ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (188.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (188.)

  Ти, жалък, подъл, скучен шут – прощавай!/ За по-голям те взех: каква съдба!/ Но виж, опасно е да се стараеш/ премного... Шекспир, "Хамлет" 

  18.02.1999. ФАЛШИВИТЕ ЛИДЕРИ

  На 9 август 1953 г. е роден председателят (лидер) на ПКК – кюрдската организация за освобождение, Абдула Йоджалан. На 15 февруари т.г., когато излиза от гръцкото консулство в столицата на Кения Найроби, при акция на турски спецчасти, Абдула в белезници и под конвой бе отведен в Майка Турция. Два дена вече двайсетте турски сателитни тв-канала от възторг се задъхват, песни пеят, тържествуват и прославят Аллах за хаира, дето им сторил: да пипнат най-върлия си враг и държавата им да се справи с едно от превъплъщенията на самия Шейтан (Дявол). Ето само фрагмент от картинката, която докарва френетичен кеф у комшиите зад дувара. В транспортния военен аероплан кесят (изтягат се) с нахакана стойка маскирани зад черни качулки към дузина ячки командоси. Питат отчаяния пленник, повит като бебче във въжа и турен да легне по корем, питат го сред грохота на бръмчащия самолетен двигател: "Като че имате проблем с храносмилането?" "Да – казва Абдула, – имам проблем с храносмилането." И бърчи лице, личи си: бая зле му е. Но то не е толкоз физическа, колкото очевидно душевна драма, в шок е, в смъртен ужас; виждам, изпотил се е от страх. "Е – успокояват го маскираните турски левенти командоси, очевидно всички те с отлично храносмилане, – сега вече ще ви излекуваме окончателно от тези ваши болежки!" Страшно е да гледаш с каква любов меко бъзикат жертвата: така котка си играе с ужасеното мишленце, преди да го схруска. Цялата им турска военна машина, вътрешните власти, външната дипломация на Република Турция се бе напрегнала за скок, беше се наострила срещу света, само затова че светът й пречеше да докопа Абдула Йоджалан, който й танцуваше по нервите години наред с голямата си мечта за бъдещ Кюрдистан, неосъществената държава на над четийсет милиона кюрди, населяващи най-безплодните земи на Турция, Ирак, Сирия и Иран. Ето че докопаха най-сетне пъргавия размирник!

  От тв-екрана в моя хол ме гледа мъж, около петдесетгодишен, изплашен до смърт, словоохотлив, омотан в ремъци, вероятно изпускащ зловонни газове, щом го питат за храносмилането. "Майка ми е туркиня – казва. – Мечтая да работя за Турция. Да, аз обичам Турция. За Турция съм готов всичките си сили, и дори живота си да дам." "Ами добре дошъл в Турция – говорят му вече свойски, на "ти". – И Турция с голямо нетърпение те очаква." Предполагам, аеропланът им прехвръкнал вече границата и всички са доволни и щастливи, че са си у дома. И това осмърдяло се тяло ли било страшилището, врагът № 1, инициаторът и организатор на стотици терористични и самоубийствени акции на кюрдската съпротива срещу Турската държава и Турската нация? Този ли е човекът, по чийто заповеди през последните десетина години са загинали, простреляни с куршуми, изпепелени, взривени, разфасовани и осакатени над 36 хиляди турци, в мнозинството все невинни, добри, трудолюбиви хора! Далеч съм от мисълта да го съдя в такъв миг от неговия живот; виждам как се прекършил, как за минути от върховна институция се сринал до положението на най-обикновен, жалък, нещастен, притеснен за живота си петдесетинагодишен застаряващ мъж. Че има за какво да бъде наказан, личи по смъртния ужас, който излъчва в качеството си на жертва не толкова на Турция, колкото на самия себе си.

  Коя е границата между героизма и варварския идиотизъм, между стремежа към свобода и справедливост за твоя народ и откровената вандалщина, в ислямски стил да избиваш невинни хора, защото... е, ми Аллах Акбар? Не по реакциите на околните, по реакциите на самия Абдула мога да разбера що за птица е отвъд телевизионния екран в хола ми – предан на отечеството си лидер, или страхливец. Ако си убеден в правотата на делото си, дали пак ще се гърчи душата! Лесно е да се рече, но... да не си на неговия хал. В крайна сметка, вината е в Турската държавна администрация, допуснала многомилионна група граждани на Република Турция, в несретата си, с религиозен фанатизъм да избере насилието като единственото възможно средство да си защити правото на живот и справедливост. Колко удобно звучи, а – това "администрация"! Пък аз взех, че се притесних пред треперещия за живота си лидер, изведнъж изоставен от света много-много самотен човек.

  19.02.1999. 

  А дали Абдула Йоджалан не е кюрдска версия на нашия Васил Левски?* Не мисля. При възможностите за комуникация в днешния свят всяка справедлива национална кауза има повече възможности от убийства, разруха и унищожение. Западът, общо взето, се отнася благосклонно на кюрдите, най-малкото не пречи, търпи ги, когато развиват етническите си организационни структури на своята мечта. А на българите от 1860-1873 г. кой отвън е помагал! И въпреки това, тайните комитети на Левски са свободни от терористични замисли. Щом дори турското население по Българските ни земи прославяло в песни Джин гиби, това какво ли трябва да ни говори!

  Турската държава тържествува през последните няколко дни. В историята с т.нар. от техните лъскави медии баш терорист се видя и онова ярко лице на Щатите, което е нравствено неиздържано или неприемливо – според изтънчения дипломатически лексикон. Политиката на Супер-демокрацията, разбира се, е прагматична, но какво е това разминаване между делата на най-могъщата държава на света и... Хартата за свободата и независимостта, в която нейните политически чиновници не престават да се кълнат!? Ние нямаме приятели, ние имаме интереси – меко казано, от морална гледна точка е бая уязвима работа. Защо "държавата на Свободата и на свободната Лична инициатива" заема образа на костелив скъперник, пресмятащ с треперещите си пръсти милиардите долари, харчени за муниции, бойна техника, продоволствие и обучение на армейските си корпуси и бази по цялата планета и какво кяри от тези свръхвложения. Това ли е Кралят-бизнес? Крал Бизнес си дигна задника, запретна крачоли, па прецапа океана през 1990 г. не да защити изненаданите от наглостта на Саддам Хюсеин кувейтци, а да направи пореден удар в бизнеса с петрол? Що да не се възползва от посредствеността и грандоманията на деспот, оказал се сам между текстовете на Корана и т.нар. модерен свят!

