ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (186.)
Ти, жалък, подъл, скучен шут – прощавай!/ За по-голям те взех: каква съдба!/ Но виж, опасно е да се стараеш/ премного... Шекспир, "Хамлет"
11.02.1999. ФРАГМЕНТИ ОТ ЕДНА ЛЮБОВ
Четвърти или пети ден боледувам. Какво беше?
Май го изболедувах почти. Грип! Вече взе да ми просветва. Интересно ми е с
Маразовата* научна студия "Митология
на траките". Уравновесен, това му е главното достойнство: знае докъде
е етично да се предполага, а на читателя – когато пожелае, оставя отворени
места за логически упражнения. Като кандидат за президент (откъм БСП) си беше гола
вода интелигент-чаровник, речовит, заоблен, търкаля се на всички страни с еднакъв
успех и все си стои като циганин в небрано лозе. Като траколог обаче
същият този лимонаден Джо или Иван е нещо коренно различно. Политиката все пак е
изкуство. На изкуството е присъща динамика, интуитивност, пластичност, жонглиране
с реалности; а нашият господин е типичен учен. Вацлав Хавел (1936-2011) можеше да е успешен
президент, макар само за 6-7 години, след което почна му
агонията му като политик, и всякакви мошеници и канибали могат да бъдат, и са – успешни политически лидери, но един Айнщайн, Шекспир, Нютон или Питагор как да си ги представя
лидери на крадлива политическа дружина!
Намирам у Маразов подкрепа на моя си хипотеза – че отделил се от масата, за да я управлява уж за нейно добро и за чест, човек става чужденец спрямо собствения си народ. Изобщо, мисля си, властолюбието, под каквито и благовидни аргументи да се изявява, е вид душевно заболяване, маниакалност. Както лудия го обграждат с възхитително пренебрежение и сакрална почит, така и властващият самозванец се разхожда с претенциите си за величие, та ето как нацията го идентифицира като чуждо тяло, обитаващо непонятните пространства на измамен свят. Казано красиво рязко, нацията се чисти от своите идиоти, като ги възкачва с многолюдни шарении в сферите на властта. На стр. 165 от книгата Иван Маразов пише: "А многобройните царски имена у траките, производни от гръцката дума за вълк lykos, само напомнят, че в архаичното общество владетелят обикновено заема позицията на чужд, т.е. на извънзаконник". Защо само в архаичното! Че да не би днес властници от всякакъв калибър по света и у нас да са се отказали от пренебрежението си към законите? Този копринен фалш, това весело лицемерие и самодоволни щастливи усмивчици, вижте лъчезарно греещия Иван Костов, когато говори, това задебеляване на гласа при Георги Пирински, Юнал Лютфи, Емел Етем, Владимир Дончев, което трябва да подсказва подчертано самоуважение към безупречната собствена персона, а и този нарастващ глад за овации – не са ли именно това симптомите на лудостта? Ако не са шмекери или душевноболни, тогава защо им е власт? Струва ми се, властта или властолюбието, като най-пошлия вид възгордяване, е погубила най-много даровити хора, като ги е приела в мразовитите си ледени дворци.
Та любопитно ми е: какво извадило от равновесие приемания с респект по целия интелигентен свят траколог. С остро зрение на сокол да разшифроваш жестовете на древното, а да се мотаеш като пате в калчища из съвременността на мутрите. Власт и властващи – да! Но за да не си въобразява велики работи, личността не бива да остава повече от ограничено време в управление на която и да е държава. Престоят в армията е дълг към отечеството за гражданина и поданика; престоят във властта защо приемаме за нещо друго! За каква каста на пожизнените политици ни говорят!
А монархът идиот ли е? Или не е длъжен да е идиот, понеже неговата функция, както показват успешните днешни западноевропейски монархии Великобритания, Испания, Швеция, Дания, Нидерландия, е не да управлява, а да обединява. Бих се чувствал щастлив да се закълна в символи на отечеството, включващи инородна аристократична династия, именно понеже: първо – за да обединява, не трябва да произлиза от моето племе, т.е. за да изпитвам респект към неговия стил и статут, задължително трябва да е извън вроденото у мен племенно отвращение от стоящи над главата ми; и второ – четири, с мен, поколения български мъже от началото на 1900 година вече бихме били обвързани с един царстващ род, не с президент, който е временна фигура, колкото и приятен да е образът на уредил си живота държавен чиновник. Така – говоря вече лично за себе си, симпатията ми към Сакс-Кобургите**, каквито и грешки или грехове post factum да им откриваме, произтича не от самите Сакс-Кобурги, а от факта, че прадядо ми Ненко Ангелов Керемидов, от Калугерово, Пазарджишко, е тръгнал за честта си, като доброволец, вдъхновен, манипулиран – ако повече ви харесва, от Фердинанд през 1912 г., да отмъщава за зверството над родителите си; дядо ми Борис Ненков Ангелов се клел като сирак пред символи на България и Негово Царско височество Борис ІІІ; баща ми Кирил отива и се завръща от унгарската Пуста като редник, заклел се в Царство България, а аз, като същински вероотстъпник, безродник и продажно копеле, съм се клел de facto не в символите на България, а в трицветен парцал сред подгизналия от дъжда хасковски площад, съзерцаван от политкомисарите на световната червена революция. Пфу!!! Гади ми се, само като помисля колко фино рязаха корените на цялото ни поколение.
