ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (281.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (281.) 

   – Да знайш, бате, от нашту Стулипинуву по-убав няма. Тук си е баш Раят на света! Апсилютен рахат! – думи на старец от гетото.

  20.07.2001. ГОРЕЩНИЦИ В СТОЛИПИНОВО

  Днес е първият от трите горещници. Термометърът зад прозореца на спалнята сочи 35^оС. Лъха горещ сух вятър. Обиколих скоро из гетото. Как живеят с толкоз гюрултия и нечистотии тези хора – все перат, и по дворчетата все засечено им прането! Ужасно занемарена работа, Столипиново напомня джунгла, джунглата има дива хубост, дива хармония, но как балансират в мизерията шетащите неглиже тукашни ми е непонятно. Вой от усилвателна уредба, от която на запис ехти гласът на ислямски мюезин, който вероятно чете пасажи от корана, чалга. Дамите все имат за нещо да спорят с опулени зъркели, с разперени над глава длани или юмруци и застанали една насрещу друга в театрален образ на омразата, жестоко кълнат. Очите накървавени, устата побелели, а от устата с проклятия на техния език пяна хвърчи. По разбитите тротоари тук е цялата менажерия. Клекнали, полегнали или седнали върху черга, просната току до вадата с помийната вода, вечно чоплят слънчоглед почернели, да речеш – стогодишни баби и две-тригодишни дечица, ама и старци мъже; старците пият бира, а рояците дечурлига търчат, ровят из пепелака, навъртат се край своя боба (баща или дядо), който лениво някак, мимоходом ме удостоява с любопитен поглед: по каква ли работа съм дошъл! Дребна търговийка кипи навред – всякакви лъскави неща за продан – чехли, папуци, маратонки, спортни гащи, дамски кюлоти, кухненска посуда, възглавници до сутиени, блузки и чаршафи, чорапи, маратонки, плюс панаирджийска стока – свирки, пищялки, плодове и зеленчук, и банани, ама и по-едри скъпи работи: от домашни електроуреди втора ръка до печки, котлони, тенекиено вехто корито, вана, стар бойлер, хладилник и стар телевизор. За по-новите вещи от стоката трябва да си сигурен, че ниската цена означава, че са крадени, и крадецът, който е дошъл да я продава, бърза да се отърве от нея, да вземе парите и да ви направи щастлив с нещастието на някой ограбен дом.

  Разбират, не съм от техния миллиет (племе), а и крача делово като семинарист сред тълпи от местното население. За разлика от австралийските аборигени, тези тук не са съвсем безобидни. Кавгите, крясъците експлодират просто от нищото, и не дай, боже, да те завърти валмото на ненавистта! Особено през лятото, бруталните насилия са си част от живота им: изнасилвания, побоища, масови сбивания, убийство с нож, с тояга или кол по кратуната, по-нарядко с незнайно как придобит патлак или друго гърмящо пушкало. Минавам като през завеса през вонята на пържена риба, мешана с киселата смрад на помийна яма, край купищата разлагащ се насред жегата стар боклук, струпан безредно по улите тук или на тротоара. Кресливи подвиквания чувам откъм кривите, някога по метър-до метър и половина широки проходи между къщурки от талашит и тенеке, дето няма да видиш стрък зеленина. Всичко тук е опоскано, миризливо, силно излющено от босите пети и ръчички, най-отгоре замазано с девет слоя вар, оцветена в някой от любимите им цветове – бонбонено-розов, тъмносин, пембен или охра.

  По оградите виси захабено пране. Кокошките ровят из купчина боклук за парче хляб или червейче. Дръгливи песове и улични котки се припичат на слънчице край своите примижали от кеф в сенките стопани. Мерне се кон, пуснат ей така да се поразходи из улиците и калта на воля, или козичка с две съвсем малки козлета и сакато момиченце с върбова вейка в ръчица, с налъми току притрополяват край теб. Симпатичен момък със сресана силно назад и омазана с шарлан сякаш смолисто-черна прилепнала коса, но с интелигентно лице, с гипсиран до коляното крак, седи на дървен стол само с три крака край портичката към кирпичена мизерна къщурка, гушнала сякаш осеметажния жилищен блок сред огромни локви помия. Момчето е петнайсетинагодишно, излъчва кротост и епическа доброта. Кой знае защо, минава ми през ум, че у него може би баш сега дреме на слънцето бъдещ велик шахматист, някой Махатма Ганди, а защо пък не бъдещ гений на абстрактните науки и небесна механика. Но ако си роден и израснал в кавги, крясъци, нечистотия, воня и хаос, питам: какво бъдеще, миличък, те очаква?

  Лесно е да ги укоряваш отстрани, ала те едва оцеляват в боричкане помежду си. И раждат, раждат и раждат деца, възпроизвеждат се, като че да си докажат, че светът е длъжен най-после да вземе да се съобразява – стига се е правил, че не ги забелязва изкушеният от технически придобивки гражданин на света, което за мен значи "човек без корени". Столипиново е манталитет. Не е просто някакво случайно сборище, гето и катун, скъпи граждани на света. Смятаме, че можем да го заобиколим, от само себе си да ни отмине проблемът с гетата! А как ще стане това, по кой начин?

  Парадокс ли е, че едва когато сам изпаднеш в беда, тогава научаваш колко разнолик и многопластов, едновременно жесток и нежен всъщност е животът. И този най-голям на Балканите цигански конгломерат ми дава сериозен урок по толерантност... Каквото питам, отговарят ми добронамерено. Тези хора имат изострен усет към нещастието и радостта. Живеят напук на всякакви правила и закони. Битът им е предизвикателство изобщо към цивилизацията, с която толкова се гордеем. Много по-жизнени са от нас. Ние сме изнежени, мекошави, самовлюбени егоисти пред техния величествено груб и все пак човешки стил на общуване. Те се съобразяват с капризите на живота, ние сме умозрителни, абстрактно добри, ала всъщност сме твърде лоши, сравним ли се с тях.

  Търся бутало с размер, какъвто рядко се намира. Питам двама, дето с тъпа ножовка опитват да срежат крив болт от чугунения блок на жигула. Хлапакът захвърли тъпата ножовка: "Ей сега ще питам батко. Батко може да ти намери това бутало". От килната кирпичена къщурка със заковано парче персийски килим вместо врата рошав и сънен се появи баткото, търка очи, чеше се и се прозява: "Я-я, чакай да погледна!" – рови из натрупани безредно купчини с части от разглобени леки коли. И не открива. После ми каза къде видял случайно три бутала от въпросния размер: "Ще идеш в авто-моргата отсам моста преди Рогошките гробища, вдясно зад големия див кестен. Внимавай, че два свирепи песа държат там. Имат този размер бутала, знам, завчера ги видях, щото и аз търсих. Ама на мен не ми вършат работа. Ще ти поискат пет лева на бутало. Там иди! Пред мен ги отделиха, скриха ги под големия тезгях, ама са им за продан".

