ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (278.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (278.) 

  Започнах да пиша на първо място, защото очаквах всичко да се промени, а исках в писмена форма да имам нещата такива, каквито са били. Уилям Сароян (1908-1981) 

  23.06.2001. СТУДЕНОКРЪВНО НЯКАК СИ ОПИСВАМ

  Вижда се колко им е нанагорно на онези, които изгубиха в изборите; разбираеми са вайканията, понеже свикнаха да живеят в охолство, слава и власт над нацията. Доста беззакония натвориха, умножиха богатствата си и простолюдието прогледна, почнаха да си говорят нашите българи: "Тези са по-лакоми и по-горделиви и от комунистите". Нетърпимо е не, дето толкова са разбогатели, колкото надменността им да размахват назидателно пръст над главите на обикновените хора, да говорят от името на закона точно хубавите хора, които умножиха беззаконията в България. И ги катурна народът, търкулна ги от връо, та баш у дерето със змии и жаби, па се завтече да слуша речите на Оногова, дето си дойде с чистак новички празни куфари от Испания да ни напомни старата царска мечта от времето на дядо си Фердинанд и на татко си Борис, па и на прабаба си Клементина за уредената пшенична, овощна и зеленчукова доходоносна България, цъфтяща и връзваща, възродена в нравствеността нация от трудолюбиви и предприемчиви стопани на своя имот.

  И народът се показа като дете, което – уплашено, излъгано, изоставено, повярва на новопоявилия се месия. А нашите многоучени хора: политолози, журналисти, водачи на партии, писатели – и те пообъркани, не проумяха отведнъж, че народът има нужда от вяра и надежда за нравствен живот; а тези се държаха с него като вечеряли с Бога. И стана непоносимо повече така да нацията да мизерува в бита и триж повече в духа. Симеон нищо не каза, все отлагаше преките отговори, ала простолюдието усети, че е различен, че – най-малкото, не е от пасмината на дребните кокошкари; приказките му са в друг стил, а и отиде да го видят как влиза в храма да цуне ръка на патриарха, да палне свещ пред иконите, да стои смирено и чинно сред множеството зад владиците по Великден. Това първо стори той и сетне се държеше повече не като съдник, а като благ баща и смирен умен човек. Никого не нападна, не унижи, та помислихме, че не е толкова лесен, няма да им се даде да го вкарат в техните ядни политически спорове и ежби. Фарисеите на Иван Костов хвърляха кал по него – замеряха го с присъщата им просташка воня, а колкото повече се горещяха и му се дразнеха, и му се присмиваха, и го обвиняваха, че не разбира българските ни работи, толкова по-мил ставаше този уравновесен на унижените и оскърбените, новопоявил се месия от далечна Испания.

  По същия начин и ние бяхме отпъждани от държавата, та намразихме заради онези злобни и отмъстителни хора отечеството си дори. Видяхме ги какво натвориха, а пък те гръмко ехидничеха: Дайте доказателства като за пред Съда, не ни бъбрете празни приказки. Няма кой да ви слуша празните приказки... България е малка, тук всичко се вижда и знае, и няма скрито покрито. Но Прокуратура, Съд, съдии са все техни хора. На кого да се оплачеш! Налетя тъмносиня напаст като мароканския скакалец: изгриза, опоска до корен каквото ни принадлежеше, и на всичко отгоре весел, присмива ни се мароканският скакалец и ни говори с гласа на Александър Божков или друг някой, до уши вечно усмихнат (то му било гримаса) Стефан Софиянски: Е, ми няма по-кадърни, някой вижда ли по-честни управници на нашата майка България?... Не виждате, нали!

  Лицемерието на комунистите не сме забравили, тези надминаха и онова лицемерие. Приятно е някак след изборите да ги гледа човек така объркани, направо ошашавени, щурат се насам-натам: разнебитена команда, начело със своя Командир, притеснени, че може и да не са недосегаеми, може би и ще им се наложи да отговарят за греховете си. А на Командира поясът му се влачи, нищо, че пак се зъби, пък и мъчи да се изкара по-чист и от момина сълза, в булчинско снежнобяло. Доживяхме разтревожени да ги видим. Хайде, вапсали се в синьо другарчета-колибарчета, стягай дрешки за пандиза!

  Не зная какво ще се случи оттук-нататък, възможно е пак да сме излъгани, но нещо коренно се променя: народът вече като да излиза от апатията. Е, че това малко ли е?!