Знаех ли за масовите екзекуции на обявени за "вражески елементи и предатели" – всъщност, за геноцида над българската интелигенция подир прехваления Девети (ІХ.1944)? Къде са българите в Македония днес? Къде са българите от Одринска и Егейска Тракия? Кой планира разграбването на Български земи и имоти от Солун до Адриатика, от Северна Добруджа и делтата на Дунава до Мраморно море? На турци, гърци, сърби и румънци ли да се сърдя, че техните политици защитавали по-добре националния си интерес? А може би логично е да благодаря на коминтерновските функционери в България, че са ме отървали от "лапите на империализма", че ни обърнаха от народ-стопанин в народ-ратай на чужда мракобесна империя? Народ, който не прави разлика между онази Русия на Чехов, Достоевски, Толстой и Русия на ловкия дипломат граф Игнатиев, какво у разкошните руски мечтатели и творци е различно от Русия на осетинеца Джугашвили, такъв народ си заслужава участта. В България лежат костите на хиляди руси. Объркана славянска орис! Едно знам със сигурност: човек трябва да бъде стопанин на имота си. Нали е ясно: на собствения си имот стопанин, не на цялото земно кълбо! Затова и не ме притеснява идеята за монархия. Просто монархът в съвременния свят може да представя само очовечен образ на цялата нация, без да се въвира в мразовитите пещери на управлението. Не е ли трагична разликата между водещата някога самостоятелна политика, отчитаща всеки момент и националните си приоритети България до смъртта на Цар Борис ІІІ (с всичките й скудоумия и слабости), и България подир Втората световна война, лашкана като корабче без кормило по капризите на световните течения, предана на всеки възгордял се чужденец, който я пожелае?
Намирам у Маразов подкрепа на моя си хипотеза – че отделил се от масата, за да я управлява уж за нейно добро и за чест, човек става чужденец спрямо собствения си народ. Изобщо, мисля си, властолюбието, под каквито и благовидни аргументи да се изявява, е вид душевно заболяване, маниакалност. Както лудия го обграждат с възхитително пренебрежение и сакрална почит, така и властващият самозванец се разхожда с претенциите си за величие, та ето как нацията го идентифицира като чуждо тяло, обитаващо непонятните пространства на измамен свят. Казано красиво рязко, нацията се чисти от своите идиоти, като ги възкачва с многолюдни шарении в сферите на властта. На стр. 165 от книгата Иван Маразов пише: "А многобройните царски имена у траките, производни от гръцката дума за вълк lykos, само напомнят, че в архаичното общество владетелят обикновено заема позицията на чужд, т.е. на извънзаконник". Защо само в архаичното! Че да не би днес властници от всякакъв калибър по света и у нас да са се отказали от пренебрежението си към законите? Този копринен фалш, това весело лицемерие и самодоволни щастливи усмивчици, вижте лъчезарно греещия Иван Костов, когато говори, това задебеляване на гласа при Георги Пирински, Юнал Лютфи, Емел Етем, Владимир Дончев, което трябва да подсказва подчертано самоуважение към безупречната собствена персона, а и този нарастващ глад за овации – не са ли именно това симптомите на лудостта? Ако не са шмекери или душевноболни, тогава защо им е власт? Струва ми се, властта или властолюбието, като най-пошлия вид възгордяване, е погубила най-много даровити хора, като ги е приела в мразовитите си ледени дворци.
Та любопитно ми е: какво извадило от равновесие приемания с респект по целия интелигентен свят траколог. С остро зрение на сокол да разшифроваш жестовете на древното, а да се мотаеш като пате в калчища из съвременността на мутрите. Власт и властващи – да! Но за да не си въобразява велики работи, личността не бива да остава повече от ограничено време в управление на която и да е държава. Престоят в армията е дълг към отечеството за гражданина и поданика; престоят във властта защо приемаме за нещо друго! За каква каста на пожизнените политици ни говорят!
А монархът идиот ли е? Или не е длъжен да е идиот, понеже неговата функция, както показват успешните днешни западноевропейски монархии Великобритания, Испания, Швеция, Дания, Нидерландия, е не да управлява, а да обединява. Бих се чувствал щастлив да се закълна в символи на отечеството, включващи инородна аристократична династия, именно понеже: първо – за да обединява, не трябва да произлиза от моето племе, т.е. за да изпитвам респект към неговия стил и статут, задължително трябва да е извън вроденото у мен племенно отвращение от стоящи над главата ми; и второ – четири, с мен, поколения български мъже от началото на 1900 година вече бихме били обвързани с един царстващ род, не с президент, който е временна фигура, колкото и приятен да е образът на уредил си живота държавен чиновник. Така – говоря вече лично за себе си, симпатията ми към Сакс-Кобургите**, каквито и грешки или грехове post factum да им откриваме, произтича не от самите Сакс-Кобурги, а от факта, че прадядо ми Ненко Ангелов Керемидов, от Калугерово, Пазарджишко, е тръгнал за честта си, като доброволец, вдъхновен, манипулиран – ако повече ви харесва, от Фердинанд през 1912 г., да отмъщава за зверството над родителите си; дядо ми Борис Ненков Ангелов се клел като сирак пред символи на България и Негово Царско височество Борис ІІІ; баща ми Кирил отива и се завръща от унгарската Пуста като редник, заклел се в Царство България, а аз, като същински вероотстъпник, безродник и продажно копеле, съм се клел de facto не в символите на България, а в трицветен парцал сред подгизналия от дъжда хасковски площад, съзерцаван от политкомисарите на световната червена революция. Пфу!!! Гади ми се, само като помисля колко фино рязаха корените на цялото ни поколение.
