ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (188.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (188.)

  Ти, жалък, подъл, скучен шут – прощавай!/ За по-голям те взех: каква съдба!/ Но виж, опасно е да се стараеш/ премного... Шекспир, "Хамлет" 

  18.02.1999. ФАЛШИВИТЕ ЛИДЕРИ

  На 9 август 1953 г. е роден председателят (лидер) на ПКК – кюрдската организация за освобождение, Абдула Йоджалан. На 15 февруари т.г., когато излиза от гръцкото консулство в столицата на Кения Найроби, при акция на турски спецчасти, Абдула в белезници и под конвой бе отведен в Майка Турция. Два дена вече двайсетте турски сателитни тв-канала от възторг се задъхват, песни пеят, тържествуват и прославят Аллах за хаира, дето им сторил: да пипнат най-върлия си враг и държавата им да се справи с едно от превъплъщенията на самия Шейтан (Дявол). Ето само фрагмент от картинката, която докарва френетичен кеф у комшиите зад дувара. В транспортния военен аероплан кесят (изтягат се) с нахакана стойка маскирани зад черни качулки към дузина ячки командоси. Питат отчаяния пленник, повит като бебче във въжа и турен да легне по корем, питат го сред грохота на бръмчащия самолетен двигател: "Като че имате проблем с храносмилането?" "Да – казва Абдула, – имам проблем с храносмилането." И бърчи лице, личи си: бая зле му е. Но то не е толкоз физическа, колкото очевидно душевна драма, в шок е, в смъртен ужас; виждам, изпотил се е от страх. "Е – успокояват го маскираните турски левенти командоси, очевидно всички те с отлично храносмилане, – сега вече ще ви излекуваме окончателно от тези ваши болежки!" Страшно е да гледаш с каква любов меко бъзикат жертвата: така котка си играе с ужасеното мишленце, преди да го схруска. Цялата им турска военна машина, вътрешните власти, външната дипломация на Република Турция се бе напрегнала за скок, беше се наострила срещу света, само затова че светът й пречеше да докопа Абдула Йоджалан, който й танцуваше по нервите години наред с голямата си мечта за бъдещ Кюрдистан, неосъществената държава на над четийсет милиона кюрди, населяващи най-безплодните земи на Турция, Ирак, Сирия и Иран. Ето че докопаха най-сетне пъргавия размирник!

  От тв-екрана в моя хол ме гледа мъж, около петдесетгодишен, изплашен до смърт, словоохотлив, омотан в ремъци, вероятно изпускащ зловонни газове, щом го питат за храносмилането. "Майка ми е туркиня – казва. – Мечтая да работя за Турция. Да, аз обичам Турция. За Турция съм готов всичките си сили, и дори живота си да дам." "Ами добре дошъл в Турция – говорят му вече свойски, на "ти". – И Турция с голямо нетърпение те очаква." Предполагам, аеропланът им прехвръкнал вече границата и всички са доволни и щастливи, че са си у дома. И това осмърдяло се тяло ли било страшилището, врагът № 1, инициаторът и организатор на стотици терористични и самоубийствени акции на кюрдската съпротива срещу Турската държава и Турската нация? Този ли е човекът, по чийто заповеди през последните десетина години са загинали, простреляни с куршуми, изпепелени, взривени, разфасовани и осакатени над 36 хиляди турци, в мнозинството все невинни, добри, трудолюбиви хора! Далеч съм от мисълта да го съдя в такъв миг от неговия живот; виждам как се прекършил, как за минути от върховна институция се сринал до положението на най-обикновен, жалък, нещастен, притеснен за живота си петдесетинагодишен застаряващ мъж. Че има за какво да бъде наказан, личи по смъртния ужас, който излъчва в качеството си на жертва не толкова на Турция, колкото на самия себе си.

  Коя е границата между героизма и варварския идиотизъм, между стремежа към свобода и справедливост за твоя народ и откровената вандалщина, в ислямски стил да избиваш невинни хора, защото... е, ми Аллах Акбар? Не по реакциите на околните, по реакциите на самия Абдула мога да разбера що за птица е отвъд телевизионния екран в хола ми – предан на отечеството си лидер, или страхливец. Ако си убеден в правотата на делото си, дали пак ще се гърчи душата! Лесно е да се рече, но... да не си на неговия хал. В крайна сметка, вината е в Турската държавна администрация, допуснала многомилионна група граждани на Република Турция, в несретата си, с религиозен фанатизъм да избере насилието като единственото възможно средство да си защити правото на живот и справедливост. Колко удобно звучи, а – това "администрация"! Пък аз взех, че се притесних пред треперещия за живота си лидер, изведнъж изоставен от света много-много самотен човек.

