ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (280.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (280.) 

1.

И ти дотичваше загрижена
за улиците, за дъжда, за вятъра,
за думите, за времето, за вярата –
ефирна, пухкава сред въздуха.
И в голотата ти откривах необятното
и онзи монотонен звук на вечността
през лятото;
под стръмната умора на бедрата ти
бе скрита любовта на хората, погребвани
в двехилядното лято преди ерата,
когато с теб на свой ред сме заченати
от страх и жажда край Марица и могилите,
днес ниски и разровени, пресъхнали,
ненужни стари извори за траките.

2.

Лежахме на върха безпаметни,
Градът под нас клокочеше угаснало,
звездите се въртяха в древни орбити
и старци ни следяха зад прозорците,
обхванати от своите болести,
замислени над нашите слабости,
те гледаха какво си вземаме
и гледаха какво забравяме.

Тогава някъде от дъното
една червена роза се възнасяше
и светеше в нощта на спящите,
красива, но и мъдра като мъката;
Небето я прегръщаше и плачеше
със тъмни влажни сълзи
камъкът.

3.

Не бях те виждал толкоз хубава,
неразбираема и гола като въздуха
в най-кратката луна на лятото,
когато нещо неусетно си отиваше,
когато всичко неусетно си отиваше
и дълго край могилите на траките
Марица и небето се прегръщаха.*

    07.07.2001. ЗАЩО НЕ СЪМ ПОСЛАНИК

  В края на зимата тази година, в коридора на третия етаж – край тоалетните, една от моите десетокласнички, Теодора, след като злобееше насреща ми десетина минути, а аз мълчаливо я слушах, избухна в жалки хлипове и ридания, разплака се, заразмазва сълзи, зашепна, съскайки конвулсивно, обзета от отчаяние: 

  – Мразя ви! Разбирате ли? О-о, колко много ви мразя! 

  – Защо ме мразиш? – заекнах потресен. 

  – Вие сте причина моят брат да умре. Не може да не знаете! Братчето ми си отиде и заради вас. 

  – А кой е брат ти? 

  – Не може да не го знаете. Били сте му учител в осми клас и при вас трябваше да се яви на поправителен изпит. 

  – Но аз не оставям на поправителен – казвам, – питай когото си щеш, и ще видиш, че трябва да е изключителен случай при мен някой да остане на поправителен изпит. 

  – Казали сте му да научи наизуст "Изворът на Белоногата" и той се притесняваше... О-о, колко Ви мразя! Брат ми беше много болен, брат ми умираше, вече не можеше да става от леглото, и все учеше и учеше тази скапана поема, защото така сте му казали. Мразя! Мразя ви! Мразя ви... – цялата подгизна от сълзи. 

  – Не знам кой е брат ти – повтарям като развалена грамофонна плоча. 

  – О-о, знаете го, и още как! Не може да не си спомняте. 

  – Добре, покажи ми снимка на братчето си, ако имаш. 

  И тя с треперещи пръсти ми подава малка цветна фотография на брат си, сниман с другата й сестра, и двамата вече мъртви; били са ми ученици двамата и всички, които им преподавахме, виждахме ги, че са обречени – детските им личица имаха онзи вид, присъщ на неизлечимо болните от левкемия (рак на кръвта) или нещо вродено, нещо в биохимията или гените им по рождение. 

  – Да – казвам, – това е Тошко. Тодор! Наистина той беше мой ученик. И сестра ти ми е била ученичка. А ти защо досега нищо не си ми казала? Защо така дълго си носила у себе си тази злоба? 

  И тя пак: – Мразя ви! О-о, колко ви мразя! 

  Не виждах защо или в какво да се чувствам виновен, но ми стана жал за Теодора. И тогава й казах: 

  – Лесно е да обвиниш, нали, а помага ли ти дотук омразата? Омразата разяжда като киселина отвътре. Ето, каза ми нещо, което ти е отровило живота. Тъй е по-добре: че го изрече, че го изкара навън от себе си. Не оставяй, моля, киселината да те разяжда, а аз ще се опитам да ти помогна, доколкото ще ми позволи твоята омраза и доколкото ми позволяват силите. Човек не бива да живее с омраза, разбираш ли? За теб е лошо, ако не я превъзмогнеш. – Ей такива глупави празни приказки, разтърсен, наприказвах там, в края на коридора през онова междучасие, тъкмо срещу ученическите тоалетни, и тя се отдалечи с приятелката си Пенка, която ме гледаше настръхнала и с ненавист; да имаше как, би ме изпепелил презрителният й поглед на красиво, гърдесто стройно 17-годишно момиче.