  25.02.1999. 

  При такова излишество от бъбриви уста днес у нас, дали всичко съществено вече не е и написано, и изприказвано?! Въздухът трепери, господа, както би се изразил Вазовият чешит от шедьовъра му, новелата "Чичовци", прелива от слова в мерена и непреднамерена реч. Обществото ни си има своите прославени поети, демагози, публицисти, социолози, светци. Особено па за светци щатът ни пращи по шевовете. И в Синайската пустиня да се завре човек, пак не би се отървал от епигони на Йоан Предтеча, гръмовно предричащи часа и мястото на Второто пришествие, когато ще се отворят Божиите сейфове с натрупаните от нацията ни и от човечеството тежки грехове. Доживяхме вероятно времето "простосмъртен" да зазвучи престижно. При толкова възможности за известност и за самочувствие, подплатено с пари, слава и власт... та при толкоз възможности, казвам, да се съхраниш Обикновен човек, дето не крещи, не размахва юмрук, не мята камъни и дървье, това най-после звучи като достойнство. Най-после нещата да си дойдат на мястото!

  26.02.1999.  

  600-хилядната Българска войска в 1915 г. погнала 150-хилядната Сръбска армия на Крал Петър... Подплашените героични потомци на нашите братя от късната есен на 1885 г., бленуващи по Български територии, така се затичали в устремен бяг към албанските урви и чукари, че се заврели в най-най-забутания ъгъл на Полуострова, откъдето пък гръцките им съратници с корабите си ги пренесли на остров Керкира, днешния Корфу, там да успокоят сръбските тигри разтупканите си юнашки сърца. Като вода, промивана от 85 години насам в пясъците на общобалканската ни участ, Историята довлича до нас късчета обгорели главни от старо пожарище, късове от големия европейски пъзел. Тщеславието на женствения сладострастник Фердинанд Кобургготски го рисувало в собствените му театрализовани видения в образ Велик император, турил крак върху руините на Византия, на същата онази дивна Византия с блестящи дворци и позлатени черковни кубета, духовен център на християнската цивилизация в течение на почти хилядолетие! Но на алчния картоиграч със синя кръв явно не му достигнала прозорливост да усети, че може да държиш ключовете на бисера Византия в малкото си джобче на шинела, и въпреки това да си останеш празноглав фантазьор. Защото Византия е нещо много по-значително и много по-основно под хитроватата изнежена повърхност на оплескана в грим дърта кокетка.

  И все пак сторените от невежия грандоман безумства, освен войнишки български гробове из бойните поля на Полуострова ни, още излъчват вид удовлетворението, че Отечеството не е само смирение, жалби и овча козина; че ако се наложи, нашата любов може да подгони натрапника както лъв се втурва стремглаво подир хиена... Написах последното като доказателство за собствената си наивност; нито сме най-смели, нито сме най-добри. Пък и борбата за надмощие в края на хилядолетието се води на коренно различна плоскост. Стигнахме дотам политическият ни лъже-елит да страда, че никой не горял от желание да завладее България, поне да ни купи за един пробит долар. Берекят версин, слава на американската дипломация! – и това рядко щастие някой ден може да им се случи! Само дано да не съм жив да го видя.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 13 uli 2020

Илюстрации:

- Всяка справедлива кауза минава през тресавища.

- Грандоманията и невежеството не водят до добро.

–––

* Кюрдите отначало поддържат младотурците и идването на власт на Кемал Ататюрк, виждайки в него надежда за край на подтисничеството от Османската администрация. Алевитите признават Ататюрк дори за Махди, есхатологична фигура, на която е предречено да освободи народите от несправедливостта и гнета. Но от краха на Османската империя кюрдите не получават желаното. Част от Кюрдистан остава в новата турска държава, друга част е включена в Ирак с окупационната му английска администрация, трета част отива в Сирия, а четвъртата част остава в Иран. Така четирийсетмилионният кюрдски народ се оказал раздробен на четири в състава на две колониални страни, където доминиращ е арабският национализъм (Сирия и Ирак), в Турция – където се утвърждава турски национализъм в нова секуларна форма, и в Иран, където доминиращите дванадесетичен шиизъм и персийска идентичност служат за общ знаменател на държавата, без да отреждат на кюрдите свобода, но и без да ги подтискат в степента, в която това се случва в Ирак, Сирия и Турция. Вж. https://bgr.news-front.info/2019/10/15/koi-sa-kyurdite/ Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (187.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (187.)

  Ти, жалък, подъл, скучен шут – прощавай!/ За по-голям те взех: каква съдба!/ Но виж, опасно е да се стараеш/ премного... Шекспир, "Хамлет" 

  16.02.1999. ХУБАВАТА ВАЛЕНТИНА

  Като бях на твоите години, въобразявах си, че стана ли на възраст, вече ще съм открил смисъла на живота. Днес уви, не съм по-близо до това откритие, отколкото тогава. О-о да, разбрах в какво не е смисълът на живота. Обзавеждаш се с тузарски дом, мощна кола, поместват снимката ти в списание "Форбс" и си въобразяваш, че всичко в този живот прекрасно си проумял. Един ден обаче самият Господ Бог най-случайно сякаш те изненадва с телеграма: "Извинявай, миличък! Пропуснал съм да ти кажа, че всичко това дотук не значи нищо. Онези, които цениш на тази земя, са ти отпуснати назаем; тъй че по-добре ги обичай, докато можеш".*