Знаех ли за масовите екзекуции на обявени за "вражески елементи и предатели" – всъщност, за геноцида над българската интелигенция подир прехваления Девети (ІХ.1944)? Къде са българите в Македония днес? Къде са българите от Одринска и Егейска Тракия? Кой планира разграбването на Български земи и имоти от Солун до Адриатика, от Северна Добруджа и делтата на Дунава до Мраморно море? На турци, гърци, сърби и румънци ли да се сърдя, че техните политици защитавали по-добре националния си интерес? А може би логично е да благодаря на коминтерновските функционери в България, че са ме отървали от "лапите на империализма", че ни обърнаха от народ-стопанин в народ-ратай на чужда мракобесна империя? Народ, който не прави разлика между онази Русия на Чехов, Достоевски, Толстой и Русия на ловкия дипломат граф Игнатиев, какво у разкошните руски мечтатели и творци е различно от Русия на осетинеца Джугашвили, такъв народ си заслужава участта. В България лежат костите на хиляди руси. Объркана славянска орис! Едно знам със сигурност: човек трябва да бъде стопанин на имота си. Нали е ясно: на собствения си имот стопанин, не на цялото земно кълбо! Затова и не ме притеснява идеята за монархия. Просто монархът в съвременния свят може да представя само очовечен образ на цялата нация, без да се въвира в мразовитите пещери на управлението. Не е ли трагична разликата между водещата някога самостоятелна политика, отчитаща всеки момент и националните си приоритети България до смъртта на Цар Борис ІІІ (с всичките й скудоумия и слабости), и България подир Втората световна война, лашкана като корабче без кормило по капризите на световните течения, предана на всеки възгордял се чужденец, който я пожелае?
13.02.1999.
До 1966 г. обитавахме две стаи под наем на улица "Люлебургаз" № 17, току срещу Джендем тепе, в т.нар. квартал Инвалиден. Имаше наоколо улици с ей такива имена: Войнишка слава, Лагадина, Ангиста, Тулча, Завоя на Черна, Велбужд, Ниш, Добрич, Вериговска клисура, Страцин, като откъснати от барутния календар на Балканските войни. Тази част на Пловдив – от двете страни на шосето за Пещера, от склоновете на Бунарджика на запад до разклона покрай сегашния пловдивски квартал Прослав, беше пренаселена от пришълци, сиромаси от опустошена Македония, прогонени от Османската и Гръцката армия от дома, от имота си, жестоко пострадали от войните; помаци от Родопските махали се бяха омешали тук с придошли от Средногорието и от селца на Горнотракийската низина. И сред гмежа от несретници като зрънца див овес сред овъглено жито светлееха няколко семейства арменци, прислонили се тук от ислямските зверства през 1910-1915 г. Но не за тях ми е сега думата. Зад високия човешки бой (ръст) и половина обрушен тухлен зид, от съседния двор в задушните летни привечери звучат не до болка познатите родни шлагери, а руски романси. По-често певица, по-рядко мъжки тенор сладостно мяука иззад дувара с надвисналата над него с прашните си вейки огромна дива джанка. Звучи грамофон.
Пиша това, а утре е Денят на влюбените – католишкия или протестантския Свети Валентин, и този спомен ми се върти неслучайно от няколко дни в ума. Та зад зида в 1960-1965 г., спомням си, живееха двама особняци, мъж и жена, около 70-годишни: той – кокаляв, жилест, пристъпящ с изпънат гръб, въпреки възрастта, тя – масивна, но не тантуреста, с прибрани на кокче косици и румено лице на някогашна хубавица. За всички нас, дивите махленските дечурлига от онези бедняшки щастливи години, това бяха Белогвардееца и Дебелата. Колкото той беше жилав и кокалест, толкова жена му беше пухкава и заоблена като здраво натъпкана с перушина възглавница – нозете й под коленете, онази част, която се вижда, бяха като новите бетонни диреци на уличното осветление в онзи някогашен мой Пловдив. Бяха бездетни.
Пиша тези неща и хвърлям по едно око към моя минезингер, снимка в едър план на дяволитата Re., която домакинът им от миналата пролет в Швейцария – някакъв си там заможен дрогерист, почитател на хоровата музика, тайно от нея й направил. Цветната плака открива чаровното ми знойно момиче откъм съвсем неизвестна за мен страна – отнесена. Та затова и кръстих цветна фотография, лице в полуанфас: Моят минезингер***.
