сряда, 2 декември 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (364.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (364.) 

  Не назлобявай срещу Злото, че на Злото точно това му е целта! – tisss (1947)

  20.08.2003. ОБЕКТЪТ НА ВЪЗХВАЛАТА

  Вестник "24 часа" от 18 август т.г. под пищното заглавие "Обран българин в Москва: Ще спя пред мисията ни!": "Обран българин заплаши, че ще спи пред Посолството ни в Москва, тъй като не можел да се върне у нас, съобщи bTV снощи. Ангел Грънчаров. обяснил, че неизвестни откраднали валутата му, ама успял да си запази документите. Нашенецът поискал от мисията пари за самолетен билет и не получил съдействие от дипломатите ни в Руската столица, съобщил приятел на потърпевшия... Дипломатите му обяснили, че не могат да му осигурят 300 долара за билет... Обаче проявили добра воля и помогнали на Грънчаров да се свърже с близките си в България. Служител му платил с личните си пари връзката в Интернет... Мисията ни в Москва ще предложи на Ангел Грънчаров временно да отседне в сградата на нашето посолство, ако пожелае, съобщи говорителят на Външното ни министерство Любомир Тодоров.* Дипломатите ни в Москва са направили всичко, което трябвало да се направи. До момента пари не били преведени. Руската виза на Грънчаров изтичала на 2 септември т.г."

  Да плачеш или да се смееш! Нашенският Остап Бендер пробвал да изкрънка гратис триста долара, обаче ударил на камък. Предполагам, че това е известният скандален философ-психолог и бивш колега учител, с когото чат-пат се срещахме да пием кафе и да бъбрим за политика. Ще да е отишъл през ваканцията на гости в Маскве; като не открил спонсор, измисля версията за грабежа. Типична байганьовска история, обаче и нашите чиновници не са вчерашни. Това не ти е чехът Иречек с неговата европейска култура и меко сърце. Като познавам горе-долу стила на Ангел да върви по острието на бръснача, да дразни света, ето го и поредния тъп скандал, който наивният хитрец забърква. За такива персони казват: Ходи със свещ в ръка и си търси белята. Като го видя, ще проверя догадките си, че именно за философстващия Грънчаров са писали във вестника, или за негов съименник... То аслъ Ангел-Грънчаровци в България като зайци в зелева бахча се прескачат и хоп, изтърколи ти се пред нозете някой псих или психолог-философ от тях.

  21.08.2003. 

  Белосах с блажна боя парапета на балкончето и рамката на кухненския си прозорец и балконската врата, направих си кафенце и ето ме с бележника пред мен. Има сцена в част III от ръкописа "Историйките на ученика Ламски", дето две комшийки се скубят, захрачват се и се ругаят, а множеството наоколо сеир си гледа, поредното махленско театро. Подобна сценка описва и Вазов в една от по-ранните си повести – "Митрофан и Дормидолски", дето жените на Иван Селямсъза и Варлаам Копринарката душмански се пенявят и кълнат, та явно тази чудесна нашенска черта не е от днес, нито от вчера.

  В понеделник седим със зетя Светлозар в кафененцето на ъгъла на блока и ей тъй от нищото се счепкаха Дечо Докса и Дора Калайджиева от първия етаж в нашия вход. Намеси се синът на Дора двайсет и няколкогодишният Петър, запрехвърчаха псувни, кръвнишки закани, заразмахваха се юмруци и двамата – Пешо и Дечо Докса, налетяха да се млатят. Извадиха отнякъде и тояги, та едва ги разтърваха. Ние със зетя седим, пием си биричката. Гледам, Зарко настръхна, нали е млад и още необръгнал на този род махленски пунически баталии, та му казвам: Стой си кротко, тези тримцата са от един дол дренки, не защитавай жената, че бие баша сред тукашните ни кавгаджийки, гласът й честичко оглася орталъка, и значи, сама най-сетне си е намерила майстора; а пък петдесетгодишният Дечо, дето са го блъскали поне двайсет години с юмруци по главата, като професионалист в бокса, акълът му е като на тийнейджър, пубертетски.

  Същите тези двама хлевоусти Дора и Дечо съм ги виждал и в други ситуации, знам ги, че не са лоши хора, но простотията ги тресе, на никого не прощава, та от време на време крещят, пенявят се, после им минава, все едно нищо не е било. Това не им е за пръв път. Ей така възвишено и низко вървят ръка за ръка в този наш живот накрая на града, накрая на света – в най-дълбоката духовна провинция Пловдив. Идеята ми е в книгата "Историйките на ученика Ламски" да разкажа как възвишеното у нас се ражда и вирее именно сред този батак. Има доста жестоки неща в книгата, ако се замислиш, но хуморът, шегата, самоиронията и в крайна сметка, любовта към нашенци я правят, мисля си, оптимистичен летопис.

