ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (362.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (362.) 

  Не назлобявай срещу Злото, че на Злото точно това му е целта! – tisss (1947)

  14.08.2003. ОРЕОЛИ, НИМБИ И КОЗИ РОГЦА

   Снощи имаше пълнолуние, когато сякаш в лепкавия задух не безшумни прилепи, а извънземните покрай балкончето ми кръжаха. Затова пък днешното утро е кристално свежо като планински извор. Като че не са били 35-градусовите жеги през последните две седмици. Мушкатата пред походната ми маса върху балкончето са разцъфнали и са толкова красиви! Подир два-три дни лекичко ще помръкнат, ще се сбръчкат сякаш внезапно и една сутрин ще ги видя изсъхнали. Може би е свойство на красивото да е краткотрайно, ефимерно, силно уязвимо – докато му се нарадваш, него вече го няма.

  Отбих се вчера при Маруф за около час. Маруф е умен мюсюлманин, афганистанец, роден на 40 километра от столицата Кабул, таджик по народност. Дошъл е в Пловдив преди петнайсетина години да учи в селскостопанския висш институт, изучил се, взел си дипломата, и както е лафът, окачва дипломата на пирона, па отваря павилионче за дребни лакомства покрай големия шумен булевард и срещу висшия селскостопански институт. Тъй се запознахме – заради тези супер-фъшкии цигарите. Заприлича ми на естрадния певец Вили Кавалджиев, та му рекох: "Ей, Вили Кавалджиев, какво правиш тук?" Той се засмя, и това мигом предреши, че ще бъдем приятели, че в онзи ден съм срещнал добър човек от свят, който не познавам, но че този добряк ще ме изненадва, като го гледам как страда и се пали повече от нас заради българските ни батаци. Ами че да, това е истина! Като видиш Маруф, няма как да не се сетиш за Вили Кавалджиев с дрезгавия му школуван глас, който ечи над развълнуваното множество екзалтирани фенове на СДС върху софийски площад. За разлика от Вили Кавалджиев (1945-2010)... Маруф е таджик от Афганистан, в събота или неделя към десет-единайсет се отбивам напоследък при него за чашка ароматно и силно кафенце, което специално и само за мен ще свари на котлончето. Маруф пък се налива с чай, понеже кафе, казва, не пиел.

  Та се отбих аз при Маруф. Сами сме на масата в обедната мараня, бъбрим по една от вечните мъжки теми: за хубави момичета, за знойни жени. Забелязвам, че отварям тази тема с лековатост, с нехайство уж, а всъщност за мен лично точно тук нещата са много сериозни. Харесвам и пожелавам плътски, а пък сърцето мълчи. Бих желал да съм влюбен, но сърцето у мен се затаило както зверче в дупката си.

  Кокетките наоколо фино или по-грубичко, по-очевидно замятат мрежи, с една дума, ловуват. Та си казвам твърдоглаво: лисанките природата ги пришпорва, вътрешният им биологичен часовник ги принуждава да си търсят семе за посев, мъж, който ще ги изстреля в по-високата орбита на Любовта, към инстинкта за Майчинство; а това пък последното вероятно не всякога съзнават. Дали ще раждат или не, е друг въпрос, но устремът им към любов ми напомня рибата сьомга, която прекосява океана, за да си хвърли хайвера в устието на някаква американска река и после да загине, изпълнила мисията на живота си.

  При нас, мъжете, дали е тъй. Нас ни изкушава хубостта, чарът, външните прояви на женственост: дупе, цици, стройни нозе, плътни бедра, стегнат корем, сладка муцунка, крехки раменца, белоснежни ръце с нежни пръсти. И о, този дяволит блясък в очите, който идва от жаравата за възможна плътска връзка! Душата им е земна, материално зависима от любимите за женското сърце дрънкулки и мазила, а духом ги виждам да се клатушкат като жълти патета. Каква ти любов, става дума за секс! И това усещане, примесено с опасението им да не бъдат зарязани от мъжа, след като им се наситил и налюбувал... Наоколо е пренаселено от подобен тип момичета и жени. Творчеството, мелодията ме изкушава, тъй различна при всякоя от тях. Изкушава ме възможността да предизвиквам чара й, да видя застанала насреща ми с наточени до блясък всички оръжия на женствеността, и да я предизвиквам да бъде изящна в духовното, и оттам изящна в плътта. Ширещата се посредственост не подминава и днешните момичета, откривам гримаси, гърчове на грубостта и на безсърдечието зад не една симпатична фасада. О, свят на пеперудени крилца, мъх в разкошни нюанси! Мимолетната връзка с теб има горчив вкус, ако наистина ценя жената у момичето, дошло да ме завладее.

