ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (281.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (281.) 

   – Да знайш, бате, от нашту Стулипинуву по-убав няма. Тук си е баш Раят на света! Апсилютен рахат! – думи на старец от гетото.

  20.07.2001. ГОРЕЩНИЦИ В СТОЛИПИНОВО

  Днес е първият от трите горещници. Термометърът зад прозореца на спалнята сочи 35^оС. Лъха горещ сух вятър. Обиколих скоро из гетото. Как живеят с толкоз гюрултия и нечистотии тези хора – все перат, и по дворчетата все засечено им прането! Ужасно занемарена работа, Столипиново напомня джунгла, джунглата има дива хубост, дива хармония, но как балансират в мизерията шетащите неглиже тукашни ми е непонятно. Вой от усилвателна уредба, от която на запис ехти гласът на ислямски мюезин, който вероятно чете пасажи от корана, чалга. Дамите все имат за нещо да спорят с опулени зъркели, с разперени над глава длани или юмруци и застанали една насрещу друга в театрален образ на омразата, жестоко кълнат. Очите накървавени, устата побелели, а от устата с проклятия на техния език пяна хвърчи. По разбитите тротоари тук е цялата менажерия. Клекнали, полегнали или седнали върху черга, просната току до вадата с помийната вода, вечно чоплят слънчоглед почернели, да речеш – стогодишни баби и две-тригодишни дечица, ама и старци мъже; старците пият бира, а рояците дечурлига търчат, ровят из пепелака, навъртат се край своя боба (баща или дядо), който лениво някак, мимоходом ме удостоява с любопитен поглед: по каква ли работа съм дошъл! Дребна търговийка кипи навред – всякакви лъскави неща за продан – чехли, папуци, маратонки, спортни гащи, дамски кюлоти, кухненска посуда, възглавници до сутиени, блузки и чаршафи, чорапи, маратонки, плюс панаирджийска стока – свирки, пищялки, плодове и зеленчук, и банани, ама и по-едри скъпи работи: от домашни електроуреди втора ръка до печки, котлони, тенекиено вехто корито, вана, стар бойлер, хладилник и стар телевизор. За по-новите вещи от стоката трябва да си сигурен, че ниската цена означава, че са крадени, и крадецът, който е дошъл да я продава, бърза да се отърве от нея, да вземе парите и да ви направи щастлив с нещастието на някой ограбен дом.

  Разбират, не съм от техния миллиет (племе), а и крача делово като семинарист сред тълпи от местното население. За разлика от австралийските аборигени, тези тук не са съвсем безобидни. Кавгите, крясъците експлодират просто от нищото, и не дай, боже, да те завърти валмото на ненавистта! Особено през лятото, бруталните насилия са си част от живота им: изнасилвания, побоища, масови сбивания, убийство с нож, с тояга или кол по кратуната, по-нарядко с незнайно как придобит патлак или друго гърмящо пушкало. Минавам като през завеса през вонята на пържена риба, мешана с киселата смрад на помийна яма, край купищата разлагащ се насред жегата стар боклук, струпан безредно по улите тук или на тротоара. Кресливи подвиквания чувам откъм кривите, някога по метър-до метър и половина широки проходи между къщурки от талашит и тенеке, дето няма да видиш стрък зеленина. Всичко тук е опоскано, миризливо, силно излющено от босите пети и ръчички, най-отгоре замазано с девет слоя вар, оцветена в някой от любимите им цветове – бонбонено-розов, тъмносин, пембен или охра.

  По оградите виси захабено пране. Кокошките ровят из купчина боклук за парче хляб или червейче. Дръгливи песове и улични котки се припичат на слънчице край своите примижали от кеф в сенките стопани. Мерне се кон, пуснат ей така да се поразходи из улиците и калта на воля, или козичка с две съвсем малки козлета и сакато момиченце с върбова вейка в ръчица, с налъми току притрополяват край теб. Симпатичен момък със сресана силно назад и омазана с шарлан сякаш смолисто-черна прилепнала коса, но с интелигентно лице, с гипсиран до коляното крак, седи на дървен стол само с три крака край портичката към кирпичена мизерна къщурка, гушнала сякаш осеметажния жилищен блок сред огромни локви помия. Момчето е петнайсетинагодишно, излъчва кротост и епическа доброта. Кой знае защо, минава ми през ум, че у него може би баш сега дреме на слънцето бъдещ велик шахматист, някой Махатма Ганди, а защо пък не бъдещ гений на абстрактните науки и небесна механика. Но ако си роден и израснал в кавги, крясъци, нечистотия, воня и хаос, питам: какво бъдеще, миличък, те очаква?

  Лесно е да ги укоряваш отстрани, ала те едва оцеляват в боричкане помежду си. И раждат, раждат и раждат деца, възпроизвеждат се, като че да си докажат, че светът е длъжен най-после да вземе да се съобразява – стига се е правил, че не ги забелязва изкушеният от технически придобивки гражданин на света, което за мен значи "човек без корени". Столипиново е манталитет. Не е просто някакво случайно сборище, гето и катун, скъпи граждани на света. Смятаме, че можем да го заобиколим, от само себе си да ни отмине проблемът с гетата! А как ще стане това, по кой начин?

  Парадокс ли е, че едва когато сам изпаднеш в беда, тогава научаваш колко разнолик и многопластов, едновременно жесток и нежен всъщност е животът. И този най-голям на Балканите цигански конгломерат ми дава сериозен урок по толерантност... Каквото питам, отговарят ми добронамерено. Тези хора имат изострен усет към нещастието и радостта. Живеят напук на всякакви правила и закони. Битът им е предизвикателство изобщо към цивилизацията, с която толкова се гордеем. Много по-жизнени са от нас. Ние сме изнежени, мекошави, самовлюбени егоисти пред техния величествено груб и все пак човешки стил на общуване. Те се съобразяват с капризите на живота, ние сме умозрителни, абстрактно добри, ала всъщност сме твърде лоши, сравним ли се с тях.