  Събудих се тази сутрин, както често става напоследък, с неприятното чувство, че животът ми полека като опашка на змийче през процеп се изнизва. Сънувах някакъв актьор, който се угощава с приятели, понеже току-що се оженил. Значи, бил някога женен, това се подразбира, не се съобщава, а после нещо се случило, останал без жена и семейство. И така живял доста време щастлив, че никой не му се петлави в нозете, не му брой париците, не му преобръща джобовете, ни хастара на душата. Та в съня ми на запивката в ресторанта към местния наш драматичен театър обявява: "Трябваше двайсет години да минат, докато се реша". Какво да реши? Ами да реши да се ожени повторно. Кой знае защо, в съня това от шушукащата хихикаща весела компания беше наречено Сватбата на Злобаря. Та злобният, младоженецът значи, разправя: "Седяхме тук, когато някой, както се промъкваше зад гърба ми, ме заля с ракия. Така се запознах с Тодор Ч. от Рогош, че даже станахме добри приятели". В момента, докато обяснява как се запознал с Тодор Ч. от Рогош, майката и бащата на попрезрялата булка, чието забулено личице не се вижда: нито лице-нито тяло, само дантели-дантели-дантели, – даряват милите гости. Чува се сочният глас на маммма, на тъщата, демек: "А този скъп комплект от чаршаф, юрганска торба и две калъфки за възглавници е за младото семейство. Да ги пазите винаги чисти и неопетнени, да не ги цапате с ръждата на омразата, ни с гадости на изневярата и предателството!" Възторжени овации откъм подпийналата весела компания: "А-а, чаршафите да се пазят чисти. То е важно". Което в прав текст може би значи: Да се обичате, че иначе дяволите ще ви вземат!

  Събуждам се. Що за глупост – мисля си, – та аз нямам намерение когато и да било да се женя повторно. Да не съм луд! Да не ми е изпила чавка акъла? И се сещам за спаружените днес някогашни дяволити и розовеещи като майски пъпки сред гюлов храст прелъстителни дяволици покрай мен, които чат-пат срещам понапълнели и посивели в училището, по света или из квартала. Хубостта, вътрешното излъчване и чар отлетели, останали им едни очи, в които като птиче пърха притеснението – и основателно! – че вече няма кой страстно да ги хареса, няма кому да му се врътне умът от това тяло, грация, зной в гласа и жестовете, че животът неусетно някак ги е подминал. Все пак всяка от тях лекичко продължава да замята тънките си рибарски мрежи: с въртене на раменцата, с гальовно пласче и с пооправяне на пооределите косици, с поглед, стрелкащ се като лястовица над бързей – влажен, нежен, лъстив. Е, и?! Съчувствието не ражда любов. Къде сте били досега, момичета, та никой не се хванал в копринените мрежи! Яла-пила-дебеляла, шетала запъхтяна около или подир някой кон-вихрогон, дето въобще не го е еня за нея. Повечето душици и едно дете не родили, нито изгледали. За съвсем кратко, или хич, преспивала с някой ръб и му прала после бельото, готвила му, купувала му подаръчета за именния му ден, за рождения му ден, пък после побягнала, или още по-зле: той й се изскубнал някак от грижите, изоставил я, мизерникът му с мизерник, хем подло – без да страда, като внезапна амнезия... просто забравил, че тя съществува в този весел измамен свят.

  И какво можете сега, отпуснати, напълнели, освен да поглеждате завистливо като зверче от дупка към късчето лакомство, как пъргавелките, младите ви посестрими, опиянени от хубостта си, егоистки до мозъка на костите, се пробват да си изчоплят кокалче, червейче, трошица от пепелта на живота. Ами да, разбира се – не мъжката половина от човечеството, жената е водеща сила в любовта. Предизвикателствата от нейна посока идат, и то е природно. Затова по-логично ми се струва да си река за някой мъж, че е глупак и наивник, докато за такива като вас, момичета, мога само да въздъхна: Ами да, надхитрила тоз, надхитрила оногоз, па толкова и харесало и тъй се увлякла, че накрая и сама себе си надхитрила.

  Валентина Р. от мижавото градче С. беше някога в 1970 г. най-чаровното момиче сред първокурсничките в Софийския университет. Рояк честни ухажори, готови за подвизи, я следваше като сонм ангели-телохранители. Сред тях – и моите приятели от онова време Николай Стоянов (1948) – изгряващ млад белетрист и почитател на Кольо-Николовата "инфантилна проза", и Владимир Янев (1950) – изгряващ бъдещ поет, страстен почитател на "прокълнатите френски поети", бъдещ университетски преподавател, двамата мераклии – от семейства на известни хора, лъвове. Мотаеха се покрай хубавата Валентина от дълбокия прованс и колегата Тодор Доков (1947) – бъдещ радиожурналист, закоравял почитател на Достоевски, както и неколцина по-скромни любители на изящните женски телесни форми пак от прованса – Пиринско, Ямболско, Силистренско, Тополовград, Троянския балкан, Врачанските китни села и паланки. Но Валя беше недостъпна за мераклиите, и затова вероятно трижди по-изкусителна. Ходеше с пружинираща походка и въртене на таза, облечена цялата в траурно черно – черни обущенца, черни чорапи (чорапогащникът май не беше още изобретен), черна пола, черна блузка, черен триъгълен едроплетен траурен шарф, небрежно преметнат през раменцата. Само бялото й посипано с лунички личице и пищната яркочервена естествено рижава коса, сплетена на дебела плитка с тъничка синя панделчица вкрая, я правеше като току-що слязла от афиш на Тулуз-Лотрек.

  Ще избързам с няколко скока напред, да добавя, че веднъж на четири очи само на мен Хубавата Валя ми показа как се сваля дебелата черна линия, която очертаваше пъстрозелените й весели очета: хвана за крайчето единия от клепачите си и отлепи лентичка, хитровато полско изобретение за дамите, подобно на тиксо. Два месеца препускахме двамата с нея из софийските улици и ветровити булеварди. Понякога сядахме на някоя от пейките зад езерцето "Ариана" в Борисовий дървосад, както го наричат сладникави любовни поети между двете Световни войни, друг път сядахме в Общинската градина срещу Софийския куклен театър, встрани от посолството на Чехословакия да си бъбрим и да се натискаме. Валя имаше грандиозни планове за живота. Проектираше тя как ще се оженим и как веднага ще заминем да следваме в литературния институт "Максим Горки" в Маскве или Ленинграде, по-нататък ще ни е лесно – ще творим и ще бъдем прославени, заможни и аристократи. Веднъж или дваж, като съм отскачал по работа до София десетина години след като приключих със студентския си живот, ожених се за друго момиче, от Добруджа, и ми се родиха двете дъщерички, звънял съм й по телефона от уличен автомат, да се срещнем, но явно г-жа Съдбата е решила окончателно да се разминем дори като случайни добри познати. Какво станало с някогашната плътски и духовно желана госпожица в личен план не ми е повече известно, отколкото на целокупния кръг любители на изящната дамска словесност; мога скромно, но със самочувствие само да спомена, че все пак някога съм се целувал с една от най-изявените и ценени съвременни поетеси, която е ухажвана и от Националните телевизии, носителка на най-престижни за България литературни отличия, а и творчеството й се определя от литературната критика за принос въобще в националната ни и световната литературна съкровищница. В три предавания поне съм наблюдавал как интелигентно сдържано, с апломб, споделя ценни мисли по такива сериозни, важни теми, като пренебрежението на обществото към талантливите у нас и ранната смъртност на таланта поради стеснения пазар за Българска книжнина и мизерния живот на Българския интелектуалец въобще и пр., и пр. Последното предаване, което видях с Валя, бе интервю по повод присъденото й национално отличие за принос в целокупната Българска лирика. Накратко казано, тази симпатична, образована, ярка аристократична душа осъществи стопроцентово мечтите си. Нещо повече, съпругът й е светило в артистичния свят на бохемите, а и сред проспериращите днес заможни бизнесмени в банковото дело отношенията им, както мълвят в облачните среди високо над простолюдието, били доста специални.