  Тя Любовта й, е неустановена, виси като облаче ухание, което всеки миг може да се стопи. И не мисли за утре! Не виждаш ли, че тя цялата е пожелаване да се осъществи докрай илюзията ти именно сега, в предизвикателен миг от монотонната вечност. Тя е самата Свобода, излязла из пяната край острова на Афродита, извадена от контекста на твоя стил и възпитание. Тя е хем хищна, хем мила мръсница... както Природата, но е и Храм в полето, който настоява да бъде осквернен, ограбен, съсипан, разрушен до основи. И се питам: а какво е общото между пеперудените крилца, руините от храма и ефимерните цветчета мушкато на моя балкон?

  16.08.2003.

  Вчерашния ден посветих на фаянсовия перваз в антрето. Отворих място в бетона – чукане, праскане два часа, рязах плочки, лепих ги и изобщо, подготвих се за тапетите, които днес ще лепя. Никъде не съм ходил, само слязох до гаража за инструментите.

  В моите представи непохватният автор на къси заядливи спомени и реплики за това и онова Петър Петров (1930), който се подписва с псевдоним, лъхащ на мил архаичен романтизъм: "Василен Ведров", или "Петрович", както ми стана навик да го наричам, е по-висока стойност в писането от литератори с доказан и широко разхвален талант. Написал е осем изящни, според мен, в наивна по възрожденски, затова особено мила сантименталност. Проблемът на мъртвия вече телом счетоводител е извън контекста на конюнктурата; затова и никой не крещи: "Урррра-а! Открих интересен писател".

  Да осребриш таланта, дарбата, като си съградиш скромен параклис в общественото пространство, то е психологическа техника. А пък мен "Петрович" ми се нрави заради факта, че го виждах как страда, как се вълнува, как преживява сюжетите на разказите си за любов безразсъдна и връхлитаща изневиделица човека. Моите познати – Емил Калъчев, Георги Алексиев, Марин Кадиев приемат пенсионирания бивш счетоводител за графоманстващ наивен пишурка; и мисля, че бъркат. Той просто не съответства на тяхната мерна система, и това не говори добре не за него, а именно за тях.

  Подадине (вродено) ми е да развенчавам ореоли, нимби не само в живота и не само в изкуството. Пабло Пикасо (1881-1973), да кажем, възприемам, и не като гений, а като гениално иронизиращ художествената форма в представите на снобеещите заможни тъпунгери. По същество ироничното е неуравновесено, и наличието му е често израз на поза, само не и на позиция... Еразъм Ротердамски (1466-1536) в трактата "Възхвала на Глупостта", Диего Веласкес (1599-1610) в платното си "Цялото кралско войнство", Лев Толстой (1828-1910) в романа "Идиот" иронизират пошлостта, но у тях убийствен, а при Толстой: и сантиментален, сарказъм е детайл от облика им на духовни титани.

  За мен счетоводителят Петрович е идеалният модел на истинския творец, напомня ми един от персонажите – дребния чиновник Гран от романа "Чужденецът" на Албер Камю (1913-1960). И така е, защото е истински – стои дразнещо в добре подреденото и йерархически чудесно уж поради качествата си провинциално духовно пространство. Печално звучат като образ строфи от "Албатросът" (бих го превел "Буревестникът") на "прокълнатия френски поет" Шарл Бодлер (1821-1867):

    Лежи на пода той между въжа дебели,
    той – царят на лазура – направо е за смях!
    Но става, и криле огромни, снежнобели
    като весла печално повлича покрай тях.

И следващите редове:

    О, пътникът крилат! Сега е тъй неловка
    и грозна тази птица – в очите й печал!
    Един й пуска дим в разтворената човка,
    а друг след нея куца, моряците разсмял.
    - - - - - -
    ...насила тук свален – сред гмежа на тълпата,
    крилата исполински му пречат да върви.*

  Съобразяващите се с търсенето и предлагането на Пазара, забелязвам, нищо ново и нищо съществено не казват, понеже поръчението за работа им иде отвън и отдолу, не отвътре и Отгоре, т.е. – откъм духовните енергии, излъчвани към нашето човешко множество. Облъчени сме от посредственост и не забелязваме твореца, и харесваме онзи, за когото най-силно крещят в прослава продажните оратори по площадите. Като си казвам мнението за счетоводителя гражданин Петър Петров, отчитам че това ми е задължение пред паметта на един колкото настръхнал на вид нрав, толкова уязвим и нежен човек. Той се влюбваше, Боже мой! – влюбваше се тепърва, когато бе на 75-76 лазарника, и ми говореше така възбудено, така дяволито и отчаяно за флиртовете си на стари години в неговата родна Копривщица, докато едва стоеше прав на нозете си!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 02 dec. 2020

Илюстрации:

- Момченцето от Афганистан, което танцува**

___
* Превод на Кирил Кадийски (1947)
** Петгодишното момченце, което обича да танцува, вж. https://sportandlife.net/the-little-afghan-who-loves-to-dance-video/ Бел.м., tisss.