  Ей тъй, от случаен човек, когото най-малкото до този ден и аз съм гледал с огромна подозрителност и едва прикрито негодувание, получавам особен урок. Моите съседи българи гледат с притеснение всеки минаващ край входа на блока ни манго. Разбира се, онези от тях, които най-често се навъртат покрай входовете, избите или гаражите пред нашите жилищни блокове, са крадци, най-малкото – съгледвачите на крадците. Денем наобикалят със зорки, любопитни очи, нощем иде тумбата им, за да разбива и тараши. И аз пострадах от неканените гости: разбиха ми вратата на гаража. Чувам, по апартаментите вече влизат и денем да мародерстват; и няма кой да ги спре, решат ли да проникнат в дом, където веднъж са надушили плячка. Ала у тях ли е причината за нашата недоверчивост и неприкрита омраза, или причината е някъде високо над нас, у онези, които сме пратили да управляват държавата, пък те не си вършат работата.

  21.07.2001. 

  Вчера или в четвъртъка звъня. Обади се Вера. Верче, татко ти е на телефона, Зарко там ли е? – питам. "Зарко е на морето." Как сте, какво правите? – казвам й, колкото да река нещо, а отсреща учтиво и със звънлив гласец: "Благодаря, тате, добре сме"... И приключваме разговора. Няма какво да й кажа, няма какво да ми каже; баща и щерка – двайсет и две години заедно живели; сега е под наем с внучката Невена, зетя Зарко и по-малката ми щерка Надя на двеста метра от моя дом... Другото разстояние – между нас, баща и дъщери, сякаш се е увеличило на хиляди километри, сякаш живеем не на различни континенти, а в различни светове. И то, мисля, никак не е далеч от истината.

  Сърдити са ми дъщерите, че не им помагам; доказват, че нямат нужда от мен. Ама и аз, макар от време на време да ги мисля, се държа с тях като да съм ги отписал. Няма човек, който да ме съди по-строго от двете ми дъщери. Живея саможиво, като монах, май общувам само с бога Даже приятелят ми Маруф – мюсюлманин, таджик, родом от столицата на Афганистан Кабул, при когото в събота и неделя ходя да си пия сутрин кафето, лекичко ме дразни: "Къде ходиш, Жоро!" И се обръща към останалите момци мюсюлмани от арабския свят, с които се виждам и се знаем поне от година, усмихнат допълва: "Това е един жив монах... от Калугерово". Нужен ми беше зетят, да отидем с неговата кола да ровим в гробниците за стари коли. Щеше да дойде, ако не беше сега на море. Колата ми е повредена, не мога никъде да мръдна без кола, къде ли да ходя! Мазоли ми излязоха на нозете пеш да обикалям работилниците наоколо без резултат.

  В деня, когато се видях в общинската клиника със съседа Въргов**, който претърпя осемчасова операция (откриха му ракова метастаза и като че го поизчистиха уж, но не спряха Смъртта), в същия ден ми се повреди колата. Прегърнах изнемощелия и едва захваналия да се буди и съвзема от упойките и стреса, сякаш да му вдъхна от моята си жизненост, а ето... мотая се вече две седмица, въртя се в гаража, влизам-излизам, човъркам това или онова, но не става и не става, кажи-речи, и не помръдва ремонтът. Взех да се отчайвам. На никого не мога да разчитам за помощ. Вълк-единак, свикнах сам да се справям; терсене ми е, че и на никого с нищо не бих могъл сам да помогна.

  Живеейки преди всичко с духа, интересувайки се от духа, човек е физически много самотен. Но такова ми е щастието, такъв – стилът ми на живот. Dum spiro spero, а!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 16 oct. 2020

___
* Рогош – село, отстоящо на десетина километра от Пловдив, няма общо с по-новото общинското гробище, освен че пътят за Рогош върви край надгробните плочи. За мен след историята, когато бях измамен, че ще си видя отпечатан ръкописа "Историйките на ученика Ламски", като вложих спестяванията си от две години учителска заплата, името Рогош придоби особен смисъл. "Рогошлия" – в смисъл селски тарикат, мошеник, пияница, кофти българин, измамник, лицемер, както след клането през Април 1876 г. за българите звучало името на друго едно село – Балдево, та оттам на жителите му, известни с предателства, казвали балдевци. Така както село Радилово, където местните спретнали хайката, причинила смъртта на Алеко Константинов, едва сега, стотина години по-късно, се отърсва от позорния подвиг. Добавено при преписа на 20.01 2007 г.
** Георги Въргов (1940-2001). Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (280.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (280.) 

1.

И ти дотичваше загрижена
за улиците, за дъжда, за вятъра,
за думите, за времето, за вярата –
ефирна, пухкава сред въздуха.
И в голотата ти откривах необятното
и онзи монотонен звук на вечността
през лятото;
под стръмната умора на бедрата ти
бе скрита любовта на хората, погребвани
в двехилядното лято преди ерата,
когато с теб на свой ред сме заченати
от страх и жажда край Марица и могилите,
днес ниски и разровени, пресъхнали,
ненужни стари извори за траките.

2.

Лежахме на върха безпаметни,
Градът под нас клокочеше угаснало,
звездите се въртяха в древни орбити
и старци ни следяха зад прозорците,
обхванати от своите болести,
замислени над нашите слабости,
те гледаха какво си вземаме
и гледаха какво забравяме.

Тогава някъде от дъното
една червена роза се възнасяше
и светеше в нощта на спящите,
красива, но и мъдра като мъката;
Небето я прегръщаше и плачеше
със тъмни влажни сълзи
камъкът.

3.

Не бях те виждал толкоз хубава,
неразбираема и гола като въздуха
в най-кратката луна на лятото,
когато нещо неусетно си отиваше,
когато всичко неусетно си отиваше
и дълго край могилите на траките
Марица и небето се прегръщаха.*

    07.07.2001. ЗАЩО НЕ СЪМ ПОСЛАНИК

  В края на зимата тази година, в коридора на третия етаж – край тоалетните, една от моите десетокласнички, Теодора, след като злобееше насреща ми десетина минути, а аз мълчаливо я слушах, избухна в жалки хлипове и ридания, разплака се, заразмазва сълзи, зашепна, съскайки конвулсивно, обзета от отчаяние: 

  – Мразя ви! Разбирате ли? О-о, колко много ви мразя! 

  – Защо ме мразиш? – заекнах потресен. 

  – Вие сте причина моят брат да умре. Не може да не знаете! Братчето ми си отиде и заради вас. 

  – А кой е брат ти? 

  – Не може да не го знаете. Били сте му учител в осми клас и при вас трябваше да се яви на поправителен изпит. 

  – Но аз не оставям на поправителен – казвам, – питай когото си щеш, и ще видиш, че трябва да е изключителен случай при мен някой да остане на поправителен изпит. 

  – Казали сте му да научи наизуст "Изворът на Белоногата" и той се притесняваше... О-о, колко Ви мразя! Брат ми беше много болен, брат ми умираше, вече не можеше да става от леглото, и все учеше и учеше тази скапана поема, защото така сте му казали. Мразя! Мразя ви! Мразя ви... – цялата подгизна от сълзи. 

  – Не знам кой е брат ти – повтарям като развалена грамофонна плоча. 