  Търся бутало с размер, какъвто рядко се намира. Питам двама, дето с тъпа ножовка опитват да срежат крив болт от чугунения блок на жигула. Хлапакът захвърли тъпата ножовка: "Ей сега ще питам батко. Батко може да ти намери това бутало". От килната кирпичена къщурка със заковано парче персийски килим вместо врата рошав и сънен се появи баткото, търка очи, чеше се и се прозява: "Я-я, чакай да погледна!" – рови из натрупани безредно купчини с части от разглобени леки коли. И не открива. После ми каза къде видял случайно три бутала от въпросния размер: "Ще идеш в авто-моргата отсам моста преди Рогошките гробища, вдясно зад големия див кестен. Внимавай, че два свирепи песа държат там. Имат този размер бутала, знам, завчера ги видях, щото и аз търсих. Ама на мен не ми вършат работа. Ще ти поискат пет лева на бутало. Там иди! Пред мен ги отделиха, скриха ги под големия тезгях, ама са им за продан".

  Ей тъй, от случаен човек, когото най-малкото до този ден и аз съм гледал с огромна подозрителност и едва прикрито негодувание, получавам особен урок. Моите съседи българи гледат с притеснение всеки минаващ край входа на блока ни манго. Разбира се, онези от тях, които най-често се навъртат покрай входовете, избите или гаражите пред нашите жилищни блокове, са крадци, най-малкото – съгледвачите на крадците. Денем наобикалят със зорки, любопитни очи, нощем иде тумбата им, за да разбива и тараши. И аз пострадах от неканените гости: разбиха ми вратата на гаража. Чувам, по апартаментите вече влизат и денем да мародерстват; и няма кой да ги спре, решат ли да проникнат в дом, където веднъж са надушили плячка. Ала у тях ли е причината за нашата недоверчивост и неприкрита омраза, или причината е някъде високо над нас, у онези, които сме пратили да управляват държавата, пък те не си вършат работата.

  21.07.2001. 

  Вчера или в четвъртъка звъня. Обади се Вера. Верче, татко ти е на телефона, Зарко там ли е? – питам. "Зарко е на морето." Как сте, какво правите? – казвам й, колкото да река нещо, а отсреща учтиво и със звънлив гласец: "Благодаря, тате, добре сме"... И приключваме разговора. Няма какво да й кажа, няма какво да ми каже; баща и щерка – двайсет и две години заедно живели; сега е под наем с внучката Невена, зетя Зарко и по-малката ми щерка Надя на двеста метра от моя дом... Другото разстояние – между нас, баща и дъщери, сякаш се е увеличило на хиляди километри, сякаш живеем не на различни континенти, а в различни светове. И то, мисля, никак не е далеч от истината.

  Сърдити са ми дъщерите, че не им помагам; доказват, че нямат нужда от мен. Ама и аз, макар от време на време да ги мисля, се държа с тях като да съм ги отписал. Няма човек, който да ме съди по-строго от двете ми дъщери. Живея саможиво, като монах, май общувам само с бога Даже приятелят ми Маруф – мюсюлманин, таджик, родом от столицата на Афганистан Кабул, при когото в събота и неделя ходя да си пия сутрин кафето, лекичко ме дразни: "Къде ходиш, Жоро!" И се обръща към останалите момци мюсюлмани от арабския свят, с които се виждам и се знаем поне от година, усмихнат допълва: "Това е един жив монах... от Калугерово". Нужен ми беше зетят, да отидем с неговата кола да ровим в гробниците за стари коли. Щеше да дойде, ако не беше сега на море. Колата ми е повредена, не мога никъде да мръдна без кола, къде ли да ходя! Мазоли ми излязоха на нозете пеш да обикалям работилниците наоколо без резултат.

  В деня, когато се видях в общинската клиника със съседа Въргов**, който претърпя осемчасова операция (откриха му ракова метастаза и като че го поизчистиха уж, но не спряха Смъртта), в същия ден ми се повреди колата. Прегърнах изнемощелия и едва захваналия да се буди и съвзема от упойките и стреса, сякаш да му вдъхна от моята си жизненост, а ето... мотая се вече две седмица, въртя се в гаража, влизам-излизам, човъркам това или онова, но не става и не става, кажи-речи, и не помръдва ремонтът. Взех да се отчайвам. На никого не мога да разчитам за помощ. Вълк-единак, свикнах сам да се справям; терсене ми е, че и на никого с нищо не бих могъл сам да помогна.

  Живеейки преди всичко с духа, интересувайки се от духа, човек е физически много самотен. Но такова ми е щастието, такъв – стилът ми на живот. Dum spiro spero, а!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 16 oct. 2020

___
* Рогош – село, отстоящо на десетина километра от Пловдив, няма общо с по-новото общинското гробище, освен че пътят за Рогош върви край надгробните плочи. За мен след историята, когато бях измамен, че ще си видя отпечатан ръкописа "Историйките на ученика Ламски", като вложих спестяванията си от две години учителска заплата, името Рогош придоби особен смисъл. "Рогошлия" – в смисъл селски тарикат, мошеник, пияница, кофти българин, измамник, лицемер, както след клането през Април 1876 г. за българите звучало името на друго едно село – Балдево, та оттам на жителите му, известни с предателства, казвали балдевци. Така както село Радилово, където местните спретнали хайката, причинила смъртта на Алеко Константинов, едва сега, стотина години по-късно, се отърсва от позорния подвиг. Добавено при преписа на 20.01 2007 г.
** Георги Въргов (1940-2001). Бел.м., tisss.