  24.06.2001. 

  Еньовден, рожденият ден на Йоан Кръстител или Йоан Предтеча, онзи, дето върви пред Иисус и с гръмовен глас говори: "Иде подире ми Онзи, Който е всъщност преди мен, на Когото съм недостоен дори връзките на сандалите Му да вържа". Нещо в този смисъл. Което Христос със своя естествен и по-тих глас нямало как да каже. Нали не можеш сам пред себе си да крачиш, и да надуваш фанфари: "Елате! Елате ме вижте!" Гарваново око, все гарванови работи го интересуват!* Изкушавам се да съм другаде, ала при себе си съм и не мога да се отдалеча от корена, от низината, от себе си. Най-страшно ми е, когато си помисля, че никому не съм нужен; животът като бързей тече-изтича, влачи шарении, суети, а аз усещам често какъв мрак е извън любовта, извън приятелството. Да прокървяваш от време на време за някого другиго, не за себе си – може би това е най-разкошното сега и тук. Да откриваш, че другите са ти важни, не ти естествено; защото много повече страдат от теб, а ти... какво си ти?! Ти си само един препинателен знак в този свят, фалшиво отронен звук в космичната му полифония.

  В предговора си към книгата "Боливар. Един континент и една съдба" авторът Хосе Луис Салседо-Бастардо цитира мисъл на Йохан Волфганг Гьоте (1749-1832)**. Та ето я тази странна сентенция: "Това, което не можеш да постигнеш, те прави велик". Бих я отричал въз основа на низ логически аргументи и разсъждения, но парадоксалното все пак ми изглежда по-вярно: интуитивното дяволче, седнало по турски в дъното на подсъзнанието ми, ми нашепва, че всяко духовно величие се осъществява именно в ситуациите на унижение, и оттам пък унижението е майка на най-смелите ни мечти.

  28.06.2001. 

  Видовден. На този ден се ходи при онзи, когото си ранил, обидил, ощетил: смирен, да го погледнеш в очите и да помолиш за прошка. Чуден празник на нравствеността и човеколюбието – което е всъщност едно и също. Който е нравствен, няма как да не е човеколюбив. Както и друго е вярно: човеколюбивият е нравствен: и да е бил преди наранен и ядосан, прощава, не гони до дупка, не къса плът, не хапе, не кърти зъби, не убива, не постъпва, както Вехтозаветният девиз, възприет от исляма, ни препоръчва. Ах леле, колко омраза помежду ни; и ятагани свистят, куршуми пиукат край ушите ми! Ала въпреки писъка и протуберансите на омразата студенокръвно някак си описвам.
Някогашният скъп приятел на БСП и аленочервените родни ръководители Слободан Милошевич го отвозили със самолет до военно селище на НАТО, отстоящо на 40 км. от Хага, където в близките дни ще бъде изправен пред Международния трибунал като военен и политически престъпник.

  Прецедент изобщо в сферата на правото, Хагският трибунал е създаден през 1993 г. за съдене на световни престъпници. На Видовден 1914 г. е застрелян, убит в Сараево австро-унгарският престолонаследник и този показен разстрел е всъщност начало на Първата световна касапница през ХХ век. Какво са виновни милиони мъже и жени от двете страни на фронтовата линия, та трябвало да бъдат осакатявани и умъртвявани чрез намушкване с щик в корема или разфасоване чрез фугасни бомби и артилерия? Ако ли попиташ историците обаче, всичко прилежно ще обяснят и в крайна сметка ще научиш, че няма на този свят невинни. Невинни са само неродените, ама и то – ако се поразмислиш, не е толкова сигурно, та всеки отделен случай подлежи на съмнение за умисъл от страна на онзи, който от нищо сякаш расте в утробата на бъдещата майка.

  Постиженията на 36-годишния през 1966 г. Емил Калъчев в разгара на Т.-Живковото партийно строителство на новия социализъм и на бъдещия уж качествено нов човек:

  1) Че човек не се ражда враг, т.е. Емил оборва фактически една от аксиомите, върху които се основава класовата омраза – термин, насаждан от комунизма като идеология на практика от 1917 г., па и до днес в метастазите на посткомунистическите общества, в новоименуваните у нас нео-комунистически центрове БСП, СДС, Демократическата партия на Стефан Савов. Мозеровото БЗНС (едно-едничко от шестнайсет Безенесета), Ахмед-Догановото етническо на практика Движение за права и свободи.