  – О-о, знаете го, и още как! Не може да не си спомняте. 

  – Добре, покажи ми снимка на братчето си, ако имаш. 

  И тя с треперещи пръсти ми подава малка цветна фотография на брат си, сниман с другата й сестра, и двамата вече мъртви; били са ми ученици двамата и всички, които им преподавахме, виждахме ги, че са обречени – детските им личица имаха онзи вид, присъщ на неизлечимо болните от левкемия (рак на кръвта) или нещо вродено, нещо в биохимията или гените им по рождение. 

  – Да – казвам, – това е Тошко. Тодор! Наистина той беше мой ученик. И сестра ти ми е била ученичка. А ти защо досега нищо не си ми казала? Защо така дълго си носила у себе си тази злоба? 

  И тя пак: – Мразя ви! О-о, колко ви мразя! 

  Не виждах защо или в какво да се чувствам виновен, но ми стана жал за Теодора. И тогава й казах: 

  – Лесно е да обвиниш, нали, а помага ли ти дотук омразата? Омразата разяжда като киселина отвътре. Ето, каза ми нещо, което ти е отровило живота. Тъй е по-добре: че го изрече, че го изкара навън от себе си. Не оставяй, моля, киселината да те разяжда, а аз ще се опитам да ти помогна, доколкото ще ми позволи твоята омраза и доколкото ми позволяват силите. Човек не бива да живее с омраза, разбираш ли? За теб е лошо, ако не я превъзмогнеш. – Ей такива глупави празни приказки, разтърсен, наприказвах там, в края на коридора през онова междучасие, тъкмо срещу ученическите тоалетни, и тя се отдалечи с приятелката си Пенка, която ме гледаше настръхнала и с ненавист; да имаше как, би ме изпепелил презрителният й поглед на красиво, гърдесто стройно 17-годишно момиче.

  На с.412 в романа "Параграф 22" на янкито Джоузеф Хелър (1923-1999) най-случайно тези дни откривам изречение, което възкресява жестокия епизод от изминалата зима; ето го изречението: "Йосарян усещаше как омразата го гори отвътре като киселина"**. Две учебни години – миналата и тази, това инак приятно моме Теодора ми създаваше непрекъснато проблеми с предизвикателното си държане в час по литература или по българска граматика... Засичала ме е с груби, отвратително невъздържани фразички винаги когато откривала повод да ми изкаже ненавистта си. Помня, веднъж я изнесох в коридора барабар със стола й през вратата на класната стая, само да не я ударя; ей така, мълчешком я грабнах и я изнесох в коридора. Сега, когато я чух как е преживяла смъртта, как пред трупа на братчето си се е заклела да ми отмъщава, усетих, че съм попаднал в крайно гадна ситуация, в която единствено съчувствие или любовта може да ти помогне, ако не си тъп идиот, ами наистина си учител, когато хубав, но неопитен човек злобее насреща ти, унижава те, а ти като че дори нямаш право и да се защитиш.

  Леле, как съм успял да я изнеса със стола, след като 17-годишното девойче стърчи поне с десет сантиметра над мен и е поне с двайсетина килограма по-тежка от моите шейсет и четири килограма! Изобщо, романът на Джоузеф Хелър, който чета за пръв път, изправя пред мен преживени нещица, за които тепърва май ще си давам отчет. В лицето на Йосарян – 28-годишен пилот на бомбардировач през 1944 г., или три години преди да се родя, непрекъснато все нещо и от себе си откривам. Самовлюбеност ли е това, или се редя в редичката от Швейковци и Йосаряновци, озадачен от собствената си незначителност и обикновеност? 

  Не-е, не съм безобиден, безхарактерен тип. Но оръжията ми са твърде безпомощни пред системата, бълваща както Ниагарския водопад настървени, хитри, пресметливи и до умопомрачение безскрупулни преуспяващи неврастеници. Мечтая си да живея в съгласие с мен си, не завиждам и не бих се интересувал от тяхната заможна пасмина, само да не трупаха лицемерие в този мой свят на обикновените българи. 

  – Ти що не си посланик! – въздъхна веднъж Re. и сама си отговори: – Защото хич не умееш да отстъпваш, да се попреклониш, да направиш компромис. Да-а, тези работи, скъпи, са свързани с гъвкавост, която ти абсолютно, ама съвсем абсолютно и хич не владееш. 

  – Доста героичен съм във вашите представи, Слънце – казвам, – ужасно чудесно би било, да беше вярно, обаче не е. Не разбираш ли, че мен такива са ми възможностите. Един ограничен тъпак... Какво толкова има да се обяснява! Много са разочарованите от тази моя неприятна черта в характера: все велики ми уж проектите, последвани от посредствени резултати. Но такъв ми е стилът, Слънце. Ти нали затова ме обичаш?! 

  – Само да беше ма-а-алко по-дипломатичен, по-отстъпчив – продължава тя разбора си, – сега можеше да си имаш свой вестник, сума ти стихосбирки, сборници с разкази, повести, романи, например. Ама не! И колко мъничко се е искало да поотстъпиш, сега друг щеше да си. Съвсем друг! – въздъхва си още много пъти и ме гледа съкрушена. 

  – И нямаше да се познаваме. 

  – Ами да, друга сега щеше да е на мое място. Нямаше да те изостави предишната ти приятелка, за която си си мечтал да се ожениш. Признай, нали само за това си мечтал, нещастник такъв? 

  – Така е – съгласявам се, – права си, както винаги: тя щеше да е щастлива може би. Въобще, при мен, Слънце, нещата бавно и флегматично се развиват. Щъкам си аз по земята като мърлява костенурка, която ще живее поне още триста години. 

  Говоря си ги ей такива едни, правя се на важен, пък си мисля: като че нищо не се е променило у мен, ама как па нищичко не се е развило, а съм все си същият – хлапака от някогашния затънал в прахоляк, кавги и кал Пловдив. А иначе, това опърничавото много си го обичам. 

  18.07.2001. 

  Петдесет лева авансово изкрънках със зор от училищната ни касиерка Росито. Re. е край моренцето нейде, или по-точно е в курортното селище "Каваците" зад Созопол с майчето и децата. Най-случайно там се оказало и семейство Ряпови – кумовете ми от първия и единствен засега брак. Чат-пат бъбрим по джиесема, но мен и това ми стига, понеже дертовете ми са основно по Жълтото Ленче – жигулата, в която горя баща ми. Разглобил съм двигателя й на 8 юли и досега, вече над десетина дни, заради сегмент и бутало (едно от четирите беше разбито, на първия цилиндър буталото), та и заради дефицита, значи, в паричките не мога ремонта на колата да приключа. При мен винаги е тъй: зависи ли ми нещо от друг, все ще се разочаровам от всеобщата немарливост българска: да обещаеш, да изричаш уверения, че ще свършиш еди какво си и еди кога си, а на практика да си само един дребен лъжец и хвалипръцко – типичният българин кюнлия от село Рогош, Пловдивско***. Тъй че можеш ли да се лишиш от услугите на нашего брата българина, бя-я-ягай по-далече от неговата дивна слабост към голите обещания, към манията нагло да те лъже в очите, да те тупа по рамо, ухилен до уши! 