  Може би вече се питате да не би да се чеша по стари рани. Ами не. Преди години, когато тържествено се разделяхме, беше по взаимно общо съгласие с резолюцията, че характерите ни с Валя Р. от С. толкова си приличат, че няма как заедно да мелим брашно. Преди шест месеца по гастролираща столична поетеса в многолюдното ни училище зад циганското гето Столипиново изпратих издадения на мои си разноски сборник "Кардиф", но отговор от госпожа Валентина Р. нямам; размишлявам унило насаме с мене си: а-а бе, къде се буташ и ти, драги, сега около някогашното чаровно девойче от градеца С.! Днес вече не едва-що прохождащи литературни пубертети и мастурбанти, а табун професори и академици пръхтят и се прескачат като жребци-хайгъри из росната литературна морава. Убеден съм, онова така неспокойно зверче в дъното на женската й природа няма да се успокои, да я остави на мира. Още! Още! Още! – ще й нашепва дяволчето, докато тя, горката, успява някак си да заблуждава света с онова, което отдавна вече не е, или просто никога не е била.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 12 uli 2020

Илюстрации:

- Кажи-речи, копие на хубавата Валентина.

- С колеги от курса в Борисовий дървосад**.

–––

* От книгата на Уилям Сароян "Човешка комедия", из разговор между двама бедни телеграфисти – обръгнал възрастен и съвсем млад. 
** На снимката долу, отляво-надясно седнали: Катина Главеева от Петрич, Рада Панчовска и Кунка Велчева от Панагюрище, Лиляна Янчева от София, Наталия от град Попово, Недялка Бояджиева от Тополовград, Стефка от Враца, Яна Мавродиева от село Камено, Бургаско и Калудка от Ямбол. Сред цялата тази хубост като пет пари в кесия съм се разположил и аз, пловдивчанинът, син на родения в Харманли Кирил. Бел.м., tisss. 

ГОЛЯМОТО НЕГОВО ЗАВЕЩАНИЕ (1972) – 9

ГОЛЯМОТО НЕГОВО ЗАВЕЩАНИЕ (1972)

Продължение

CXVII

За други хора, без лице
и без посока, ала вещи,
които търсят с две ръце
в живота щастие да срещнат,
понеже зная колко тежко
без обич и без вяра страдат,
не казвам, че е много нещо! –
нравоучителна балада...

БАЛАДА ЗА 

НЕСРЕТНИТЕ ДЕЦА

Защо ти са пари, глупако,
дарена чест и краден дом?
Защо ти е от птица мляко,
модерна риза, панталон?
Стремиш се вечно да си в тон
с усмивка, жест и маниери,
не бръснеш никакъв закон...
В живота смисъл да намериш!

Живееш ли тъй както трябва?
Лъжецът се облива в пот,
крадецът себе си ограбва,
подлецът страда като скот,
бохемът стене цял живот,
побойникът от страх трепери –
а могат с някой здрав хомот
в живота смисъл да намерят.

Чудакът, който сее вятър
и после тича у дома,
и онзи, който вий в гората,
и трети – зъл като комар –
ще изличат ли те срама,
кръвта по своите ревери?
Да идат в черната земя,
дано там смисъл да намерят!

И всички, дето със ракия
поливат мислите си черни
и гледат нещичко да свият –
наместо без компас да скитат,
в живота смисъл да намерят!

CXVIII

Усещам, краят наближава,
зъбите тракат, влажно е челото,
стомахът ми изстинал като жаба,
ръцете ми се губят из леглото,
очите ми тъмнеят като локви,
устата ми – воняща рана.
И тъй, да гоним мислите си лоши
с балада за прекрасната камбана!

БАЛАДА ЗА КАМБАНАТА

Ти колко утрини си била
над моя сън със всичка сила!
От детство с теб пораснах, мила,
и тъй докрай...
ти гониш дрямката унила
от този край.

Запомних светлите ти песни
по празници, по дни злочести,
за всеки ден със звън тържествен
ти възвести
и всеки мъртъв неизвестен
изпрати ти.

Под твоя звън живяха доста
от моя род – все люде прости;
от тялото им никне троскот
на този свят –
с рой мълчаливци с гнили кости
съм днес богат.

Зелен и млад, но много грешен,
на този свят затънах тежко
и ти единствена ми беше
опора тук,
когато сняг и ръж цъфтеше
и в моя Юг.

Могъл ли бих да те забравя,
камбано без черковна сграда!
Край теб, без теб така съм страдал
и луд от смях,
о, господи! – плакал от радост
над таз земя.

На сватбата ми ти кънтеше,
макар че сам съм бил, ечеше
в душата ми тоз твой човешки
безкраен звън –
не се забравя толкоз нещо
дори насън.

И после мъртвите роднини
се връщаха подир години
и всеки искаше да мине
да види сам
таз моя булка – не невинна,
а с плод голям.

И ти ги гонеше далече
със своя весел звън сърдечен,
и тъй сам в гаснещата вечер
бях с тебе пак,
а странно виното горчеше
със дъх на сняг.

Днес чувствам как едрей земята –
дори под кал и леден вятър,
воюва със смъртта тревата
на пролетта,
та утре моят син да крачи
посред цветя.