  2) Че като автор се е вглеждал съчувствено и с разбиране към човешката драма на т.нар. народен враг, защото личната участ на погубения от дива омраза живот просто крещи от страниците на романа "Дочакай деня";

  3) Че книгата зове за човечност – нещо противоречащо на партийния фанатизъм и нагла праведност не само у комунистите; видяхме го този фанатизъм като стил най-ярко и най-противно изявен у хардлайнерите на СДС, та ще се изпоядат помежду си...

  4) Че сюжетът разбулва суровата истина за първобитните типове по строежите на социалистическата държава, а и снема табелата "Ние строим пътя, пътят строи нас!"

  5) Че показва начините, по които у нас масово се е провеждала колективизацията в селското стопанство. Не че тази истина не е била известна, ама това, доколкото ми е известно, е първият сполучлив текст за обглеждане отвътре на драмата у стопанина в периода на колективизацията, а не плакат от позицията на т.нар. партийна правда.

  Романът "Дочакай деня" внушава: Моля, не си играйте със съдбата на човека! Не го мачкайте, не му натрапвайте готовите си генерални решения за личното му щастие, не му навирайте безогледно в очи умозрителните си идеи за живота и света! Оставете го сам да решава; коренът, генът и творческото начало (ако го има у него) ще подскажат личния му път в живота. Такава една теза воюва с манипулаторите над цели нации, с разпоредителите над съвести и съществования, с бетонното самолюбие на партийни галеници и шмекери не само от времето на Леонид Брежнев и Тодор Живков. Едва ли 36-годишният Емил Калъчев е предполагал каква буря си е поръчал. Тук, разбира се, е нужна значителна доза чистосърдечна наивност и неразбиране срещу каква злобна, мракобесна, идеално смазана с потрошени кости, поломени съдби и съвест огромна машинария се оказва. Това е 1963 г. – разгара на концлагерите, където пребит с тояга полумъртъв концлагеристът е подхвърлян за храна на освирепелите от глад прасета. Буквално! Мога с часове да преразказвам ужасии – от превръщане на човека в леден къс, заливан с вода при сибирски мраз, до перверзии над човешкото съзнание. Едва ли, като употребява думите "подлец" и "мерзавец", съвременният българин е наясно с етимологията им (Етимология – дял от езикознанието за произхода на думите, и как форми и значения се менят с годините.), която етимология води пряко към заведения за т.нар. неблагонадеждни елементи при соца. Подлецът с кофа или маркуч полива, а мерзавец е завързаният гол за побит в земята дирек, когото подлецът залива, докато вкочаняса, докато се превърне в леден къс, докато пукне от студ.     

  Такъв наивник през пролетта на 1981 г. бях и аз. Наивник бях и през 1990 г., когато за само няколко месеца повярвах, че партийният фанатизъм и грандомания наистина си отиват от нас. 

  Когато прочел ръкописа на романа, независимо че Емил Калъчев бил приеман като свой в тези среди: работи в партийното издателство "Народна младеж", пише романа си по сключен договор, което за мен означава – по поръчка, шефът на издателството Дико Фучеджиев (1928-2005), един от нашумелите успешни соц. белетристи по онова славно време, се държи като човек, решен да премълчи личния си коментар, но дава на Емил да разбере, че да пише за колективизацията чрез придържащ се към фактите начин, не е препоръчително, нито е безопасно. И естествено договорът е разтрогнат.

  Година или две по-късно книгата се появява като продукция на едно провинциално издателство – пловдивското "Христо Г. Данов", където сърцати хора явно рискуват с парещия ръкопис не само служебната кариера. Десетина дни романът "Дочакай деня" е по рафтовете на книжарниците, след което книгата е иззета по нареждане отгоре, от централата на партийните копои, като Георги Джагаров (1925-1995) и пр. стари кримки на Партията, като Тодор Павлов (1890-1977), да кажем. Редакторът на "Дочакай деня" Георги Стоянов*** е пренасочен към друга работа, макар до момента да бил партиен секретар в пловдивското издателство. Художникът на титулната илюстрация Христо Брайков, дотогавашен отговорник по културата към ЦК на БКП, е смъкнат от високия пост и пратен в седма глуха. Авторът е моментално натирен и остава без работа.