Двамата саможивци зад онзи висок тухлен зид бяха люти към детските ни набези над сливовото им дърво, но помежду си явно живееха в хармония. Със съседите не общуват, живеят затворено, уединено зад прозорците със снежнобели перденца. От време на време галантно семейство красиви мъж и жена, вероятно техни близки, им водят дъщеричката си – скокливо дебеличко момиченце на 4-5 годинки, което по за три-четири седмици оглася летния зной отвъд зида с кикот или припряна руска реч. Говорят си само на руски. В този мой спомен има и провиснала като уморена змия лозница покрай кладенеца в двора с поръждавяла ажурна конструкция за макарата и липсващата кофа. Има и смокиново дръвче, към което никой не посяга освен мен, и там всеки Божи ден от май до октомври смокинята ми е приготвила дар: шепа-две от екзотичния сладък плод. Няма сюжет, това е картина, застинала в съзнанието ми с аромата на любовна история сред мириса на прясна кръв, просмукващ се все още от зверствата подир онзи Девети 1944 г. – братът на собственицата на втория етаж леля Лучка, шушнат съседите, бил убит като кмет на Цалапица****; та живеехме под наем със семейство арменци на първия етаж – наследство на бившата му годеница на някогашния кмет на Цалапица – едрата гърдеста Кица от майната си, която се яви откъм Нова Загора с две години родения преди мен син, 14-годишния Иван – Ванчо Музата, и баба му, надхвърлилата 70-те си лазарника гърбава Зюмбюла. По онова време, като ученик в VІІ клас, пред заядливия бабишкер, за да спре да притеснява сестричката ми Ели, че докато онези трима се завират в едноетажната кирпичена къщурка, градена за прислугата, ние, четиримата от семейството на дърводелеца Кирил, се ширехме под наем в имота на дъщеря й, изиграх по вдъхновение свише сценката "Христос слиза от Небесата за Второто си пришествие". Гърбавата вещица обаче дори не трепна, подгони ме с налъм в ръка от циментовата пералня по двора. Да беше ме цапардосала, онзи ехидничещ лъже-Исус отдавна да гние в общинското гробище на Пловдив. Противни ми се виждаха в онези години всички новозагорци, но друг път ще отделя внимание върху тази неособено престижна за мен тема.
И значи, край родните наши вакханалии от тихи мизерии плюс гласовитите кавги между нагъчкани едни в други отчаяно ненавиждащи се бедняци, оттатък дувара сияеше аурата на романтична "love story" (любовна история), начената нейде там, в руските дворянски имения с огромни пространства от неокосена морава и вишневи градини напролет; долавях тропота на табун коне, жеравите, високо прелитащи под бухлатите облачета над разцъфнала степ, виждах и река – блестяща като сребърен накит, поръбена по края от снежна ивица. Идилична чудесна Рус! Едва днес, когато са минали повече от 35-40 години, под пластове от провинциална дива простотия и непоносимост към всичко чуждо, откривам как полекичка завиждам на онези двама, превърнали се вероятно вече в добре оглозгани от червеите два скелета, но живи в съзнанието ми, настръхнали срещу всякакви наши любопитни посегателства, свято пазещи великата тръпка и магия на Любовта дори в изгнаничеството, щастливи и в нещастието си, че са запокитени толкова далеч от родната ненагледна своя Русия.
Как упорито още от детската градина на нас ни втълпяваха респект към този велик народ! В училището обсъждахме детайлно поемата "Евгений Онегин" или "Кавказки пленник", или "Демон", или "Тарас Булба"; пред очите ми са великолепните картини на Иля Репин, морските пейзажи на Левитан. Ех, какъв размах на човечността, Боже мой, какво страстно жизнелюбие! После се заровихме в необятната "Война и мир" с онзи там граф Болконски, с непохватния тромав Пиер Безухов, сънливия Кутузов и галерия образи, облъхнати от патетика, от бесове, но и от руска кротост. И Пушкин, и Лермонтов, и Гогол, и магнетичният Достоевски, и така човеколюбивият печален Чехов, и вглъбеният в природата на духа Тургенев от новелата "Ася" и "Записки на ловеца", както и съпътстващите ги случки от живота: ту драматично назидателни – като дуела на Пушкин с дантеления женкар Дантес, дуел, приключил така зле, може би понеже съдбата объркала кой точно трябвало според нашите мерки да умре; или заточеничеството на недооценения в тесен приятелски кръжец от пошли пройдохи и гуляйджии пияници Лермонтов, или скучноватите: като съдбата на стресирания от ранната си младост Достоевски поради мнима, оставила потрес и рани в душата му екзекуция, или отшелничеството на силно заядливия и ненаситен за млада плът на девствените слугини граф Лев Николаевич, който трудно понасял жена си графиня София. Харашо, панимаю, земля, человек, муж, девчонка, я тебя люблю, а тъй меня любиш? – или онзи готин превод за бабичката, която летяла от цвят на цвят? Демек, бабочката (пеперудата) за нас си беше бабичка. Руските думи за моето пловдивско поколение дръзки хлапаци от следвоенните 1953-1960 г. звучаха екзотично и бойко.