За слънцето, за всяка птица,
за да покълне буйно жито,
за бързеите на реките
ечи... ечи...
кънти за всеки, който пита
с добри очи.

Та някой ден, когато дойде
и моят час, да знам, че доста
съм свършил със човешка доблест
и верен тон,
потъвайки все по-надолу
с мъртвешки стон.

БАЛАДА

Аз ден из ден живея в страх:
бях Франсоа, Жоре* не бях;
пребродих целия Прованс,
а всъщност, в Добруджа бях аз.
По пътищата сам живях:
и плаках много, и се смях,
бях длъжник вред, и господар,
коварен враг и зъл другар.
Обичал съм... Но и за тях
все тъй на старофренски пях;
бях скитник дързък и жених:
и вино, и горчилки пих.

А днес треперя цял от страх:
Вийон ли бях, Жоре ли бях?

ЗАКЛЮЧИТЕЛНА БАЛАДА 

CXIX

Умирам, но светът не свършва.
Единствено приключва тук
живота си човечец мършав,
самотен, посинял от студ.
Не би могъл да бъде друг
освен какъвто сам си бе –
написа всичко с много смут
и вяра в светлото небе.

CXX

Той подвизи не е извършил,
не бе ни просяк, нито шут,
местенце топло не е търсил,
живееше дори напук
единствено от честен труд,
не бе мъдрец, глупак не бе –
с душа, по-нежна от памук,
и вяра в светлото небе.

CXXI

С момичетата беше дързък,
но никога не стана груб;
коя ще вземе да се сърди
на неговия сгърчен труп!
Бе често влюбен като луд,
но никога простак не бе –
даряваше ги с порив глух
и вяра в светлото небе.

CXXII

С наивност каши е забърквал;
добре, че беше с верен слух,
та се измъкваше най-бързо,
за изхода намерил ключ.
Бе жив човек, не беше дух –
за прошка често молил бе...
Умря – на миналото плюл
и с вяра в светлото небе.

ЕПИЛОГ

Ако срещнеш някой, в шал увит,
в шал увил е своя глас.
Ако срещнеш някой с поглед жив,
знай, че жив съм, жив съм аз.

Ако срещнеш странник във нощта,
навярно двойник си му ти –
може би това съм аз,
може би това си ти.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 11 uli 2020

Илюстрации:

- Древнофренски поет, един от учителите ми по поезия.

- Храмът "Света Петка" в центъра на днешния Пловдив.

___
* Състудентите от курса ме наричаха Жоре, с ударение накрая. Имаше някакви любители на поезията на Жоре, Жоре беше личният ми девиз в онези години. Френското J'aures на български означава: ще имам; а какво съм смятал да имам, е тъмен въпрос; по-важна е надеждата – докато се надявам, докато дишам и съм жив. Престана ли да мечтая, какво значение, че не са изкопали ямата ми в пловдивското общинско гробище и че ходя да си пия кафенцето с приятели при дяволито момиче сервитьорка! Бел.м., tisss.  

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (186.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (186.)

  

  Ти, жалък, подъл, скучен шут – прощавай!/ За по-голям те взех: каква съдба!/ Но виж, опасно е да се стараеш/ премного... Шекспир, "Хамлет" 

  11.02.1999. ФРАГМЕНТИ ОТ ЕДНА ЛЮБОВ

  Четвърти или пети ден боледувам. Какво беше? Май го изболедувах почти. Грип! Вече взе да ми просветва. Интересно ми е с Маразовата* научна студия "Митология на траките". Уравновесен, това му е главното достойнство: знае докъде е етично да се предполага, а на читателя – когато пожелае, оставя отворени места за логически упражнения. Като кандидат за президент (откъм БСП) си беше гола вода интелигент-чаровник, речовит, заоблен, търкаля се на всички страни с еднакъв успех и все си стои като циганин в небрано лозе. Като траколог обаче същият този лимонаден Джо или Иван е нещо коренно различно. Политиката все пак е изкуство. На изкуството е присъща динамика, интуитивност, пластичност, жонглиране с реалности; а нашият господин е типичен учен. Вацлав Хавел (1936-2011) можеше да е успешен президент, макар само за 6-7 години, след което почна му агонията му като политик, и всякакви мошеници и канибали могат да бъдат, и са – успешни политически лидери, но един Айнщайн, Шекспир, Нютон или Питагор как да си ги представя лидери на крадлива политическа дружина!

  Намирам у Маразов подкрепа на моя си хипотеза – че отделил се от масата, за да я управлява уж за нейно добро и за чест, човек става чужденец спрямо собствения си народ. Изобщо, мисля си, властолюбието, под каквито и благовидни аргументи да се изявява, е вид душевно заболяване, маниакалност. Както лудия го обграждат с възхитително пренебрежение и сакрална почит, така и властващият самозванец се разхожда с претенциите си за величие, та ето как нацията го идентифицира като чуждо тяло, обитаващо непонятните пространства на измамен свят. Казано красиво рязко, нацията се чисти от своите идиоти, като ги възкачва с многолюдни шарении в сферите на властта. На стр. 165 от книгата Иван Маразов пише: "А многобройните царски имена у траките, производни от гръцката дума за вълк lykos, само напомнят, че в архаичното общество владетелят обикновено заема позицията на чужд, т.е. на извънзаконник". Защо само в архаичното! Че да не би днес властници от всякакъв калибър по света и у нас да са се отказали от пренебрежението си към законите? Този копринен фалш, това весело лицемерие и самодоволни щастливи усмивчици, вижте лъчезарно греещия Иван Костов, когато говори, това задебеляване на гласа при Георги Пирински, Юнал Лютфи, Емел Етем, Владимир Дончев, което трябва да подсказва подчертано самоуважение към безупречната собствена персона, а и този нарастващ глад за овации – не са ли именно това симптомите на лудостта? Ако не са шмекери или душевноболни, тогава защо им е власт? Струва ми се, властта или властолюбието, като най-пошлия вид възгордяване, е погубила най-много даровити хора, като ги е приела в мразовитите си ледени дворци.

  Та любопитно ми е: какво извадило от равновесие приемания с респект по целия интелигентен свят траколог. С остро зрение на сокол да разшифроваш жестовете на древното, а да се мотаеш като пате в калчища из съвременността на мутрите. Власт и властващи – да! Но за да не си въобразява велики работи, личността не бива да остава повече от ограничено време в управление на която и да е държава. Престоят в армията е дълг към отечеството за гражданина и поданика; престоят във властта защо приемаме за нещо друго! За каква каста на пожизнените политици ни говорят!