  Неколцина вече ме лъгаха. Не, не са ми искали пари, но съм си губил времето с тях: Колю Герганов, Илия Сотиров, Иван Пенев – съседи автомонтьори, които са ми нужни не да ми работят, а в ръцете да ме гледат да не объркам нещо, като си правя ремонта. И за това бях готов да платя, но обещаваха и... явно забравяха. Е, как да цениш такъв приятел и любезен съсед, като българите сме си все такива, все от един дол дренки! 

  19.07.2001. 

  Ако не е Re., за какво ли да стоя вкопан в тази тълпа от невежи симпатяги! Голямо ми е разочарованието от този калпав народ. Евреи, арменци, турци са по-добри и по-човечни. По-лоши сме от цигани. У столипиновския циганин съм срещал повече усет и човещина, и повече сърдечност. Ние сме духом мърляви, нечистоплътни, затънали в завист и злоба, потни, вътрешно занемарени; типичният българин отпред пращи от самолюбие, отзад задникът му е гол голеничък. И самохвалци, невъзпитани, нахални, цинични; какво лошо да не кажем за нас, българите! А обитаваме най-уютното райско местенце в Европа. И сме го превърнали този райски къс хармония в свърталище за всякакви човешки огризки и отрепки. Това няма как да ни бъде простено. Малцина са стопаните между нас. Мнозинството разсъждава като злостен аргатин на чужда нива: да претупам аз надве-натри работата, да открадна, да се облажа за чужда сметкаи на чужд гръб – ей това ни е кефът, това ни е бленуваното щастие. Ами и аз съм си такъв, израснах с вързани криле. Да се не начудиш как криво-ляво досега все оцелявам! 

  Между другото, 53 700 католици, според преброяване от 1992 г. живеят в България, 313 000, според официалната статистика, са цигани, около 800 000 – турци. За турците не знам, но циганите са три пъти повече, нещо май ни менти статистиката. Па ако нас броим към манговците, вече ставаме минимум пет милиона електорат, все завалии в оазиса за властниците, за храбрите ченгета и ловките партайци – три категории силно уважавани лицемери, най-силно обичани първи демократи в цяла Европа, че и отвъд.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 15 oct. 2020

___
* Георги К. Бояджиев, сб. "Сутрин рано", изд. "Христо Г. Данов", 1984, стр. 45, "Тримонциум". 

** "По пантофи и комбинезон Йосарян се втурна навън, за да си отмъсти, стиснал в ръка своя пистолет, 45-ти калибър, и както тичаше, мушна един пълнител в дръжката му и дръпна затвора, за да вкара патрон в цевта. Свали предпазителя и бе готов да почне да стреля. Чу как Нейтли тича подире му, за да го задържи, и го вика по име. Картечницата пак откри огън от едно черно възвишение над моторния парк. Оранжеви трасиращи куршуми, подобни на ниско плъзгащи се чертички, обръснаха покривите на тъмните палатки и едва не прерязаха върховете им. Ревове и груб смях отново прокънтяха между кратките откоси. Йосарян усещаше как омразата го гори отвътре като киселина. Излагаха на опасност живота му тия копелета!" От "Денят на благодарността" в романа на Джоузеф Хелър "Параграф 22". 

*** Чешитът известно време изпълняваше длъжността кмет на Стария Пловдив, издигнат там като член на Радикал-демократическата партийка на проф. Елка Константинова с любимия им лаф на онзи един файтон персони с велики претенции за интелектуален елит на България: "Малко сме, обаче сме качествени". Този тип тарикати по едно време правиха списък на дисидентите по време на соца и се изпокараха помежду си кой е по-дисидент и най-пострадал от властта на Тодор Живков. Помните ли ги? Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (279.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (279.) 

  Колко е самотно и глупаво да си арменски писател в Америка! Уилям Сароян (1908-1981) 

  03.07.2001. ПИЯНСТВОТО НА ЛЕСНИТЕ ДУМИ

  От текста, може и стихотворение да се нарече, "Писмо до Димитър Кирков":

    В предградията на нещата винаги съм бил,
     а никога не съм ги завладявал... (Из "Цигулката на Енгр").

  Приписки около прочита на издадените през 2000 г. две книги на Владимир Янев, и особено: "Цигулката на Енгр": литературщини, дестилиран (триж претакан) снобизъм, митологизиране на пиянството буквално като героизъм. Цитатничество, въведено в качеството стил, демонстрации на рутина и начетеност заради самата демонстрация: да каже нявга народът: Бре-ей, то много чело, много знай! Всезнайство: авторът има отговор на всички световни въпроси, т.е. "Цигулката" е като готварска книга с готови рецепти за прилежната домакиня.

  "Остроумия, зад които е мрачно" (с.37 от книгата "Съдържания" – сборник с нещо като разкази, "нещо като нищо на света", да се възползвам от остроумното заглавие на Уилям Сароян. Пак от тази чудна книжка: някой тип... "искаше да го измъчва или – по-точно, да види как се преструва, че се измъчва" (с.44). Това пък какво ли иде да ни каже! Чета и, ах, каква чудесно напудрена дълбокомудрена проза! Всъщност, то не е проза, а претенция за изключителни постижения в сферата на изящното слово. Лице виждам или строгия лик на пишещия; чоглаво ми е заради него: чист, готин и толкова непокварен! Виждам открит, откровено любознателен за света характер. До дълбоки старини (обикновено този изключителен модел образцови личности живеят по 110-130 години) винаги носят детското у себе си, като документ за благонадеждност в тези супер сурови времена; просто все някак не успяват истински да се отчаят, и страдат именно поради тази причина: животът някак все ги заобикаля-заобикаля, обгръща ги, ала без дори да ги докосне – както зелева пеперуда, носена по течението на Марица. "Животът с грубите лапи челични" като че ли внимателно се е погрижил да не изтрие пеперудената им окраска*, прашеца от нектар, вкуса на амброзия, който излъчват за наша радост.

  А не ми е под ръка книгата "Великият Гетсби"; под ръка ми е може би най-хубавата книга на Ърнест Хемингуей, издадена посмъртно, та тук ще се задоволя с по-обширен пасаж от господин Хемингуей за Скот Фицджералд... Университетският преподавател по литература доц. или вече проф. Владимир Янев заслужава този жест на внимание. Признавам, пристрастен съм към някогашния състудент Владко Янев (1950), какъвто го познавах в реалността, та не мога да не се отнасям със симпатия към усилията му случайно да не излезе, че е масивен, а не игрив и занимателен. Имам сериозна лична причина поради жест преди двайсет и три години (през 1984 г.), когато ми позвъни по домашния ми телефон само за да ме окуражи; смяташе, че съм отчаян и подтиснат от пасквила, които бе публикувал за едничкия ми сборник стихотворения "Сутрин рано" някой си Свилен Панков, син на шеф от БКП в Бургас; Свиленчо нито съм срещал, ни съм имал честта да познавам поради отвращението у мен да се мотая из средите на пишещите братя и сестри в моя Пловдив. Такъв жест не се забравя! Затова, и да няма никакви илюзии помежду ни, ще кажа ясно: Ами не си падам по прозата на Владимир Янев; харесва ми човекът, артистичният колега у него. Студентите му от Пловдивския университет имат лудия късмет, че именно той им преподава Българска литература. Изкушава ме някой дъждовен ден да си залепя изкуствени мустаци, могъща брада на крепостен мужик от матушка Русь, и оборудван с много тъмни слънчеви очила върху зъркелите, "да вляза тихо, кротко да приседна" в залата, където доц. или проф. Янев свещенодейства – говори нещо разпалено, ръкомаха, горещи се, преживява чуждите сюжети, както вероятно и самите автори не са ги преживявали.