  Преди това обаче Емил има драматичен разговор с тогавашния шеф на окръжната партийна организация Дража Вълчева (1930-2016)****, с която ги свързвала младостта им в някогашно Карлово. "Е! Как можа да ги напишеш тези работи!" – изнервена рекла любовницата на Бай Тошо другарката Вълчева. Има тук елемент на тщеславие, но ме озадачава, да не кажа, възхищавам се на настойчивостта на Емил, предложил отново за печат и пак в същото издателство ръкописа си "Дочакай деня", в шест или седемте месеца преди събитията от лятото-есента на 1989 г., като първа книга в сборник с още два негови романа – "Носач на взрив" и "Прощално за времето на самотата". Влиза в печатницата в началото на юни, излиза от печат на 25.IX.1989 г. И пак същата реакция! Този път книгата не стига и до книжарниците. Застоява по складовете на ДП "Печатни произведения" из цяла България. Приятел от Търговище успява да задели стотина бройки, звъни на автора да отиде да си ги прибере, да ги изкупи. Останалият тираж от общо 20 137 екз. на сборника с романа "Дочакай деня" на Емил Калъчев е пратен във "Вторични суровини" за претопяване. Аутодафе на книга, която съдържа истината за едно от най-срамните деяния на Червената власт в България. Забележете, това става година след славния за устроилия се успешно сред сочните ни капиталисти партайци Десети ноември и ние – асъл простодушни прости българи, екзалтирани припявахме на Васко Кръпката "Комунизмът си отива, о йе-ес! Комунизмът си оти-и-ива, ехачка-а!
Бленувахме: комунизмът си отива, и след като дори БКП се преименува, фанатизмът и грандоманията вече не са манталитет и стил, зает от Маркс, Ленин и Сталин, а нещо друго: демократичен модел на обществени взаимоотношения.

  Студенокръвно някак си описвам тези факти, но зад тях са завъртени много съдби, страсти, странности, присъщи на културата и изкуството у нас. В 1989 и 1990 г., мисля си, когато комунизмът като водеща теория по-скрито или явно вече даваше знаци, че слиза от историческата сцена, тайно и трескаво са копаели новите, по-удобни укрития и траншеи за предстоящите новобогаташи, за появилите се буквално из небитието за една нощ наши родни капиталисти и готини демократи Какво толкова би ги притеснил червените гробокопачи на моята България някакъв роман от провинциален писател? Е, добре! Вижте ожесточението, вакханалията, дивата еуфория от същата тази 1989 г. и последвалите я десетина години на бурни обществени преображения! Кой разпиля народа на парцели и партийки – само фиктивни партии с гръмки имена и войнствени декларации. Тези нови демократи – сега вече все повече се разбира! – мътеха тинята, тях обслужва всичката онази отврат: мутри, простащина, чалга, шоумени на гаврата, наркотици, фалшиви застрахователи, показни убийства, насилие, насилие и насилие, обезличаване на културните институции, на училището, срив на възпитанието, срив на семейството като институция, тотален срив на нравствеността в невиждани досега у нас мащаби. Българите все пак не сме нация еднодневка, а сме нация с духовна мая заквасена!  

  Свършиха си работата – присвоиха, каквото можаха да докопат от общонародната доскоро уж собственост, сега могат и да огласяват колкото си щат списъци на верни ченгета, безкористни доносници или храбри социалистически разузнавачи в чест на собствения си унижаван до смърт народ.

  01.07.2001.

  Прозата на Емил Калъчев – впечатления от разказа "Тончовци" и романа "Дочакай деня"... Аромат на угнила горска шума, на планина, на снежни преспи и подгизнала камениста пръст, потни тела, цигарен дим и дъсчени бараки, обитавани от жизнени, шумни несретници, които – бягайки от миналото си, тук, на обекта, ще открият своето оскъдно, изстрадано щастие. Те са си хубави ей така, с илюзиите си. Едновременно наивни и присмехулни, пък всеки е затаил драма. Ненатрапчиво и без интелектуална предвзетост, сякаш е един от тях: приема ги с обич, каквито са, опитва да ги разбере, рядко се случва да осъди някого от тях, и то е непряко, а осъждане чрез внушение.
"Тончовци" е може би най-хубавият разказ на Емил. Свеж. Разказва минали работи, но показва, че добрата, честно написаната литература не губи стойност, при каквито и обстоятелства, през каквито и перипетии да минава по пътя си до читателите.