  На с.412 в романа "Параграф 22" на янкито Джоузеф Хелър (1923-1999) най-случайно тези дни откривам изречение, което възкресява жестокия епизод от изминалата зима; ето го изречението: "Йосарян усещаше как омразата го гори отвътре като киселина"**. Две учебни години – миналата и тази, това инак приятно моме Теодора ми създаваше непрекъснато проблеми с предизвикателното си държане в час по литература или по българска граматика... Засичала ме е с груби, отвратително невъздържани фразички винаги когато откривала повод да ми изкаже ненавистта си. Помня, веднъж я изнесох в коридора барабар със стола й през вратата на класната стая, само да не я ударя; ей така, мълчешком я грабнах и я изнесох в коридора. Сега, когато я чух как е преживяла смъртта, как пред трупа на братчето си се е заклела да ми отмъщава, усетих, че съм попаднал в крайно гадна ситуация, в която единствено съчувствие или любовта може да ти помогне, ако не си тъп идиот, ами наистина си учител, когато хубав, но неопитен човек злобее насреща ти, унижава те, а ти като че дори нямаш право и да се защитиш.

  Леле, как съм успял да я изнеса със стола, след като 17-годишното девойче стърчи поне с десет сантиметра над мен и е поне с двайсетина килограма по-тежка от моите шейсет и четири килограма! Изобщо, романът на Джоузеф Хелър, който чета за пръв път, изправя пред мен преживени нещица, за които тепърва май ще си давам отчет. В лицето на Йосарян – 28-годишен пилот на бомбардировач през 1944 г., или три години преди да се родя, непрекъснато все нещо и от себе си откривам. Самовлюбеност ли е това, или се редя в редичката от Швейковци и Йосаряновци, озадачен от собствената си незначителност и обикновеност? 

  Не-е, не съм безобиден, безхарактерен тип. Но оръжията ми са твърде безпомощни пред системата, бълваща както Ниагарския водопад настървени, хитри, пресметливи и до умопомрачение безскрупулни преуспяващи неврастеници. Мечтая си да живея в съгласие с мен си, не завиждам и не бих се интересувал от тяхната заможна пасмина, само да не трупаха лицемерие в този мой свят на обикновените българи. 

  – Ти що не си посланик! – въздъхна веднъж Re. и сама си отговори: – Защото хич не умееш да отстъпваш, да се попреклониш, да направиш компромис. Да-а, тези работи, скъпи, са свързани с гъвкавост, която ти абсолютно, ама съвсем абсолютно и хич не владееш. 

  – Доста героичен съм във вашите представи, Слънце – казвам, – ужасно чудесно би било, да беше вярно, обаче не е. Не разбираш ли, че мен такива са ми възможностите. Един ограничен тъпак... Какво толкова има да се обяснява! Много са разочарованите от тази моя неприятна черта в характера: все велики ми уж проектите, последвани от посредствени резултати. Но такъв ми е стилът, Слънце. Ти нали затова ме обичаш?! 

  – Само да беше ма-а-алко по-дипломатичен, по-отстъпчив – продължава тя разбора си, – сега можеше да си имаш свой вестник, сума ти стихосбирки, сборници с разкази, повести, романи, например. Ама не! И колко мъничко се е искало да поотстъпиш, сега друг щеше да си. Съвсем друг! – въздъхва си още много пъти и ме гледа съкрушена. 

  – И нямаше да се познаваме. 

  – Ами да, друга сега щеше да е на мое място. Нямаше да те изостави предишната ти приятелка, за която си си мечтал да се ожениш. Признай, нали само за това си мечтал, нещастник такъв? 

  – Така е – съгласявам се, – права си, както винаги: тя щеше да е щастлива може би. Въобще, при мен, Слънце, нещата бавно и флегматично се развиват. Щъкам си аз по земята като мърлява костенурка, която ще живее поне още триста години. 

  Говоря си ги ей такива едни, правя се на важен, пък си мисля: като че нищо не се е променило у мен, ама как па нищичко не се е развило, а съм все си същият – хлапака от някогашния затънал в прахоляк, кавги и кал Пловдив. А иначе, това опърничавото много си го обичам. 

  18.07.2001. 