Но в онази упорита настойчивост да бъдем потопени в атмосферата на Великата Руска история, както я тълкуваха сталинистите, в ентусиазма на строящия се "нов обществен ред" там – във Великата братска страна, нашите учители, може би без да са си давали сметка, са инжектирали в детските ни представи колко сме странични и случайни като народ, колко тъжно е, че нашата България е точно тук, на този така пообъркан, смутен полуостров, обкръжена от неприятни съседи; ах, защо не бяхме поне два паралела от географската карта по на север, та да се гушнем с необятната преживяла кървища, но никога не коленичила духом Русия? Колко жалко наистина! Подреждам щрихи. Мога и купища факти да приведа като свидетелство за подмолно обезличаване на собственото ни самочувствие. Е, да, и ний сме дали нещо на света, гърмеше в ушите ни сопотчанинът Вазов; но нали пак Вазов зубкахме от читанките с онова коленопреклонно "Здравствуйте, братушки!" – запев на отродяването ни от жестоката, страхотна с трагедиите си Българска история не от годините на Славния Октомври, а още от всенародния мит за Дядо Иван, който ще дойде да ни освободи.
Прав бил някога Стамболов, изкрещял в младежката си неопитност и буйство към преживелите какво ли не, умирисани на барут и кръв руски генерали: "Кешки да не бяхте дохаждали!" Сцената е документирана, припомня я биографът на Стамболов Димитър Маринов в книгата си*****. Уместно му рекъл един от генералите (случва се в канцеларията на княз Черкаски в Одрин), че за такива приказчици в Матушка Рус пътят пряко води към Петропавловската тюрма. Тъй че какво си въобразявал той!
Казано накъсо, в моите си размишления за мен България е център на вселената. А всичко останало – руски витязи и богатири, великата Руска и Световна класика, Великите географски открития на Колумб, Магелан, Вашку да Гама, испанската Инквизиция, Римската империя, великолепна Византия, Древна Елада на патриции и философи, Александър Велики, египетски фараони, китайски поети, философи и императори, древните индийски Веди, Господ Бог и цялото звездно небе над мен, и целият световен океан под петите ми с вулканите и земетръсните зони, и всичко-всичко останало на този свят е само нещо странично, допълващо в онзи върховен миг, когато се усещам като ударен от светкавица, от внезапен гръм с прозрението, че българин съм се родил и тази моя България на хора несретни и хора неособено приятни е моя бащиния, която ме приземява в хаоса от войни, епидемии, смърт. И ако някой се опасява, че ще гледам отвисоко и пренебрежително към другите само затова че си обичам отечеството, глупави са такива опасения. Лошо ли е човек да си обича първо децата, рода, имота? Защо все някой се грижи да ни натири встрани от самите нас! Сега и тук, върху земя колкото носна кърпа, колкото "една човешка длан"****** – ей това е Пътеводната ми звезда, моята ос: следователно, каквото и да замислям, каквито и грандиозни планове да кроя, не от горда Великобритания, не от далечна Япония, не и от конгломерата на Северна Америка или Южна Африка, а оттук, от моята Тракийска низина, тръгват всичките ми пътища и проекти. Това е Рим на моята империя, тук ми е пъпът и всички пътища за мен оттук тръгват. И като чувам днешните първи мъже и жени в държавата ни колко красиво обещават да ни отведат в богатата духом Европа, ще ми се да ги попитам: Е, какво, драги! Тесничко ли е тук? Съклет ли ни гони, та сме занадничали по тази пуста чужбина? От въртене и озъртане на разни посоки вратът ни изтъня, очите ни изтекоха; забравихме вече кои сме, що сме, та цели сме замязали на тенекиени петлета и ветропоказатели?
До 1966 г. обитавахме две стаи под наем на улица "Люлебургаз" № 17, току срещу Джендем тепе, в т.нар. квартал Инвалиден. Имаше наоколо улици с ей такива имена: Войнишка слава, Лагадина, Ангиста, Тулча, Завоя на Черна, Велбужд, Ниш, Добрич, Вериговска клисура, Страцин, като откъснати от барутния календар на Балканските войни. Тази част на Пловдив – от двете страни на шосето за Пещера, от склоновете на Бунарджика на запад до разклона покрай сегашния пловдивски квартал Прослав, беше пренаселена от пришълци, сиромаси от опустошена Македония, прогонени от Османската и Гръцката армия от дома, от имота си, жестоко пострадали от войните; помаци от Родопските махали се бяха омешали тук с придошли от Средногорието и от селца на Горнотракийската низина. И сред гмежа от несретници като зрънца див овес сред овъглено жито светлееха няколко семейства арменци, прислонили се тук от ислямските зверства през 1910-1915 г. Но не за тях ми е сега думата. Зад високия човешки бой (ръст) и половина обрушен тухлен зид, от съседния двор в задушните летни привечери звучат не до болка познатите родни шлагери, а руски романси. По-често певица, по-рядко мъжки тенор сладостно мяука иззад дувара с надвисналата над него с прашните си вейки огромна дива джанка. Звучи грамофон.
Пиша това, а утре е Денят на влюбените – католишкия или протестантския Свети Валентин, и този спомен ми се върти неслучайно от няколко дни в ума. Та зад зида в 1960-1965 г., спомням си, живееха двама особняци, мъж и жена, около 70-годишни: той – кокаляв, жилест, пристъпящ с изпънат гръб, въпреки възрастта, тя – масивна, но не тантуреста, с прибрани на кокче косици и румено лице на някогашна хубавица. За всички нас, дивите махленските дечурлига от онези бедняшки щастливи години, това бяха Белогвардееца и Дебелата. Колкото той беше жилав и кокалест, толкова жена му беше пухкава и заоблена като здраво натъпкана с перушина възглавница – нозете й под коленете, онази част, която се вижда, бяха като новите бетонни диреци на уличното осветление в онзи някогашен мой Пловдив. Бяха бездетни.