  Та ей го въпросния пасаж, който не знам точно защо, но мисля: приляга плътно към представата ми за този почти мой връстник и съгражданин филибелия: "Талантът му – пише Папа Теди** в увод към главата "Скот Фицджералд" в "Безкраен празник" – бе тъй естествен, както шарките от прашеца по крилата на пеперуда. Едно време той не разбираше това, както не го разбира и пеперудата, и не забеляза кога прашецът му се изтри и шарките избледняха. По-късно разбра, че е с повредени крила, разбра и как те са устроени и се научи да мисли, но не можеше вече да лети, защото любовта му към полета бе изчезнала; можеше само да си спомня как непринудено бе летял по-рано".

  Не зная как изглежда за посветилата се на филологическата наука днешна младеж, но ми е интересен у г-н Янев този романтичен стремеж от гледна точка на понятието "инфантилен" (вдетинен, вдетинил се), обаче не в назидателен, а във възможно най-добронамерен смисъл. Защо, например, някой желае да изглежда по-едър, по-умен и по-авторитетен; досещате ли се?! В сборника "Съдържания" преобладават текстове, претенциозни до немай-къде, и пак авторът някак не е успял да развали от снобизъм очарованието на онзи чист, бедняшки, естествен, наивен, честолюбив, докачлив, тъп, глуповат и щастлив в ориенталщините си Пловдив на крайните махали и беднотия.

  Всички ние, родени и раснали тук, в древния Пловдив, сме негови рожби, и аз съм радостен, че Владко ми е съгражданин, а и аз се явявам съгражданин на много велик български поет, писател, публицист, учен, общественик и човек, "способен на мощни пристъпи на справедливото си възмущение".***

  "Истинската история на Христос и Юда" от текстовете е, подозирам, упражнение по софизъм, риторика за доказване на всичко и нищо, всеядност, макар устроена върху една от великите притчи в дзен-будизма. Многозначителност, дотолкова обширна, че преиначава и обезсмисля философията на дзен, в случая – послание за предателя и предателството. А най ме изкефи, че авторът сам си вярва и личи колко е доволен от себе си точно когато плямпа кощунствено. Ами да, още един "пехотинец с маршалски жезъл в раницата"****. И какво от това! И какво толкова! Литературата е и веселие.

  Не съм хич сигурен изкуството, конкретно художествената литература, какво е; има талантливи личности, на които това им е ясно, и затова изглежда ходят по площада с угрижено вдъхновено лице, избират най-подходящото място за мраморен паметник, който да ги увековечи за бъдещите поколения прозорливи тълкуватели: да речем, в снежнобяла тога със златисти ресни по краищата и широки дипли, лъчезарни, мъдри, мъжествени в лице и стойка, достойни за почит и възхищение. Ала защо си мисля, че има някой по-велик и по-значим от онези, които ръкомахат и възгласят патетично от трибуната, монтирана през нощта на площада специално заради официалните лица и философи! Въпросът е: Как нему да внушим колко именно от него самият наш живот зависи; пък и всички ние, ръкомахащи и сладкогласни оратори, именно нему дължим преди всичко уважение и справедливост. И това, драги мои мили автори на сонети и японско хайку, е обикновеният простосмъртен човек, а в нашия случай – униженият и оскърбен от калпавите, нагли и алчни управници Простосмъртен доверчив българин.

  Не е ли тъй!

  Сред анархистите, казват, имало известни доста чисти, високо морални личности. Това оправдава ли анархизма, отрицанието на всякакви там форми за организация? Любопитна ситуация: Юда и Христос хвърлят чоп (жребий) кой от тях да е Предател и кой – Светецът (с. 91). "Истинската Идея не се нуждае от Организации. Организацията е лъжа – колкото по-съвършена и по-мощна, толкова по-вредна" (с. 93). Задъхах се!!!

  И по-обширен пасаж накрая (с.109), който звучи като просветление, та преспокойно мога да го отправя към автора на книгата: "А самият ти се увличаш от пиянството на лесните думи, пронизват те тръпките на инфантилния ти възторг".

  Колкото до великите Руски писатели, до спорове, възторзи, най-паче и общуването с тяхната атмосфера... тук нищо не мога да река, освен да завидя на Владимир Янев, ама ей тъй, най-приятелски, най-смирено. И между другото, макар съвсем накрая: да си призная, че някога, като студент третокурсник, и аз се изкуших, нанизах през 1970 г. три дузини сонети с претенция за поетически майсторлък, и не само писах, а с царски сонетен венец цъфнах пред жилището като за изпит и оценка при такъв един майстор на изящното слово, като всепризнатия тук от всички нас Атанас Далчев (1904-1978). И знаете ли какво пък ми рече учтиво поканилият ме в спартанския хол Атанас Далчев, стрелкайки ме любезно иззад очилата си с доста силен диоптър? Рече ми простичко: "Млади момко, не ви съветвам да си изнасяте кухнята на площада". И доста неща още рече; спомена "Голото цвете на твоите устни" на Стефан Маларме, за който напомнял стихът ми "Под стръмната умора на бедрата ти" от писания в казармата край Хасково текст за мераците на ефр. Бояджиев към една знойна и влюбена в друг Ема Попова.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 14 oct. 2020 

  P.S.: "Пушкин не си блъскал ума как трябва да обича народа си, не се учил на това. Той се оказал самият народ, без да изгуби аристократизма си, но и без да изневери на индивидуалността си" – Ф. М. Достоевски (1821-1881).

___
* В шедьовъра "Великият Гетсби" на Скот Фицджералд има текст, в който – ако се не лъжа, авторът ползва пеперудата като метафора, когато коментира главния си герой.
** Така се обръщали към Хемингуей близките и приятелите му.
*** Цитатът от ироничния роман "Параграф 22" на Джоузеф Хелър, с. 73, бълг. изд., ми се навираше в очите, докато четох текстовете на Вл. Янев.
**** Девиз на Руския маршал Александър Василиевич Суворов (1730-1854) от епохата на Наполеоновите походи, за когото се твърди, че е с българско потекло от т.нар. Волжски българи, вж. https://inspiro-bg.com/balgarskiyat-gen-sred-ruskiya-elit/ Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (278.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (278.) 