  Петдесет лева авансово изкрънках със зор от училищната ни касиерка Росито. Re. е край моренцето нейде, или по-точно е в курортното селище "Каваците" зад Созопол с майчето и децата. Най-случайно там се оказало и семейство Ряпови – кумовете ми от първия и единствен засега брак. Чат-пат бъбрим по джиесема, но мен и това ми стига, понеже дертовете ми са основно по Жълтото Ленче – жигулата, в която горя баща ми. Разглобил съм двигателя й на 8 юли и досега, вече над десетина дни, заради сегмент и бутало (едно от четирите беше разбито, на първия цилиндър буталото), та и заради дефицита, значи, в паричките не мога ремонта на колата да приключа. При мен винаги е тъй: зависи ли ми нещо от друг, все ще се разочаровам от всеобщата немарливост българска: да обещаеш, да изричаш уверения, че ще свършиш еди какво си и еди кога си, а на практика да си само един дребен лъжец и хвалипръцко – типичният българин кюнлия от село Рогош, Пловдивско***. Тъй че можеш ли да се лишиш от услугите на нашего брата българина, бя-я-ягай по-далече от неговата дивна слабост към голите обещания, към манията нагло да те лъже в очите, да те тупа по рамо, ухилен до уши! 

  Неколцина вече ме лъгаха. Не, не са ми искали пари, но съм си губил времето с тях: Колю Герганов, Илия Сотиров, Иван Пенев – съседи автомонтьори, които са ми нужни не да ми работят, а в ръцете да ме гледат да не объркам нещо, като си правя ремонта. И за това бях готов да платя, но обещаваха и... явно забравяха. Е, как да цениш такъв приятел и любезен съсед, като българите сме си все такива, все от един дол дренки! 

  19.07.2001. 

  Ако не е Re., за какво ли да стоя вкопан в тази тълпа от невежи симпатяги! Голямо ми е разочарованието от този калпав народ. Евреи, арменци, турци са по-добри и по-човечни. По-лоши сме от цигани. У столипиновския циганин съм срещал повече усет и човещина, и повече сърдечност. Ние сме духом мърляви, нечистоплътни, затънали в завист и злоба, потни, вътрешно занемарени; типичният българин отпред пращи от самолюбие, отзад задникът му е гол голеничък. И самохвалци, невъзпитани, нахални, цинични; какво лошо да не кажем за нас, българите! А обитаваме най-уютното райско местенце в Европа. И сме го превърнали този райски къс хармония в свърталище за всякакви човешки огризки и отрепки. Това няма как да ни бъде простено. Малцина са стопаните между нас. Мнозинството разсъждава като злостен аргатин на чужда нива: да претупам аз надве-натри работата, да открадна, да се облажа за чужда сметкаи на чужд гръб – ей това ни е кефът, това ни е бленуваното щастие. Ами и аз съм си такъв, израснах с вързани криле. Да се не начудиш как криво-ляво досега все оцелявам! 

  Между другото, 53 700 католици, според преброяване от 1992 г. живеят в България, 313 000, според официалната статистика, са цигани, около 800 000 – турци. За турците не знам, но циганите са три пъти повече, нещо май ни менти статистиката. Па ако нас броим към манговците, вече ставаме минимум пет милиона електорат, все завалии в оазиса за властниците, за храбрите ченгета и ловките партайци – три категории силно уважавани лицемери, най-силно обичани първи демократи в цяла Европа, че и отвъд.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 15 oct. 2020

___
* Георги К. Бояджиев, сб. "Сутрин рано", изд. "Христо Г. Данов", 1984, стр. 45, "Тримонциум". 

** "По пантофи и комбинезон Йосарян се втурна навън, за да си отмъсти, стиснал в ръка своя пистолет, 45-ти калибър, и както тичаше, мушна един пълнител в дръжката му и дръпна затвора, за да вкара патрон в цевта. Свали предпазителя и бе готов да почне да стреля. Чу как Нейтли тича подире му, за да го задържи, и го вика по име. Картечницата пак откри огън от едно черно възвишение над моторния парк. Оранжеви трасиращи куршуми, подобни на ниско плъзгащи се чертички, обръснаха покривите на тъмните палатки и едва не прерязаха върховете им. Ревове и груб смях отново прокънтяха между кратките откоси. Йосарян усещаше как омразата го гори отвътре като киселина. Излагаха на опасност живота му тия копелета!" От "Денят на благодарността" в романа на Джоузеф Хелър "Параграф 22". 

*** Чешитът известно време изпълняваше длъжността кмет на Стария Пловдив, издигнат там като член на Радикал-демократическата партийка на проф. Елка Константинова с любимия им лаф на онзи един файтон персони с велики претенции за интелектуален елит на България: "Малко сме, обаче сме качествени". Този тип тарикати по едно време правиха списък на дисидентите по време на соца и се изпокараха помежду си кой е по-дисидент и най-пострадал от властта на Тодор Живков. Помните ли ги? Бел.м., tisss.