Пиша тези неща и хвърлям по едно око към моя минезингер, снимка в едър план на дяволитата Re., която домакинът им от миналата пролет в Швейцария – някакъв си там заможен дрогерист, почитател на хоровата музика, тайно от нея й направил. Цветната плака открива чаровното ми знойно момиче откъм съвсем неизвестна за мен страна – отнесена. Та затова и кръстих цветна фотография, лице в полуанфас: Моят минезингер***.
Двамата саможивци зад онзи висок тухлен зид бяха люти към детските ни набези над сливовото им дърво, но помежду си явно живееха в хармония. Със съседите не общуват, живеят затворено, уединено зад прозорците със снежнобели перденца. От време на време галантно семейство красиви мъж и жена, вероятно техни близки, им водят дъщеричката си – скокливо дебеличко момиченце на 4-5 годинки, което по за три-четири седмици оглася летния зной отвъд зида с кикот или припряна руска реч. Говорят си само на руски. В този мой спомен има и провиснала като уморена змия лозница покрай кладенеца в двора с поръждавяла ажурна конструкция за макарата и липсващата кофа. Има и смокиново дръвче, към което никой не посяга освен мен, и там всеки Божи ден от май до октомври смокинята ми е приготвила дар: шепа-две от екзотичния сладък плод. Няма сюжет, това е картина, застинала в съзнанието ми с аромата на любовна история сред мириса на прясна кръв, просмукващ се все още от зверствата подир онзи Девети 1944 г. – братът на собственицата на втория етаж леля Лучка, шушнат съседите, бил убит като кмет на Цалапица****; та живеехме под наем със семейство арменци на първия етаж – наследство на бившата му годеница на някогашния кмет на Цалапица – едрата гърдеста Кица от майната си, която се яви откъм Нова Загора с две години родения преди мен син, 14-годишния Иван – Ванчо Музата, и баба му, надхвърлилата 70-те си лазарника гърбава Зюмбюла. По онова време, като ученик в VІІ клас, пред заядливия бабишкер, за да спре да притеснява сестричката ми Ели, че докато онези трима се завират в едноетажната кирпичена къщурка, градена за прислугата, ние, четиримата от семейството на дърводелеца Кирил, се ширехме под наем в имота на дъщеря й, изиграх по вдъхновение свише сценката "Христос слиза от Небесата за Второто си пришествие". Гърбавата вещица обаче дори не трепна, подгони ме с налъм в ръка от циментовата пералня по двора. Да беше ме цапардосала, онзи ехидничещ лъже-Исус отдавна да гние в общинското гробище на Пловдив. Противни ми се виждаха в онези години всички новозагорци, но друг път ще отделя внимание върху тази неособено престижна за мен тема.
И значи, край родните наши вакханалии от тихи мизерии плюс гласовитите кавги между нагъчкани едни в други отчаяно ненавиждащи се бедняци, оттатък дувара сияеше аурата на романтична "love story" (любовна история), начената нейде там, в руските дворянски имения с огромни пространства от неокосена морава и вишневи градини напролет; долавях тропота на табун коне, жеравите, високо прелитащи под бухлатите облачета над разцъфнала степ, виждах и река – блестяща като сребърен накит, поръбена по края от снежна ивица. Идилична чудесна Рус! Едва днес, когато са минали повече от 35-40 години, под пластове от провинциална дива простотия и непоносимост към всичко чуждо, откривам как полекичка завиждам на онези двама, превърнали се вероятно вече в добре оглозгани от червеите два скелета, но живи в съзнанието ми, настръхнали срещу всякакви наши любопитни посегателства, свято пазещи великата тръпка и магия на Любовта дори в изгнаничеството, щастливи и в нещастието си, че са запокитени толкова далеч от родната ненагледна своя Русия.
Как упорито още от детската градина на нас ни втълпяваха респект към този велик народ! В училището обсъждахме детайлно поемата "Евгений Онегин" или "Кавказки пленник", или "Демон", или "Тарас Булба"; пред очите ми са великолепните картини на Иля Репин, морските пейзажи на Левитан. Ех, какъв размах на човечността, Боже мой, какво страстно жизнелюбие! После се заровихме в необятната "Война и мир" с онзи там граф Болконски, с непохватния тромав Пиер Безухов, сънливия Кутузов и галерия образи, облъхнати от патетика, от бесове, но и от руска кротост. И Пушкин, и Лермонтов, и Гогол, и магнетичният Достоевски, и така човеколюбивият печален Чехов, и вглъбеният в природата на духа Тургенев от новелата "Ася" и "Записки на ловеца", както и съпътстващите ги случки от живота: ту драматично назидателни – като дуела на Пушкин с дантеления женкар Дантес, дуел, приключил така зле, може би понеже съдбата объркала кой точно трябвало според нашите мерки да умре; или заточеничеството на недооценения в тесен приятелски кръжец от пошли пройдохи и гуляйджии пияници Лермонтов, или скучноватите: като съдбата на стресирания от ранната си младост Достоевски поради мнима, оставила потрес и рани в душата му екзекуция, или отшелничеството на силно заядливия и ненаситен за млада плът на девствените слугини граф Лев Николаевич, който трудно понасял жена си графиня София. Харашо, панимаю, земля, человек, муж, девчонка, я тебя люблю, а тъй меня любиш? – или онзи готин превод за бабичката, която летяла от цвят на цвят? Демек, бабочката (пеперудата) за нас си беше бабичка. Руските думи за моето пловдивско поколение дръзки хлапаци от следвоенните 1953-1960 г. звучаха екзотично и бойко.