  Започнах да пиша на първо място, защото очаквах всичко да се промени, а исках в писмена форма да имам нещата такива, каквито са били. Уилям Сароян (1908-1981) 

  23.06.2001. СТУДЕНОКРЪВНО НЯКАК СИ ОПИСВАМ

  Вижда се колко им е нанагорно на онези, които изгубиха в изборите; разбираеми са вайканията, понеже свикнаха да живеят в охолство, слава и власт над нацията. Доста беззакония натвориха, умножиха богатствата си и простолюдието прогледна, почнаха да си говорят нашите българи: "Тези са по-лакоми и по-горделиви и от комунистите". Нетърпимо е не, дето толкова са разбогатели, колкото надменността им да размахват назидателно пръст над главите на обикновените хора, да говорят от името на закона точно хубавите хора, които умножиха беззаконията в България. И ги катурна народът, търкулна ги от връо, та баш у дерето със змии и жаби, па се завтече да слуша речите на Оногова, дето си дойде с чистак новички празни куфари от Испания да ни напомни старата царска мечта от времето на дядо си Фердинанд и на татко си Борис, па и на прабаба си Клементина за уредената пшенична, овощна и зеленчукова доходоносна България, цъфтяща и връзваща, възродена в нравствеността нация от трудолюбиви и предприемчиви стопани на своя имот.

  И народът се показа като дете, което – уплашено, излъгано, изоставено, повярва на новопоявилия се месия. А нашите многоучени хора: политолози, журналисти, водачи на партии, писатели – и те пообъркани, не проумяха отведнъж, че народът има нужда от вяра и надежда за нравствен живот; а тези се държаха с него като вечеряли с Бога. И стана непоносимо повече така да нацията да мизерува в бита и триж повече в духа. Симеон нищо не каза, все отлагаше преките отговори, ала простолюдието усети, че е различен, че – най-малкото, не е от пасмината на дребните кокошкари; приказките му са в друг стил, а и отиде да го видят как влиза в храма да цуне ръка на патриарха, да палне свещ пред иконите, да стои смирено и чинно сред множеството зад владиците по Великден. Това първо стори той и сетне се държеше повече не като съдник, а като благ баща и смирен умен човек. Никого не нападна, не унижи, та помислихме, че не е толкова лесен, няма да им се даде да го вкарат в техните ядни политически спорове и ежби. Фарисеите на Иван Костов хвърляха кал по него – замеряха го с присъщата им просташка воня, а колкото повече се горещяха и му се дразнеха, и му се присмиваха, и го обвиняваха, че не разбира българските ни работи, толкова по-мил ставаше този уравновесен на унижените и оскърбените, новопоявил се месия от далечна Испания.

  По същия начин и ние бяхме отпъждани от държавата, та намразихме заради онези злобни и отмъстителни хора отечеството си дори. Видяхме ги какво натвориха, а пък те гръмко ехидничеха: Дайте доказателства като за пред Съда, не ни бъбрете празни приказки. Няма кой да ви слуша празните приказки... България е малка, тук всичко се вижда и знае, и няма скрито покрито. Но Прокуратура, Съд, съдии са все техни хора. На кого да се оплачеш! Налетя тъмносиня напаст като мароканския скакалец: изгриза, опоска до корен каквото ни принадлежеше, и на всичко отгоре весел, присмива ни се мароканският скакалец и ни говори с гласа на Александър Божков или друг някой, до уши вечно усмихнат (то му било гримаса) Стефан Софиянски: Е, ми няма по-кадърни, някой вижда ли по-честни управници на нашата майка България?... Не виждате, нали!

  Лицемерието на комунистите не сме забравили, тези надминаха и онова лицемерие. Приятно е някак след изборите да ги гледа човек така объркани, направо ошашавени, щурат се насам-натам: разнебитена команда, начело със своя Командир, притеснени, че може и да не са недосегаеми, може би и ще им се наложи да отговарят за греховете си. А на Командира поясът му се влачи, нищо, че пак се зъби, пък и мъчи да се изкара по-чист и от момина сълза, в булчинско снежнобяло. Доживяхме разтревожени да ги видим. Хайде, вапсали се в синьо другарчета-колибарчета, стягай дрешки за пандиза!

  Не зная какво ще се случи оттук-нататък, възможно е пак да сме излъгани, но нещо коренно се променя: народът вече като да излиза от апатията. Е, че това малко ли е?!

  24.06.2001. 

  Еньовден, рожденият ден на Йоан Кръстител или Йоан Предтеча, онзи, дето върви пред Иисус и с гръмовен глас говори: "Иде подире ми Онзи, Който е всъщност преди мен, на Когото съм недостоен дори връзките на сандалите Му да вържа". Нещо в този смисъл. Което Христос със своя естествен и по-тих глас нямало как да каже. Нали не можеш сам пред себе си да крачиш, и да надуваш фанфари: "Елате! Елате ме вижте!" Гарваново око, все гарванови работи го интересуват!* Изкушавам се да съм другаде, ала при себе си съм и не мога да се отдалеча от корена, от низината, от себе си. Най-страшно ми е, когато си помисля, че никому не съм нужен; животът като бързей тече-изтича, влачи шарении, суети, а аз усещам често какъв мрак е извън любовта, извън приятелството. Да прокървяваш от време на време за някого другиго, не за себе си – може би това е най-разкошното сега и тук. Да откриваш, че другите са ти важни, не ти естествено; защото много повече страдат от теб, а ти... какво си ти?! Ти си само един препинателен знак в този свят, фалшиво отронен звук в космичната му полифония.

  В предговора си към книгата "Боливар. Един континент и една съдба" авторът Хосе Луис Салседо-Бастардо цитира мисъл на Йохан Волфганг Гьоте (1749-1832)**. Та ето я тази странна сентенция: "Това, което не можеш да постигнеш, те прави велик". Бих я отричал въз основа на низ логически аргументи и разсъждения, но парадоксалното все пак ми изглежда по-вярно: интуитивното дяволче, седнало по турски в дъното на подсъзнанието ми, ми нашепва, че всяко духовно величие се осъществява именно в ситуациите на унижение, и оттам пък унижението е майка на най-смелите ни мечти.

  28.06.2001. 

  Видовден. На този ден се ходи при онзи, когото си ранил, обидил, ощетил: смирен, да го погледнеш в очите и да помолиш за прошка. Чуден празник на нравствеността и човеколюбието – което е всъщност едно и също. Който е нравствен, няма как да не е човеколюбив. Както и друго е вярно: човеколюбивият е нравствен: и да е бил преди наранен и ядосан, прощава, не гони до дупка, не къса плът, не хапе, не кърти зъби, не убива, не постъпва, както Вехтозаветният девиз, възприет от исляма, ни препоръчва. Ах леле, колко омраза помежду ни; и ятагани свистят, куршуми пиукат край ушите ми! Ала въпреки писъка и протуберансите на омразата студенокръвно някак си описвам.
Някогашният скъп приятел на БСП и аленочервените родни ръководители Слободан Милошевич го отвозили със самолет до военно селище на НАТО, отстоящо на 40 км. от Хага, където в близките дни ще бъде изправен пред Международния трибунал като военен и политически престъпник.