  23.08.2003. 

  Вчера по-малката от щерките навърши своите 28 години; целия ден монтирах ново лагерно тяло към разпределителния вал на жигулата. Nulla dies sine linea**, говорели древните римляни, аз пък се опасявам, че написаното в тези бележници, които водя от 8 октомври на 1994 г., нарасна и се чудя как да огранича писането. Nihil probat, qui omnia probat*** и ми иде наум литературният критик Яко Молхов (1915-2001) с книгата му за пловдивските литературни дейци. Да им кажеш горчивата истина уравновесено, добронамерено, то е духовен аристократизъм. Палетата лаят ожесточено или хвалят на провала, ала палетата по това ще ги познаеш. А дори в похвалата човек трябва да спазва благоприличие, но за това нещо се иска не толкова ерудиция, колкото вродена духовна култура.

  Забавни са хвалебствия, които настройват отрицателно към обекта на възхвалата; крещящ – или по-точно: креслив пример за такъв тип невежество са грандоманските тиради на мнозина от пишещите във вестника на Тодор Биков (1956-2016) с хубавото име "Арт-клуб". Партийците в България обикновено се изразяват в стила на грубата чалга или "во весь голос" (с пълно гърло), както формулира подобен стил говорене в общественото пространство съветският руски поет Владимир Маяковски (1893-1930). Затуй често нашите изявени артисти, в ироничния смисъл на думата "артисти" звучат несериозно, за разлика от драматичните покъртителни стихове на Маяковски.

  Истинското познание не търси опонента като мишена и враг, т.е. "козел опущения", върху когото да излеят гнева си на праведници, ами като евентуален съмишленик, с когото, оспорвайки се, дирите Истината. Но човек с дребна душица как да го проумее!

  25.08.2003. 

  Вчера целия ден ремонтирах двигателя на колата.

  "Ние ще ви кажем това, което другите не могат или не искат да ви кажат", озадачава ме фукнята в този анонс от Радио Свободна Европа на български език. Какво ли пък толкова важно и скрито има да ми каже Радиостанцията на САЩ за нашето българско дередже! И онези напращели хора там, зад микрофоните, яко ги тресе грандомания.

  31.08.2003.

  Последният ден от ваканцията, последният августовски ден, жегите са убийствени. На този ден по същото това следобедно време (около 15,30 – 16 часа) преди двайсет години горя в новичката си кола баща ми. Същата кола, която ремонтирам. Точно в два часа термометърът на балкончето сочеше 37оС, а сега, в 16,30, сочи 38оС. Такава жега не си спомням да е имало скоро. Макар че в апартамента ми не е толкова жежко, пък и често се мушвам под душа в банята. Последно четене на ръкописа на "Ламски"  – част І. На страница 30 съм. Снощи работих на компютъра до към два часа.

  06.09.2003.

  На този ден от годината през 1983-та в софийската клиника "Пирогов" издъхна баща ми. Запалих свещ в металния свещник, за да си помисля за моя баща, а пък в ума ми са планове за книгата "Ламски". От баща ми съм научил: да се стремя към постижими цели и да се радвам на малките завоевания в материалния свят. Баща ми Дърводелеца винаги имаше поне няколко проекта в ума си и залягаше здраво, но и с удоволствие, което доставя самата работа, когато й се любуваш като на благодат. Неговата мъдра съсредоточеност май на това се дължеше. Мислите му бяха конкретни, осъществими идеи, които осветяваха живота му на смъртен, а нас, неговите близки, ни сгряваха.

  Обичам го този мой Дърводелец; струва ми се, неговата работа чрез ръкописите си продължавам. Като си представям как той би реагирал на това и онова, получавам и до днес съвети от този мълчалив мой баща, потънал под троскота на гробището край един от централните пловдивски булеварди.

  За което нямаме думи, то не съществува. Но не така! То пак си съществува, само че ние сякаш му заповядваме: стой си в небитието! Като даваме име на това или онова, всъщност признаваме правото му да участва в нашите мисли, в нашия живот. Затова е и онази проста приказчица: "Не споменавай Дявола по име, че да не дойде при теб!"

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 02 dec. 2020

Илюстрация:
- 1980 г. С баща ми пред Бачковския манастир.
___
* Които негови роднини или приятели от България трябвало да му изпратят.
** и *** от лат. съответно: "Нито ден без чертица" и "Нищо не одобрява този, който всичко одобрява". Бел.м., tisss.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1563.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1563.)  Миналото живее, докато го помним. Мъртвите са живи, докато ги помним. Бедата не е в смъртта, а в заб...