  А монархът идиот ли е? Или не е длъжен да е идиот, понеже неговата функция, както показват успешните днешни западноевропейски монархии Великобритания, Испания, Швеция, Дания, Нидерландия, е не да управлява, а да обединява. Бих се чувствал щастлив да се закълна в символи на отечеството, включващи инородна аристократична династия, именно понеже: първо – за да обединява, не трябва да произлиза от моето племе, т.е. за да изпитвам респект към неговия стил и статут, задължително трябва да е извън вроденото у мен племенно отвращение от стоящи над главата ми; и второ – четири, с мен, поколения български мъже от началото на 1900 година вече бихме били обвързани с един царстващ род, не с президент, който е временна фигура, колкото и приятен да е образът на уредил си живота държавен чиновник. Така – говоря вече лично за себе си, симпатията ми към Сакс-Кобургите**, каквито и грешки или грехове post factum да им откриваме, произтича не от самите Сакс-Кобурги, а от факта, че прадядо ми Ненко Ангелов Керемидов, от Калугерово, Пазарджишко, е тръгнал за честта си, като доброволец, вдъхновен, манипулиран – ако повече ви харесва, от Фердинанд през 1912 г., да отмъщава за зверството над родителите си; дядо ми Борис Ненков Ангелов се клел като сирак пред символи на България и Негово Царско височество Борис ІІІ; баща ми Кирил отива и се завръща от унгарската Пуста като редник, заклел се в Царство България, а аз, като същински вероотстъпник, безродник и продажно копеле, съм се клел de facto не в символите на България, а в трицветен парцал сред подгизналия от дъжда хасковски площад, съзерцаван от политкомисарите на световната червена революция. Пфу!!! Гади ми се, само като помисля колко фино рязаха корените на цялото ни поколение.

  Знаех ли за масовите екзекуции на обявени за "вражески елементи и предатели" – всъщност, за геноцида над българската интелигенция подир прехваления Девети (ІХ.1944)? Къде са българите в Македония днес? Къде са българите от Одринска и Егейска Тракия? Кой планира разграбването на Български земи и имоти от Солун до Адриатика, от Северна Добруджа и делтата на Дунава до Мраморно море? На турци, гърци, сърби и румънци ли да се сърдя, че техните политици защитавали по-добре националния си интерес? А може би логично е да благодаря на коминтерновските функционери в България, че са ме отървали от "лапите на империализма", че ни обърнаха от народ-стопанин в народ-ратай на чужда мракобесна империя? Народ, който не прави разлика между онази Русия на Чехов, Достоевски, Толстой и Русия на ловкия дипломат граф Игнатиев, какво у разкошните руски мечтатели и творци е различно от Русия на осетинеца Джугашвили, такъв народ си заслужава участта. В България лежат костите на хиляди руси. Объркана славянска орис! Едно знам със сигурност: човек трябва да бъде стопанин на имота си. Нали е ясно: на собствения си имот стопанин, не на цялото земно кълбо! Затова и не ме притеснява идеята за монархия. Просто монархът в съвременния свят може да представя само очовечен образ на цялата нация, без да се въвира в мразовитите пещери на управлението. Не е ли трагична разликата между водещата някога самостоятелна политика, отчитаща всеки момент и националните си приоритети България до смъртта на Цар Борис ІІІ (с всичките й скудоумия и слабости), и България подир Втората световна война, лашкана като корабче без кормило по капризите на световните течения, предана на всеки възгордял се чужденец, който я пожелае?

  13.02.1999. 

  До 1966 г. обитавахме две стаи под наем на улица "Люлебургаз" № 17, току срещу Джендем тепе, в т.нар. квартал Инвалиден. Имаше наоколо улици с ей такива имена: Войнишка слава, Лагадина, Ангиста, Тулча, Завоя на Черна, Велбужд, Ниш, Добрич, Вериговска клисура, Страцин, като откъснати от барутния календар на Балканските войни. Тази част на Пловдив – от двете страни на шосето за Пещера, от склоновете на Бунарджика на запад до разклона покрай сегашния пловдивски квартал Прослав, беше пренаселена от пришълци, сиромаси от опустошена Македония, прогонени от Османската и Гръцката армия от дома, от имота си, жестоко пострадали от войните; помаци от Родопските махали се бяха омешали тук с придошли от Средногорието и от селца на Горнотракийската низина. И сред гмежа от несретници като зрънца див овес сред овъглено жито светлееха няколко семейства арменци, прислонили се тук от ислямските зверства през 1910-1915 г. Но не за тях ми е сега думата. Зад високия човешки бой (ръст) и половина обрушен тухлен зид, от съседния двор в задушните летни привечери звучат не до болка познатите родни шлагери, а руски романси. По-често певица, по-рядко мъжки тенор сладостно мяука иззад дувара с надвисналата над него с прашните си вейки огромна дива джанка. Звучи грамофон.

  Пиша това, а утре е Денят на влюбените – католишкия или протестантския Свети Валентин, и този спомен ми се върти неслучайно от няколко дни в ума. Та зад зида в 1960-1965 г., спомням си, живееха двама особняци, мъж и жена, около 70-годишни: той – кокаляв, жилест, пристъпящ с изпънат гръб, въпреки възрастта, тя – масивна, но не тантуреста, с прибрани на кокче косици и румено лице на някогашна хубавица. За всички нас, дивите махленските дечурлига от онези бедняшки щастливи години, това бяха Белогвардееца и Дебелата. Колкото той беше жилав и кокалест, толкова жена му беше пухкава и заоблена като здраво натъпкана с перушина възглавница – нозете й под коленете, онази част, която се вижда, бяха като новите бетонни диреци на уличното осветление в онзи някогашен мой Пловдив. Бяха бездетни.

  Пиша тези неща и хвърлям по едно око към моя минезингер, снимка в едър план на дяволитата Re., която домакинът им от миналата пролет в Швейцария – някакъв си там заможен дрогерист, почитател на хоровата музика, тайно от нея й направил. Цветната плака открива чаровното ми знойно момиче откъм съвсем неизвестна за мен страна – отнесена. Та затова и кръстих цветна фотография, лице в полуанфас: Моят минезингер***.