  Прецедент изобщо в сферата на правото, Хагският трибунал е създаден през 1993 г. за съдене на световни престъпници. На Видовден 1914 г. е застрелян, убит в Сараево австро-унгарският престолонаследник и този показен разстрел е всъщност начало на Първата световна касапница през ХХ век. Какво са виновни милиони мъже и жени от двете страни на фронтовата линия, та трябвало да бъдат осакатявани и умъртвявани чрез намушкване с щик в корема или разфасоване чрез фугасни бомби и артилерия? Ако ли попиташ историците обаче, всичко прилежно ще обяснят и в крайна сметка ще научиш, че няма на този свят невинни. Невинни са само неродените, ама и то – ако се поразмислиш, не е толкова сигурно, та всеки отделен случай подлежи на съмнение за умисъл от страна на онзи, който от нищо сякаш расте в утробата на бъдещата майка.

  Постиженията на 36-годишния през 1966 г. Емил Калъчев в разгара на Т.-Живковото партийно строителство на новия социализъм и на бъдещия уж качествено нов човек:

  1) Че човек не се ражда враг, т.е. Емил оборва фактически една от аксиомите, върху които се основава класовата омраза – термин, насаждан от комунизма като идеология на практика от 1917 г., па и до днес в метастазите на посткомунистическите общества, в новоименуваните у нас нео-комунистически центрове БСП, СДС, Демократическата партия на Стефан Савов. Мозеровото БЗНС (едно-едничко от шестнайсет Безенесета), Ахмед-Догановото етническо на практика Движение за права и свободи.

  2) Че като автор се е вглеждал съчувствено и с разбиране към човешката драма на т.нар. народен враг, защото личната участ на погубения от дива омраза живот просто крещи от страниците на романа "Дочакай деня";

  3) Че книгата зове за човечност – нещо противоречащо на партийния фанатизъм и нагла праведност не само у комунистите; видяхме го този фанатизъм като стил най-ярко и най-противно изявен у хардлайнерите на СДС, та ще се изпоядат помежду си...

  4) Че сюжетът разбулва суровата истина за първобитните типове по строежите на социалистическата държава, а и снема табелата "Ние строим пътя, пътят строи нас!"

  5) Че показва начините, по които у нас масово се е провеждала колективизацията в селското стопанство. Не че тази истина не е била известна, ама това, доколкото ми е известно, е първият сполучлив текст за обглеждане отвътре на драмата у стопанина в периода на колективизацията, а не плакат от позицията на т.нар. партийна правда.

  Романът "Дочакай деня" внушава: Моля, не си играйте със съдбата на човека! Не го мачкайте, не му натрапвайте готовите си генерални решения за личното му щастие, не му навирайте безогледно в очи умозрителните си идеи за живота и света! Оставете го сам да решава; коренът, генът и творческото начало (ако го има у него) ще подскажат личния му път в живота. Такава една теза воюва с манипулаторите над цели нации, с разпоредителите над съвести и съществования, с бетонното самолюбие на партийни галеници и шмекери не само от времето на Леонид Брежнев и Тодор Живков. Едва ли 36-годишният Емил Калъчев е предполагал каква буря си е поръчал. Тук, разбира се, е нужна значителна доза чистосърдечна наивност и неразбиране срещу каква злобна, мракобесна, идеално смазана с потрошени кости, поломени съдби и съвест огромна машинария се оказва. Това е 1963 г. – разгара на концлагерите, където пребит с тояга полумъртъв концлагеристът е подхвърлян за храна на освирепелите от глад прасета. Буквално! Мога с часове да преразказвам ужасии – от превръщане на човека в леден къс, заливан с вода при сибирски мраз, до перверзии над човешкото съзнание. Едва ли, като употребява думите "подлец" и "мерзавец", съвременният българин е наясно с етимологията им (Етимология – дял от езикознанието за произхода на думите, и как форми и значения се менят с годините.), която етимология води пряко към заведения за т.нар. неблагонадеждни елементи при соца. Подлецът с кофа или маркуч полива, а мерзавец е завързаният гол за побит в земята дирек, когото подлецът залива, докато вкочаняса, докато се превърне в леден къс, докато пукне от студ.     

  Такъв наивник през пролетта на 1981 г. бях и аз. Наивник бях и през 1990 г., когато за само няколко месеца повярвах, че партийният фанатизъм и грандомания наистина си отиват от нас. 

  Когато прочел ръкописа на романа, независимо че Емил Калъчев бил приеман като свой в тези среди: работи в партийното издателство "Народна младеж", пише романа си по сключен договор, което за мен означава – по поръчка, шефът на издателството Дико Фучеджиев (1928-2005), един от нашумелите успешни соц. белетристи по онова славно време, се държи като човек, решен да премълчи личния си коментар, но дава на Емил да разбере, че да пише за колективизацията чрез придържащ се към фактите начин, не е препоръчително, нито е безопасно. И естествено договорът е разтрогнат.

  Година или две по-късно книгата се появява като продукция на едно провинциално издателство – пловдивското "Христо Г. Данов", където сърцати хора явно рискуват с парещия ръкопис не само служебната кариера. Десетина дни романът "Дочакай деня" е по рафтовете на книжарниците, след което книгата е иззета по нареждане отгоре, от централата на партийните копои, като Георги Джагаров (1925-1995) и пр. стари кримки на Партията, като Тодор Павлов (1890-1977), да кажем. Редакторът на "Дочакай деня" Георги Стоянов*** е пренасочен към друга работа, макар до момента да бил партиен секретар в пловдивското издателство. Художникът на титулната илюстрация Христо Брайков, дотогавашен отговорник по културата към ЦК на БКП, е смъкнат от високия пост и пратен в седма глуха. Авторът е моментално натирен и остава без работа.

  Преди това обаче Емил има драматичен разговор с тогавашния шеф на окръжната партийна организация Дража Вълчева (1930-2016)****, с която ги свързвала младостта им в някогашно Карлово. "Е! Как можа да ги напишеш тези работи!" – изнервена рекла любовницата на Бай Тошо другарката Вълчева. Има тук елемент на тщеславие, но ме озадачава, да не кажа, възхищавам се на настойчивостта на Емил, предложил отново за печат и пак в същото издателство ръкописа си "Дочакай деня", в шест или седемте месеца преди събитията от лятото-есента на 1989 г., като първа книга в сборник с още два негови романа – "Носач на взрив" и "Прощално за времето на самотата". Влиза в печатницата в началото на юни, излиза от печат на 25.IX.1989 г. И пак същата реакция! Този път книгата не стига и до книжарниците. Застоява по складовете на ДП "Печатни произведения" из цяла България. Приятел от Търговище успява да задели стотина бройки, звъни на автора да отиде да си ги прибере, да ги изкупи. Останалият тираж от общо 20 137 екз. на сборника с романа "Дочакай деня" на Емил Калъчев е пратен във "Вторични суровини" за претопяване. Аутодафе на книга, която съдържа истината за едно от най-срамните деяния на Червената власт в България. Забележете, това става година след славния за устроилия се успешно сред сочните ни капиталисти партайци Десети ноември и ние – асъл простодушни прости българи, екзалтирани припявахме на Васко Кръпката "Комунизмът си отива, о йе-ес! Комунизмът си оти-и-ива, ехачка-а!
Бленувахме: комунизмът си отива, и след като дори БКП се преименува, фанатизмът и грандоманията вече не са манталитет и стил, зает от Маркс, Ленин и Сталин, а нещо друго: демократичен модел на обществени взаимоотношения.