Но в онази упорита настойчивост да бъдем потопени в атмосферата на Великата Руска история, както я тълкуваха сталинистите, в ентусиазма на строящия се "нов обществен ред" там – във Великата братска страна, нашите учители, може би без да са си давали сметка, са инжектирали в детските ни представи колко сме странични и случайни като народ, колко тъжно е, че нашата България е точно тук, на този така пообъркан, смутен полуостров, обкръжена от неприятни съседи; ах, защо не бяхме поне два паралела от географската карта по на север, та да се гушнем с необятната преживяла кървища, но никога не коленичила духом Русия? Колко жалко наистина! Подреждам щрихи. Мога и купища факти да приведа като свидетелство за подмолно обезличаване на собственото ни самочувствие. Е, да, и ний сме дали нещо на света, гърмеше в ушите ни сопотчанинът Вазов; но нали пак Вазов зубкахме от читанките с онова коленопреклонно "Здравствуйте, братушки!" – запев на отродяването ни от жестоката, страхотна с трагедиите си Българска история не от годините на Славния Октомври, а още от всенародния мит за Дядо Иван, който ще дойде да ни освободи.
Прав бил някога Стамболов, изкрещял в младежката си неопитност и буйство към преживелите какво ли не, умирисани на барут и кръв руски генерали: "Кешки да не бяхте дохаждали!" Сцената е документирана, припомня я биографът на Стамболов Димитър Маринов в книгата си*****. Уместно му рекъл един от генералите (случва се в канцеларията на княз Черкаски в Одрин), че за такива приказчици в Матушка Рус пътят пряко води към Петропавловската тюрма. Тъй че какво си въобразявал той!
Казано накъсо, в моите си размишления за мен България е център на вселената. А всичко останало – руски витязи и богатири, великата Руска и Световна класика, Великите географски открития на Колумб, Магелан, Вашку да Гама, испанската Инквизиция, Римската империя, великолепна Византия, Древна Елада на патриции и философи, Александър Велики, египетски фараони, китайски поети, философи и императори, древните индийски Веди, Господ Бог и цялото звездно небе над мен, и целият световен океан под петите ми с вулканите и земетръсните зони, и всичко-всичко останало на този свят е само нещо странично, допълващо в онзи върховен миг, когато се усещам като ударен от светкавица, от внезапен гръм с прозрението, че българин съм се родил и тази моя България на хора несретни и хора неособено приятни е моя бащиния, която ме приземява в хаоса от войни, епидемии, смърт. И ако някой се опасява, че ще гледам отвисоко и пренебрежително към другите само затова че си обичам отечеството, глупави са такива опасения. Лошо ли е човек да си обича първо децата, рода, имота? Защо все някой се грижи да ни натири встрани от самите нас! Сега и тук, върху земя колкото носна кърпа, колкото "една човешка длан"****** – ей това е Пътеводната ми звезда, моята ос: следователно, каквото и да замислям, каквито и грандиозни планове да кроя, не от горда Великобритания, не от далечна Япония, не и от конгломерата на Северна Америка или Южна Африка, а оттук, от моята Тракийска низина, тръгват всичките ми пътища и проекти. Това е Рим на моята империя, тук ми е пъпът и всички пътища за мен оттук тръгват. И като чувам днешните първи мъже и жени в държавата ни колко красиво обещават да ни отведат в богатата духом Европа, ще ми се да ги попитам: Е, какво, драги! Тесничко ли е тук? Съклет ли ни гони, та сме занадничали по тази пуста чужбина? От въртене и озъртане на разни посоки вратът ни изтъня, очите ни изтекоха; забравихме вече кои сме, що сме, та цели сме замязали на тенекиени петлета и ветропоказатели?
POST SCRIPTUM:
От излизането ни Османското "присъствие" българите като сенна
хрема от време на време ни тресе мания да пулим очи към по-уредена от нас
национална общност, да се замайваме с лакърдии колко по-харно е да си елин,
поданик на кралицата на Великобритания или на Руския император, по чужд тертип
да пиеш и да се веселиш: по френски изискано да си служиш с обноски, по английски
учтиво да си сдържан в чувствата си, като немец подреден и предприемчив, като
италианец любовен, но и мързелив (dolce far niente), като типичен янки да
следваш на всякаква цена личната си изгода. Внушението на всичко изброено:
ах, колко неприятно е да си българин!