  Хуморът надделява. С обична ирония са осветени отвътре образите на назованите: Тончо, Киряк, Милан, Стамат, Дългото, и неназованите. Това за мен е психологически изпипано платно на т.нар. бачкатори, хора от кол и въже, от плът и кръв, от грехове и мерак, които трудът облагородява, без да ги прави светци. Рисувано е с едри мазки и на места ми напомня прозата на Михаил Шолохов: "Разораната целина", например, но е наситено това платно с нашенски колорит, с българско светоусещане от времето на 50-те и 60-те години на ХХ в., когато както написа роденият в Добромирка, Габровско, наметнат с работническа ватенка Пеньо Пенев... когато се наливаха основите на една неосъществила се – може би и изобщо неосъществима, но ужасно красива мечта за общество на Свободата, Братството и Равенството.

  Киряк е бивш семинарист. Мерак му е да стане бригадир. Милан е новобрачен, към 25-годишен. Ражда му се момченце... Дългото е 40-годишен, за пари е дошъл; бяга, за да не плаща издръжка за извънбрачно дете.

  Харесва ми сцената, когато Стамат и Дългото дежурят през нощта, а навън е порой и двамата, фиркани, се ловят на бас дали реката ще ги отнесе барабар с бараката, в която са се сврели...

  Ето я и конкуренцията – млади прилежни, нахакани момчета. Наричат ги чапайците. Идват с бригадира си на обекта... Ето го и новодошлия ръководител инженер, дошъл да смени бившия, уволнен дисциплинарно заради далавери. Ето я и готвачката – 19-годишно моме, окумуш, хубавица. Любовта на готвачката връща Дългото на обекта.

  Стамат, към 40-годишен, връстник на Дългото, бивш магазинер в бакалски магазин, е образ на любовчията-коцкар, мор за женското сърце и женски блянове за опитомен добитък...

  Бившият отец Никодим, с петте си щерки и двама сина зад гърба, тръгнал по обекти пари да спечели за къща – дом на всеки от синовете, па го повлякъл самотният живот на бекярин (стар ерген) и "забравя" да се върне у дома си, тук му е по-мило...

  Всички тези хора Равнината, разбирай: несретният скучен живот, ги е изтласкала в планинското усое, сякаш да се пробват кой колко струва. В този казан от характери и съдби стават явни и дребните слабости, и тежките грехове, но то е и оздравително, и пречистващо събитие за силния характер.

  Бурята иде да напомни, че току-тъй оттук не можеш да си отидеш. Тръгват си Тончо, Стамат и Дългото, решени веднъж и завинаги да скъсат с обекта, с това по лудешки амбициозно прокопаване на тунел през каменната гръд на планината. Тръгват си, ала се връщат. Оказва се, човек от къде е ще избяга, а от себе си не може да избяга. Щом сърцето е тук: на обекта, при калта, пороищата, усилния труд, безсънните сиви нощи, когато щастието прелита наоколо и не го виждаш, само усещаш пърхането на крилата му като собствения си пулс...

  Романът "Дочакай деня" е правен чрез съвсем друга бленда; това е сдържан, строг разказ, обединяващ криминалната история (убийство, бягство от концлагера, бягство през границата) с печалната нежна мелодия на изначално обречена любов (Желяз и Евдокия). Четейки за двамата нещастни влюбени, няма как да не намразиш до смърт комунизма с всичката сила на нараненото сърце. Не знам за друг тип читатели, но за мен това бе точно: преживях го този литературен сюжет като емоционален потрес.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 13 oct. 2020

___
* Гарван – регистрирана на мое име фирма ЕТ през пролетта на 1994 г. за книгоиздаване.
** Паисиевата История славянобългарска вече седем години била преписвана и разнасяна по Българската земя, когато се ражда духовният ориентир на културна Германия. 
*** Белетрист на проза за българското село, от чийто творби ми се е вбило в ума заглавието "Хубавицата крадла", а повест ли бе, разказ или роман, не помня.
**** По това време Дража Вълчева (1930-2016) е кандидат-член на свещения кръг партайци около Тодор Живков (1911-1998), неговото Политбюро, огненият стълб на властта в България. Бел.м., tisss.