  Студенокръвно някак си описвам тези факти, но зад тях са завъртени много съдби, страсти, странности, присъщи на културата и изкуството у нас. В 1989 и 1990 г., мисля си, когато комунизмът като водеща теория по-скрито или явно вече даваше знаци, че слиза от историческата сцена, тайно и трескаво са копаели новите, по-удобни укрития и траншеи за предстоящите новобогаташи, за появилите се буквално из небитието за една нощ наши родни капиталисти и готини демократи Какво толкова би ги притеснил червените гробокопачи на моята България някакъв роман от провинциален писател? Е, добре! Вижте ожесточението, вакханалията, дивата еуфория от същата тази 1989 г. и последвалите я десетина години на бурни обществени преображения! Кой разпиля народа на парцели и партийки – само фиктивни партии с гръмки имена и войнствени декларации. Тези нови демократи – сега вече все повече се разбира! – мътеха тинята, тях обслужва всичката онази отврат: мутри, простащина, чалга, шоумени на гаврата, наркотици, фалшиви застрахователи, показни убийства, насилие, насилие и насилие, обезличаване на културните институции, на училището, срив на възпитанието, срив на семейството като институция, тотален срив на нравствеността в невиждани досега у нас мащаби. Българите все пак не сме нация еднодневка, а сме нация с духовна мая заквасена!  

  Свършиха си работата – присвоиха, каквото можаха да докопат от общонародната доскоро уж собственост, сега могат и да огласяват колкото си щат списъци на верни ченгета, безкористни доносници или храбри социалистически разузнавачи в чест на собствения си унижаван до смърт народ.

  01.07.2001.

  Прозата на Емил Калъчев – впечатления от разказа "Тончовци" и романа "Дочакай деня"... Аромат на угнила горска шума, на планина, на снежни преспи и подгизнала камениста пръст, потни тела, цигарен дим и дъсчени бараки, обитавани от жизнени, шумни несретници, които – бягайки от миналото си, тук, на обекта, ще открият своето оскъдно, изстрадано щастие. Те са си хубави ей така, с илюзиите си. Едновременно наивни и присмехулни, пък всеки е затаил драма. Ненатрапчиво и без интелектуална предвзетост, сякаш е един от тях: приема ги с обич, каквито са, опитва да ги разбере, рядко се случва да осъди някого от тях, и то е непряко, а осъждане чрез внушение.
"Тончовци" е може би най-хубавият разказ на Емил. Свеж. Разказва минали работи, но показва, че добрата, честно написаната литература не губи стойност, при каквито и обстоятелства, през каквито и перипетии да минава по пътя си до читателите.

  Хуморът надделява. С обична ирония са осветени отвътре образите на назованите: Тончо, Киряк, Милан, Стамат, Дългото, и неназованите. Това за мен е психологически изпипано платно на т.нар. бачкатори, хора от кол и въже, от плът и кръв, от грехове и мерак, които трудът облагородява, без да ги прави светци. Рисувано е с едри мазки и на места ми напомня прозата на Михаил Шолохов: "Разораната целина", например, но е наситено това платно с нашенски колорит, с българско светоусещане от времето на 50-те и 60-те години на ХХ в., когато както написа роденият в Добромирка, Габровско, наметнат с работническа ватенка Пеньо Пенев... когато се наливаха основите на една неосъществила се – може би и изобщо неосъществима, но ужасно красива мечта за общество на Свободата, Братството и Равенството.

  Киряк е бивш семинарист. Мерак му е да стане бригадир. Милан е новобрачен, към 25-годишен. Ражда му се момченце... Дългото е 40-годишен, за пари е дошъл; бяга, за да не плаща издръжка за извънбрачно дете.

  Харесва ми сцената, когато Стамат и Дългото дежурят през нощта, а навън е порой и двамата, фиркани, се ловят на бас дали реката ще ги отнесе барабар с бараката, в която са се сврели...

  Ето я и конкуренцията – млади прилежни, нахакани момчета. Наричат ги чапайците. Идват с бригадира си на обекта... Ето го и новодошлия ръководител инженер, дошъл да смени бившия, уволнен дисциплинарно заради далавери. Ето я и готвачката – 19-годишно моме, окумуш, хубавица. Любовта на готвачката връща Дългото на обекта.

  Стамат, към 40-годишен, връстник на Дългото, бивш магазинер в бакалски магазин, е образ на любовчията-коцкар, мор за женското сърце и женски блянове за опитомен добитък...

  Бившият отец Никодим, с петте си щерки и двама сина зад гърба, тръгнал по обекти пари да спечели за къща – дом на всеки от синовете, па го повлякъл самотният живот на бекярин (стар ерген) и "забравя" да се върне у дома си, тук му е по-мило...

  Всички тези хора Равнината, разбирай: несретният скучен живот, ги е изтласкала в планинското усое, сякаш да се пробват кой колко струва. В този казан от характери и съдби стават явни и дребните слабости, и тежките грехове, но то е и оздравително, и пречистващо събитие за силния характер.

  Бурята иде да напомни, че току-тъй оттук не можеш да си отидеш. Тръгват си Тончо, Стамат и Дългото, решени веднъж и завинаги да скъсат с обекта, с това по лудешки амбициозно прокопаване на тунел през каменната гръд на планината. Тръгват си, ала се връщат. Оказва се, човек от къде е ще избяга, а от себе си не може да избяга. Щом сърцето е тук: на обекта, при калта, пороищата, усилния труд, безсънните сиви нощи, когато щастието прелита наоколо и не го виждаш, само усещаш пърхането на крилата му като собствения си пулс...

  Романът "Дочакай деня" е правен чрез съвсем друга бленда; това е сдържан, строг разказ, обединяващ криминалната история (убийство, бягство от концлагера, бягство през границата) с печалната нежна мелодия на изначално обречена любов (Желяз и Евдокия). Четейки за двамата нещастни влюбени, няма как да не намразиш до смърт комунизма с всичката сила на нараненото сърце. Не знам за друг тип читатели, но за мен това бе точно: преживях го този литературен сюжет като емоционален потрес.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 13 oct. 2020

___
* Гарван – регистрирана на мое име фирма ЕТ през пролетта на 1994 г. за книгоиздаване.
** Паисиевата История славянобългарска вече седем години била преписвана и разнасяна по Българската земя, когато се ражда духовният ориентир на културна Германия. 
*** Белетрист на проза за българското село, от чийто творби ми се е вбило в ума заглавието "Хубавицата крадла", а повест ли бе, разказ или роман, не помня.
**** По това време Дража Вълчева (1930-2016) е кандидат-член на свещения кръг партайци около Тодор Живков (1911-1998), неговото Политбюро, огненият стълб на властта в България. Бел.м., tisss.