  Двамата саможивци зад онзи висок тухлен зид бяха люти към детските ни набези над сливовото им дърво, но помежду си явно живееха в хармония. Със съседите не общуват, живеят затворено, уединено зад прозорците със снежнобели перденца. От време на време галантно семейство красиви мъж и жена, вероятно техни близки, им водят дъщеричката си – скокливо дебеличко момиченце на 4-5 годинки, което по за три-четири седмици оглася летния зной отвъд зида с кикот или припряна руска реч. Говорят си само на руски. В този мой спомен има и провиснала като уморена змия лозница покрай кладенеца в двора с поръждавяла ажурна конструкция за макарата и липсващата кофа. Има и смокиново дръвче, към което никой не посяга освен мен, и там всеки Божи ден от май до октомври смокинята ми е приготвила дар: шепа-две от екзотичния сладък плод. Няма сюжет, това е картина, застинала в съзнанието ми с аромата на любовна история сред мириса на прясна кръв, просмукващ се все още от зверствата подир онзи Девети 1944 г. – братът на собственицата на втория етаж леля Лучка, шушнат съседите, бил убит като кмет на Цалапица****; та живеехме под наем със семейство арменци на първия етаж – наследство на бившата му годеница на някогашния кмет на Цалапица – едрата гърдеста Кица от майната си, която се яви откъм Нова Загора с две години родения преди мен син, 14-годишния Иван – Ванчо Музата, и баба му, надхвърлилата 70-те си лазарника гърбава Зюмбюла. По онова време, като ученик в VІІ клас, пред заядливия бабишкер, за да спре да притеснява сестричката ми Ели, че докато онези трима се завират в едноетажната кирпичена къщурка, градена за прислугата, ние, четиримата от семейството на дърводелеца Кирил, се ширехме под наем в имота на дъщеря й, изиграх по вдъхновение свише сценката "Христос слиза от Небесата за Второто си пришествие". Гърбавата вещица обаче дори не трепна, подгони ме с налъм в ръка от циментовата пералня по двора. Да беше ме цапардосала, онзи ехидничещ лъже-Исус отдавна да гние в общинското гробище на Пловдив. Противни ми се виждаха в онези години всички новозагорци, но друг път ще отделя внимание върху тази неособено престижна за мен тема.

  И значи, край родните наши вакханалии от тихи мизерии плюс гласовитите кавги между нагъчкани едни в други отчаяно ненавиждащи се бедняци, оттатък дувара сияеше аурата на романтична "love story" (любовна история), начената нейде там, в руските дворянски имения с огромни пространства от неокосена морава и вишневи градини напролет; долавях тропота на табун коне, жеравите, високо прелитащи под бухлатите облачета над разцъфнала степ, виждах и река – блестяща като сребърен накит, поръбена по края от снежна ивица. Идилична чудесна Рус! Едва днес, когато са минали повече от 35-40 години, под пластове от провинциална дива простотия и непоносимост към всичко чуждо, откривам как полекичка завиждам на онези двама, превърнали се вероятно вече в добре оглозгани от червеите два скелета, но живи в съзнанието ми, настръхнали срещу всякакви наши любопитни посегателства, свято пазещи великата тръпка и магия на Любовта дори в изгнаничеството, щастливи и в нещастието си, че са запокитени толкова далеч от родната ненагледна своя Русия.

  Как упорито още от детската градина на нас ни втълпяваха респект към този велик народ! В училището обсъждахме детайлно поемата "Евгений Онегин" или "Кавказки пленник", или "Демон", или "Тарас Булба"; пред очите ми са великолепните картини на Иля Репин, морските пейзажи на Левитан. Ех, какъв размах на човечността, Боже мой, какво страстно жизнелюбие! После се заровихме в необятната "Война и мир" с онзи там граф Болконски, с непохватния тромав Пиер Безухов, сънливия Кутузов и галерия образи, облъхнати от патетика, от бесове, но и от руска кротост. И Пушкин, и Лермонтов, и Гогол, и магнетичният Достоевски, и така човеколюбивият печален Чехов, и вглъбеният в природата на духа Тургенев от новелата "Ася" и "Записки на ловеца", както и съпътстващите ги случки от живота: ту драматично назидателни – като дуела на Пушкин с дантеления женкар Дантес, дуел, приключил така зле, може би понеже съдбата объркала кой точно трябвало според нашите мерки да умре; или заточеничеството на недооценения в тесен приятелски кръжец от пошли пройдохи и гуляйджии пияници Лермонтов, или скучноватите: като съдбата на стресирания от ранната си младост Достоевски поради мнима, оставила потрес и рани в душата му екзекуция, или отшелничеството на силно заядливия и ненаситен за млада плът на девствените слугини граф Лев Николаевич, който трудно понасял жена си графиня София. Харашо, панимаю, земля, человек, муж, девчонка, я тебя люблю, а тъй меня любиш? – или онзи готин превод за бабичката, която летяла от цвят на цвят? Демек, бабочката (пеперудата) за нас си беше бабичка. Руските думи за моето пловдивско поколение дръзки хлапаци от следвоенните 1953-1960 г. звучаха екзотично и бойко.

  Но в онази упорита настойчивост да бъдем потопени в атмосферата на Великата Руска история, както я тълкуваха сталинистите, в ентусиазма на строящия се "нов обществен ред" там – във Великата братска страна, нашите учители, може би без да са си давали сметка, са инжектирали в детските ни представи колко сме странични и случайни като народ, колко тъжно е, че нашата България е точно тук, на този така пообъркан, смутен полуостров, обкръжена от неприятни съседи; ах, защо не бяхме поне два паралела от географската карта по на север, та да се гушнем с необятната преживяла кървища, но никога не коленичила духом Русия? Колко жалко наистина! Подреждам щрихи. Мога и купища факти да приведа като свидетелство за подмолно обезличаване на собственото ни самочувствие. Е, да, и ний сме дали нещо на света, гърмеше в ушите ни сопотчанинът Вазов; но нали пак Вазов зубкахме от читанките с онова коленопреклонно "Здравствуйте, братушки!" – запев на отродяването ни от жестоката, страхотна с трагедиите си Българска история не от годините на Славния Октомври, а още от всенародния мит за Дядо Иван, който ще дойде да ни освободи.