Този текст беше отпечатан в местното вестниче на местните културни телци "Арт-клуб" през февруари 1999 г., и понеже се явява подир задевка на креслив опонент, мисля си: нищо случайно, няма случайни неща, ни случайни съвпадения! Захванах се с поредица текстове за историята на майчиния ми калугеровски и перущенски род неслучайно. Изразените тук оценки не са мое мнение, а послание от поколения мои родственици, клани и унижавани в течение на около половин хилядолетие от Българската ни история. Да се приобщим към заможна Европа, към европейските духовни ценности, прекрасно! А преди приобщаването защо да не си припомним кои сме, защо сме, какво от поколенията българи, минали преди нас по реда си, сме съхранили в калпавия, но устойчив български нрав!
Този текст беше отпечатан в местното вестниче на местните културни телци "Арт-клуб" през февруари 1999 г., и понеже се явява подир задевка на креслив опонент, мисля си: нищо случайно, няма случайни неща, ни случайни съвпадения! Захванах се с поредица текстове за историята на майчиния ми калугеровски и перущенски род неслучайно. Изразените тук оценки не са мое мнение, а послание от поколения мои родственици, клани и унижавани в течение на около половин хилядолетие от Българската ни история. Да се приобщим към заможна Европа, към европейските духовни ценности, прекрасно! А преди приобщаването защо да не си припомним кои сме, защо сме, какво от поколенията българи, минали преди нас по реда си, сме съхранили в калпавия, но устойчив български нрав!
Не мога да разсъждавам като мюсюлманин; не мога и да си представя,
че ще се опаковам с взрив и ще изтърча да се взривя заради идея на многолюден площад само да докажа преданост към моя бог. Въпреки че не съм
религиозен, рефлексът ми към света наоколо е както биха реагирали предците ми,
преселилите се двама братя от разграбеното и разрушено от чуждите орди Велико
Търново и основали с други три Български рода селище с показателното,
прелитнало през вековете име Калугерово. Това Калугерово из дълбините на
османизма у нас какво трябва да ми каже?! Инак защо да съм против
поклонниците на Западната цивилизация и т.нар. европейски духовни ценности,
нали! Пловдив, 21 август
2006 година
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 10 uli 2020
Илюстрации:
- Икона, с която баща ми прекосил половин Европа.
- Силно уважаван в САЩ политик от моя роден град.
___
* Маразлия (от тур. "болест") Болен, болнав. Маразъм (от гр. marasmos 1. Общо отпадане на организма и психическата дейност поради старост или хроническа болест. 2. Апатия, безразличие, морална отпадналост. 3. прен. Западане, пропадане.
** Така съм разсъждавал през 1999 г. Оказа се утопия, предвид г-н Симеон Сакскобургготски! За да си умен монарх, трябва да си личност.
*** (нем. Minnesinger - певец на любовта) Немски поети и певци през Средните векове (ХІІ-ХV в.), творци и изпълнители на рицарска лирика.
**** Вестник "Марица", вж. http://www.marica.bg/%D0%B7%D0%B2%D0%B5%D1%80%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B2-%D1%86%D0%B0%D0%BB%D0%B0%D0%BF%D0%B8%D1%86%D0%B0-%D1%81%D0%BB%D0%B5%D0%B4-9-ix-%D0%BD%D0%B0%D0%BF%D1%8A%D0%BB%D0%BD%D0%B8%D1%85%D0%B0-%D0%BA%D0%BB%D0%B0%D0%B4%D0%B5%D0%BD%D1%86%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D1%81-%D1%82%D1%80%D1%83%D0%BF%D0%BE%D0%B2%D0%B5-news580914.html
***** "Стефан Стамболов и новейшата ни история", посл. изд. 1992, с. 43-44.
****** От стихотворение на Г. Джагаров (1925-1995), връстник на майка ми. Бел.м., tisss.
* Маразлия (от тур. "болест") Болен, болнав. Маразъм (от гр. marasmos 1. Общо отпадане на организма и психическата дейност поради старост или хроническа болест. 2. Апатия, безразличие, морална отпадналост. 3. прен. Западане, пропадане.
** Така съм разсъждавал през 1999 г. Оказа се утопия, предвид г-н Симеон Сакскобургготски! За да си умен монарх, трябва да си личност.
*** (нем. Minnesinger - певец на любовта) Немски поети и певци през Средните векове (ХІІ-ХV в.), творци и изпълнители на рицарска лирика.
**** Вестник "Марица", вж. http://www.marica.bg/%D0%B7%D0%B2%D0%B5%D1%80%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B2-%D1%86%D0%B0%D0%BB%D0%B0%D0%BF%D0%B8%D1%86%D0%B0-%D1%81%D0%BB%D0%B5%D0%B4-9-ix-%D0%BD%D0%B0%D0%BF%D1%8A%D0%BB%D0%BD%D0%B8%D1%85%D0%B0-%D0%BA%D0%BB%D0%B0%D0%B4%D0%B5%D0%BD%D1%86%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D1%81-%D1%82%D1%80%D1%83%D0%BF%D0%BE%D0%B2%D0%B5-news580914.html
***** "Стефан Стамболов и новейшата ни история", посл. изд. 1992, с. 43-44.
****** От стихотворение на Г. Джагаров (1925-1995), връстник на майка ми. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар