ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (279.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (279.) 

  Колко е самотно и глупаво да си арменски писател в Америка! Уилям Сароян (1908-1981) 

  03.07.2001. ПИЯНСТВОТО НА ЛЕСНИТЕ ДУМИ

  От текста, може и стихотворение да се нарече, "Писмо до Димитър Кирков":

    В предградията на нещата винаги съм бил,
     а никога не съм ги завладявал... (Из "Цигулката на Енгр").

  Приписки около прочита на издадените през 2000 г. две книги на Владимир Янев, и особено: "Цигулката на Енгр": литературщини, дестилиран (триж претакан) снобизъм, митологизиране на пиянството буквално като героизъм. Цитатничество, въведено в качеството стил, демонстрации на рутина и начетеност заради самата демонстрация: да каже нявга народът: Бре-ей, то много чело, много знай! Всезнайство: авторът има отговор на всички световни въпроси, т.е. "Цигулката" е като готварска книга с готови рецепти за прилежната домакиня.

  "Остроумия, зад които е мрачно" (с.37 от книгата "Съдържания" – сборник с нещо като разкази, "нещо като нищо на света", да се възползвам от остроумното заглавие на Уилям Сароян. Пак от тази чудна книжка: някой тип... "искаше да го измъчва или – по-точно, да види как се преструва, че се измъчва" (с.44). Това пък какво ли иде да ни каже! Чета и, ах, каква чудесно напудрена дълбокомудрена проза! Всъщност, то не е проза, а претенция за изключителни постижения в сферата на изящното слово. Лице виждам или строгия лик на пишещия; чоглаво ми е заради него: чист, готин и толкова непокварен! Виждам открит, откровено любознателен за света характер. До дълбоки старини (обикновено този изключителен модел образцови личности живеят по 110-130 години) винаги носят детското у себе си, като документ за благонадеждност в тези супер сурови времена; просто все някак не успяват истински да се отчаят, и страдат именно поради тази причина: животът някак все ги заобикаля-заобикаля, обгръща ги, ала без дори да ги докосне – както зелева пеперуда, носена по течението на Марица. "Животът с грубите лапи челични" като че ли внимателно се е погрижил да не изтрие пеперудената им окраска*, прашеца от нектар, вкуса на амброзия, който излъчват за наша радост.

  А не ми е под ръка книгата "Великият Гетсби"; под ръка ми е може би най-хубавата книга на Ърнест Хемингуей, издадена посмъртно, та тук ще се задоволя с по-обширен пасаж от господин Хемингуей за Скот Фицджералд... Университетският преподавател по литература доц. или вече проф. Владимир Янев заслужава този жест на внимание. Признавам, пристрастен съм към някогашния състудент Владко Янев (1950), какъвто го познавах в реалността, та не мога да не се отнасям със симпатия към усилията му случайно да не излезе, че е масивен, а не игрив и занимателен. Имам сериозна лична причина поради жест преди двайсет и три години (през 1984 г.), когато ми позвъни по домашния ми телефон само за да ме окуражи; смяташе, че съм отчаян и подтиснат от пасквила, които бе публикувал за едничкия ми сборник стихотворения "Сутрин рано" някой си Свилен Панков, син на шеф от БКП в Бургас; Свиленчо нито съм срещал, ни съм имал честта да познавам поради отвращението у мен да се мотая из средите на пишещите братя и сестри в моя Пловдив. Такъв жест не се забравя! Затова, и да няма никакви илюзии помежду ни, ще кажа ясно: Ами не си падам по прозата на Владимир Янев; харесва ми човекът, артистичният колега у него. Студентите му от Пловдивския университет имат лудия късмет, че именно той им преподава Българска литература. Изкушава ме някой дъждовен ден да си залепя изкуствени мустаци, могъща брада на крепостен мужик от матушка Русь, и оборудван с много тъмни слънчеви очила върху зъркелите, "да вляза тихо, кротко да приседна" в залата, където доц. или проф. Янев свещенодейства – говори нещо разпалено, ръкомаха, горещи се, преживява чуждите сюжети, както вероятно и самите автори не са ги преживявали.

  Та ей го въпросния пасаж, който не знам точно защо, но мисля: приляга плътно към представата ми за този почти мой връстник и съгражданин филибелия: "Талантът му – пише Папа Теди** в увод към главата "Скот Фицджералд" в "Безкраен празник" – бе тъй естествен, както шарките от прашеца по крилата на пеперуда. Едно време той не разбираше това, както не го разбира и пеперудата, и не забеляза кога прашецът му се изтри и шарките избледняха. По-късно разбра, че е с повредени крила, разбра и как те са устроени и се научи да мисли, но не можеше вече да лети, защото любовта му към полета бе изчезнала; можеше само да си спомня как непринудено бе летял по-рано".

  Не зная как изглежда за посветилата се на филологическата наука днешна младеж, но ми е интересен у г-н Янев този романтичен стремеж от гледна точка на понятието "инфантилен" (вдетинен, вдетинил се), обаче не в назидателен, а във възможно най-добронамерен смисъл. Защо, например, някой желае да изглежда по-едър, по-умен и по-авторитетен; досещате ли се?! В сборника "Съдържания" преобладават текстове, претенциозни до немай-къде, и пак авторът някак не е успял да развали от снобизъм очарованието на онзи чист, бедняшки, естествен, наивен, честолюбив, докачлив, тъп, глуповат и щастлив в ориенталщините си Пловдив на крайните махали и беднотия.

  Всички ние, родени и раснали тук, в древния Пловдив, сме негови рожби, и аз съм радостен, че Владко ми е съгражданин, а и аз се явявам съгражданин на много велик български поет, писател, публицист, учен, общественик и човек, "способен на мощни пристъпи на справедливото си възмущение".***

  "Истинската история на Христос и Юда" от текстовете е, подозирам, упражнение по софизъм, риторика за доказване на всичко и нищо, всеядност, макар устроена върху една от великите притчи в дзен-будизма. Многозначителност, дотолкова обширна, че преиначава и обезсмисля философията на дзен, в случая – послание за предателя и предателството. А най ме изкефи, че авторът сам си вярва и личи колко е доволен от себе си точно когато плямпа кощунствено. Ами да, още един "пехотинец с маршалски жезъл в раницата"****. И какво от това! И какво толкова! Литературата е и веселие.

  Не съм хич сигурен изкуството, конкретно художествената литература, какво е; има талантливи личности, на които това им е ясно, и затова изглежда ходят по площада с угрижено вдъхновено лице, избират най-подходящото място за мраморен паметник, който да ги увековечи за бъдещите поколения прозорливи тълкуватели: да речем, в снежнобяла тога със златисти ресни по краищата и широки дипли, лъчезарни, мъдри, мъжествени в лице и стойка, достойни за почит и възхищение. Ала защо си мисля, че има някой по-велик и по-значим от онези, които ръкомахат и възгласят патетично от трибуната, монтирана през нощта на площада специално заради официалните лица и философи! Въпросът е: Как нему да внушим колко именно от него самият наш живот зависи; пък и всички ние, ръкомахащи и сладкогласни оратори, именно нему дължим преди всичко уважение и справедливост. И това, драги мои мили автори на сонети и японско хайку, е обикновеният простосмъртен човек, а в нашия случай – униженият и оскърбен от калпавите, нагли и алчни управници Простосмъртен доверчив българин.

  Не е ли тъй!

  Сред анархистите, казват, имало известни доста чисти, високо морални личности. Това оправдава ли анархизма, отрицанието на всякакви там форми за организация? Любопитна ситуация: Юда и Христос хвърлят чоп (жребий) кой от тях да е Предател и кой – Светецът (с. 91). "Истинската Идея не се нуждае от Организации. Организацията е лъжа – колкото по-съвършена и по-мощна, толкова по-вредна" (с. 93). Задъхах се!!!

  И по-обширен пасаж накрая (с.109), който звучи като просветление, та преспокойно мога да го отправя към автора на книгата: "А самият ти се увличаш от пиянството на лесните думи, пронизват те тръпките на инфантилния ти възторг".

  Колкото до великите Руски писатели, до спорове, възторзи, най-паче и общуването с тяхната атмосфера... тук нищо не мога да река, освен да завидя на Владимир Янев, ама ей тъй, най-приятелски, най-смирено. И между другото, макар съвсем накрая: да си призная, че някога, като студент третокурсник, и аз се изкуших, нанизах през 1970 г. три дузини сонети с претенция за поетически майсторлък, и не само писах, а с царски сонетен венец цъфнах пред жилището като за изпит и оценка при такъв един майстор на изящното слово, като всепризнатия тук от всички нас Атанас Далчев (1904-1978). И знаете ли какво пък ми рече учтиво поканилият ме в спартанския хол Атанас Далчев, стрелкайки ме любезно иззад очилата си с доста силен диоптър? Рече ми простичко: "Млади момко, не ви съветвам да си изнасяте кухнята на площада". И доста неща още рече; спомена "Голото цвете на твоите устни" на Стефан Маларме, за който напомнял стихът ми "Под стръмната умора на бедрата ти" от писания в казармата край Хасково текст за мераците на ефр. Бояджиев към една знойна и влюбена в друг Ема Попова.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 14 oct. 2020 

  P.S.: "Пушкин не си блъскал ума как трябва да обича народа си, не се учил на това. Той се оказал самият народ, без да изгуби аристократизма си, но и без да изневери на индивидуалността си" – Ф. М. Достоевски (1821-1881).

___
* В шедьовъра "Великият Гетсби" на Скот Фицджералд има текст, в който – ако се не лъжа, авторът ползва пеперудата като метафора, когато коментира главния си герой.
** Така се обръщали към Хемингуей близките и приятелите му.
*** Цитатът от ироничния роман "Параграф 22" на Джоузеф Хелър, с. 73, бълг. изд., ми се навираше в очите, докато четох текстовете на Вл. Янев.
**** Девиз на Руския маршал Александър Василиевич Суворов (1730-1854) от епохата на Наполеоновите походи, за когото се твърди, че е с българско потекло от т.нар. Волжски българи, вж. https://inspiro-bg.com/balgarskiyat-gen-sred-ruskiya-elit/ Бел.м., tisss.