  Прав бил някога Стамболов, изкрещял в младежката си неопитност и буйство към преживелите какво ли не, умирисани на барут и кръв руски генерали: "Кешки да не бяхте дохаждали!" Сцената е документирана, припомня я биографът на Стамболов Димитър Маринов в книгата си*****. Уместно му рекъл един от генералите (случва се в канцеларията на княз Черкаски в Одрин), че за такива приказчици в Матушка Рус пътят пряко води към Петропавловската тюрма. Тъй че какво си въобразявал той!

  Казано накъсо, в моите си размишления за мен България е център на вселената. А всичко останало – руски витязи и богатири, великата Руска и Световна класика, Великите географски открития на Колумб, Магелан, Вашку да Гама, испанската Инквизиция, Римската империя, великолепна Византия, Древна Елада на патриции и философи, Александър Велики, египетски фараони, китайски поети, философи и императори, древните индийски Веди, Господ Бог и цялото звездно небе над мен, и целият световен океан под петите ми с вулканите и земетръсните зони, и всичко-всичко останало на този свят е само нещо странично, допълващо в онзи върховен миг, когато се усещам като ударен от светкавица, от внезапен гръм с прозрението, че българин съм се родил и тази моя България на хора несретни и хора неособено приятни е моя бащиния, която ме приземява в хаоса от войни, епидемии, смърт. И ако някой се опасява, че ще гледам отвисоко и пренебрежително към другите само затова че си обичам отечеството, глупави са такива опасения. Лошо ли е човек да си обича първо децата, рода, имота? Защо все някой се грижи да ни натири встрани от самите нас! Сега и тук, върху земя колкото носна кърпа, колкото "една човешка длан"****** – ей това е Пътеводната ми звезда, моята ос: следователно, каквото и да замислям, каквито и грандиозни планове да кроя, не от горда Великобритания, не от далечна Япония, не и от конгломерата на Северна Америка или Южна Африка, а оттук, от моята Тракийска низина, тръгват всичките ми пътища и проекти. Това е Рим на моята империя, тук ми е пъпът и всички пътища за мен оттук тръгват. И като чувам днешните първи мъже и жени в държавата ни колко красиво обещават да ни отведат в богатата духом Европа, ще ми се да ги попитам: Е, какво, драги! Тесничко ли е тук? Съклет ли ни гони, та сме занадничали по тази пуста чужбина? От въртене и озъртане на разни посоки вратът ни изтъня, очите ни изтекоха; забравихме вече кои сме, що сме, та цели сме замязали на тенекиени петлета и ветропоказатели?

POST SCRIPTUM:

  От излизането ни Османското "присъствие" българите като сенна хрема от време на време ни тресе мания да пулим очи към по-уредена от нас национална общност, да се замайваме с лакърдии колко по-харно е да си елин, поданик на кралицата на Великобритания или на Руския император, по чужд тертип да пиеш и да се веселиш: по френски изискано да си служиш с обноски, по английски учтиво да си сдържан в чувствата си, като немец подреден и предприемчив, като италианец любовен, но и мързелив (dolce far niente), като типичен янки да следваш на всякаква цена личната си изгода. Внушението на всичко изброено: ах, колко неприятно е да си българин!

  Този текст беше отпечатан в местното вестниче на местните културни телци "Арт-клуб" през февруари 1999 г., и понеже се явява подир задевка на креслив опонент, мисля си: нищо случайно, няма случайни неща, ни случайни съвпадения! Захванах се с поредица текстове за историята на майчиния ми калугеровски и перущенски род неслучайно. Изразените тук оценки не са мое мнение, а послание от поколения мои родственици, клани и унижавани в течение на около половин хилядолетие от Българската ни история. Да се приобщим към заможна Европа, към европейските духовни ценности, прекрасно! А преди приобщаването защо да не си припомним кои сме, защо сме, какво от поколенията българи, минали преди нас по реда си, сме съхранили в калпавия, но устойчив български нрав!

  Не мога да разсъждавам като мюсюлманин; не мога и да си представя, че ще се опаковам с взрив и ще изтърча да се взривя заради идея на многолюден площад само да докажа преданост към моя бог. Въпреки че не съм религиозен, рефлексът ми към света наоколо е както биха реагирали предците ми, преселилите се двама братя от разграбеното и разрушено от чуждите орди Велико Търново и основали с други три Български рода селище с показателното, прелитнало през вековете име Калугерово. Това Калугерово из дълбините на османизма у нас какво трябва да ми каже?! Инак защо да съм против поклонниците на Западната цивилизация и т.нар. европейски духовни ценности, нали! Пловдив, 21 август 2006 година

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 10 uli 2020

Илюстрации:

- Икона, с която баща ми прекосил половин Европа.

    - Силно уважаван в САЩ политик от моя роден град.  

___
* Маразлия (от тур. "болест") Болен, болнав. Маразъм (от гр. marasmos 1. Общо отпадане на организма и психическата дейност поради старост или хроническа болест. 2. Апатия, безразличие, морална отпадналост. 3. прен. Западане, пропадане.
** Така съм разсъждавал през 1999 г. Оказа се утопия, предвид г-н Симеон Сакскобургготски! За да си умен монарх, трябва да си личност. 
*** (нем. Minnesinger - певец на любовта) Немски поети и певци през Средните векове (ХІІ-ХV в.), творци и изпълнители на рицарска лирика.
**** Вестник "Марица", вж. http://www.marica.bg/%D0%B7%D0%B2%D0%B5%D1%80%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B2-%D1%86%D0%B0%D0%BB%D0%B0%D0%BF%D0%B8%D1%86%D0%B0-%D1%81%D0%BB%D0%B5%D0%B4-9-ix-%D0%BD%D0%B0%D0%BF%D1%8A%D0%BB%D0%BD%D0%B8%D1%85%D0%B0-%D0%BA%D0%BB%D0%B0%D0%B4%D0%B5%D0%BD%D1%86%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D1%81-%D1%82%D1%80%D1%83%D0%BF%D0%BE%D0%B2%D0%B5-news580914.html
***** "Стефан Стамболов и новейшата ни история", посл. изд. 1992, с. 43-44. 
****** От стихотворение на Г. Джагаров (1925-1995), връстник на майка ми. Бел.м., tisss.