гони личния интерес да оцелее, докато арабинът е наивен като бебе, сляпо вярва на своите началства и е лесна плячка за чуждия интерес.

  Разбира се, че бобщенията винаги грешат. Тези стереотипни представи не са от ден или два, та съвсем естествено е, че за късо време едва ли могат да бъдат променени.

  Да формулираш правилно важен проблем, е като лекарската диагноза и означава да си свършил три-четвърти от работата по решаването му. Уравновесеното говорене в спора между евреи и араби, като силно враждебни две общности, е ахилесовата пета, слабото място изобщо в политиката на Арабския свят. Между двамата – обикновения евреин и обикновения арабин, са нужни мостове на съгласие и на сътрудничество – в търговията и туризма, например – колкото и трудно да е да бъдат открити и обявени за точки на взаимно доверие. Според мен, Арабската кауза Палестина се обезценява на първо място от разнопосочната и противоречива външна политика на арабските държави. За жалост фундаментализмът в Ислямския свят обезценява нравствената стойност на каузата.

  За общественото мнение в Християнския свят може да се воюва с по-интелигентни средства, вместо деца, юноши, млади жени и мъже да се взривяват по площадите на многолюдните градове. Смъртта не решава, след като е предизвикателна изобщо към цялото човечество. Как да съм уравновесен, като в бомбените самопожертвувателни акции има двама (може и да са повече***) българи убити! Като българин, аз съм лично засегнат, наранен не от политиката на държавата Израел към обикновения арабин, а кръвно засегнат от арабски там някакъв си център за ненавист, който не помага, ами върши най-голямо зло преди всичко спрямо самите араби.

  Априлското въстание от 1876 г. пламва от убийството на едно копривщенско заптие. Турчинът бил убит не защото бил лош човек, а понеже носел дреха, олицетворяваща Османлийската власт – жестокостта тук е единичен случай, послужила е като искра за вдигане на гяурите и раята докато воюващият за честта си мюсюлманин следва стил, който отривам в редица от факти, чиято идея е изписана в Стария завет, още по-явно в Свещения Коран, където основната препоръка гласи "Зъб за зъб, око за око". 

  Такива спорове при днешната скорост на комуникациите и при днешното наше ниво на недоизграден цивилизационен модел съгласие, как ще бъдат решени? В условията на активен обмен информация ролята на нравственото начало става все по-значима пред настръхналия образ на Злото. Според мен, Злото е обсебило и араби, и евреи, и се корени в религиозната им основа. Фанатикът не проумява най-човешката нужда от перспектива, от стремеж към живот в съгласие със света. Капсулиралата се сама във враждебност и надменност общност няма как да бъде щастлива сред многообразната огромна маса от милиардното ни човешко множество на планетата.

  Показните самоубийства не казват нищо ново на света, освен дето издават недостиг на ум и интелект. Жалко за самоубилите се, само че подобни случаи не ми говорят за героизъм, а за криминални убийци на невинни хора... Кой печели от нелепата смърт? Не виждам обикновен палестинец какво печели от убитите невинни. Печели, но друг! Врагове на арабската кауза чрез показни убийства получават още стабилни аргументи за жестокост, главно заради бизнеса си с петрол и оръжия. В основата на всяка война лежат детайлно разработени огромни финансови далавери, това да не забравяме! 

  Историята припомня как съзнанието на цели нации било обработвано само за да се мразят. В началото на ХХ в. французинът мрази всички германци; германецът мрази французите за пораженията си от предишната война и заради отнетите национални територии; освен французите, той мрази до смърт и кръвните си братовчеди англо-саксонците; в годините на Втората световна война Гьобелсовата пропаганда агитира немецът да мрази, защото е от висша раса; руснаците мразеха германците; поляците мразеха и германци, и руснаци... и пр., и пр. Та пита се: Какво ли добро постигнаха с ненавистта си всички тези самоопиянили се в щура ненавист национални общности? Германия се оказа в руини под тежестта на своята грандомания. Грандоманстващите французи изпитаха унижението от така мразените германци, които не само ги смазаха, но и ги принудиха да им сътрудничат. Колаборационисткото правителство на маршал Филип Петен е яко унижение за възгордялата се Франция. Руснака de facto го унижи смачканата през 1945 г. и възкръснала от руините Германия, която още го измъква от мизерията му пет десетилетия след Победата. Отроци, нароили се от марксическата лъже-теория за просперитет – Сталинският болшевизъм и появилите се чрез неговия политически опит фашизъм в Италия и националсоциализъм в унизена Германия при Ваймарската република – всички те в идеологията си се основаваха на едно и също – на омразата. Омразата и озлоблението към човека отсреща беше техният фундамент, тяхната основа. Без образа на врага, видя се накрая колко са безпомощни и слепи – къртица, извадена на светло пред строгите императиви на нравствеността. Смешни, жалки и безпомощни ли ви изглеждат днес някогашните фашисти във великото си самохвалство, някогашни нацисти, бивши политкомисари, доносници на комунизма в Русия или България?! 

  Чудо за представите относно света е колко дълго, над век и половина, Марксизмът владее съзнанието на десетки и стотици хиляди интелектуалци по света; как никой не осъзна, че основа на марксическата философия е отново омразата или антагонизмът, както я нарича прекръстеният от юдеизъм в протестантство Карл Маркс (1818-1883)!

  11.08.2003. СЕНТЕНЦИИ

  Необходимостта си проправя път през гора от случайности. 

  Отричат се взаимно и тъй се доказват. Силният духом е уравновесен; духовният дребосък не те ли залае, не се ли спуска да те захапе, няма и да го забележиш. 

  Абсолютизирана, прилагана за тесни практически изгоди, Истината се превръща в лъжа. Такива са Ислямският фундаментализъм, Комунизмът, Марксизмът, Маоизмът, Инквизицията, Кръстоносците... 

  Лъжата се защитава с пищни купища от "доказателства". Пък Голата Истина е нещо естествено, простичко наглед; ала сложна е структурата й, т.е. прикритото зад онова видимо, което само развитото съзнание разпознава и умее да го чете и тълкува.

  Чарът ли! Това са твоите малки недостатъци. 

  Куклата затова е безлична – защото е приятна от всички гледни точки. 

  За да е пивко, на доброто вино се налага да е стипчиво, да нагарча: защото иначе не ще е вино, ами шербет.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 01 dec. 2020

___
* Писмото, изпратено до гл. редактор на вестник "Демократическо знаме" – печатен орган и трибуна на първата регистрирана, възобновена след Десети ноември Демократическа партия със седалище в Пловдив, от г-н Денкташ си обяснявам с факта, че в няколко поредни броя: 2, 3, 6, 7, 8, 9 от 1990 г. на вестника публикувах спомени на учителя Красимир Т. Шишков под надслов "Турците" за насилия над мюсюлмани при преименуване на турскоезичното население от селищна система Бенковски в бившия Кърджалийски окръг. Дължи се вероятно и на факта, че вестникът публикува с продължение есето "Що е демокрация" на Чарлз А. Моузър, съпруг на Анастасия Мозер (1937), дъщеря на Гемето (едноименник на "вожда" Г. Димитров).
** По-късно, от двайсет и петата до трийсетата си година, вече в Добруджа тепърва ще откривам, че простосмъртният турчин е до гроб приятел, трудолюбив, съвестен и подреден в личните си дела.
*** Днес, 17 апр. 2007 г., като редактирам текста, вече знам, че убитите или екзекутирани българи са много повече. Бел.м., tisss.