  19.02.1999. 

  А дали Абдула Йоджалан не е кюрдска версия на нашия Васил Левски?* Не мисля. При възможностите за комуникация в днешния свят всяка справедлива национална кауза има повече възможности от убийства, разруха и унищожение. Западът, общо взето, се отнася благосклонно на кюрдите, най-малкото не пречи, търпи ги, когато развиват етническите си организационни структури на своята мечта. А на българите от 1860-1873 г. кой отвън е помагал! И въпреки това, тайните комитети на Левски са свободни от терористични замисли. Щом дори турското население по Българските ни земи прославяло в песни Джин гиби, това какво ли трябва да ни говори!

  Турската държава тържествува през последните няколко дни. В историята с т.нар. от техните лъскави медии баш терорист се видя и онова ярко лице на Щатите, което е нравствено неиздържано или неприемливо – според изтънчения дипломатически лексикон. Политиката на Супер-демокрацията, разбира се, е прагматична, но какво е това разминаване между делата на най-могъщата държава на света и... Хартата за свободата и независимостта, в която нейните политически чиновници не престават да се кълнат!? Ние нямаме приятели, ние имаме интереси – меко казано, от морална гледна точка е бая уязвима работа. Защо "държавата на Свободата и на свободната Лична инициатива" заема образа на костелив скъперник, пресмятащ с треперещите си пръсти милиардите долари, харчени за муниции, бойна техника, продоволствие и обучение на армейските си корпуси и бази по цялата планета и какво кяри от тези свръхвложения. Това ли е Кралят-бизнес? Крал Бизнес си дигна задника, запретна крачоли, па прецапа океана през 1990 г. не да защити изненаданите от наглостта на Саддам Хюсеин кувейтци, а да направи пореден удар в бизнеса с петрол? Що да не се възползва от посредствеността и грандоманията на деспот, оказал се сам между текстовете на Корана и т.нар. модерен свят!

  25.02.1999. 

  При такова излишество от бъбриви уста днес у нас, дали всичко съществено вече не е и написано, и изприказвано?! Въздухът трепери, господа, както би се изразил Вазовият чешит от шедьовъра му, новелата "Чичовци", прелива от слова в мерена и непреднамерена реч. Обществото ни си има своите прославени поети, демагози, публицисти, социолози, светци. Особено па за светци щатът ни пращи по шевовете. И в Синайската пустиня да се завре човек, пак не би се отървал от епигони на Йоан Предтеча, гръмовно предричащи часа и мястото на Второто пришествие, когато ще се отворят Божиите сейфове с натрупаните от нацията ни и от човечеството тежки грехове. Доживяхме вероятно времето "простосмъртен" да зазвучи престижно. При толкова възможности за известност и за самочувствие, подплатено с пари, слава и власт... та при толкоз възможности, казвам, да се съхраниш Обикновен човек, дето не крещи, не размахва юмрук, не мята камъни и дървье, това най-после звучи като достойнство. Най-после нещата да си дойдат на мястото!

  26.02.1999.  

  600-хилядната Българска войска в 1915 г. погнала 150-хилядната Сръбска армия на Крал Петър... Подплашените героични потомци на нашите братя от късната есен на 1885 г., бленуващи по Български територии, така се затичали в устремен бяг към албанските урви и чукари, че се заврели в най-най-забутания ъгъл на Полуострова, откъдето пък гръцките им съратници с корабите си ги пренесли на остров Керкира, днешния Корфу, там да успокоят сръбските тигри разтупканите си юнашки сърца. Като вода, промивана от 85 години насам в пясъците на общобалканската ни участ, Историята довлича до нас късчета обгорели главни от старо пожарище, късове от големия европейски пъзел. Тщеславието на женствения сладострастник Фердинанд Кобургготски го рисувало в собствените му театрализовани видения в образ Велик император, турил крак върху руините на Византия, на същата онази дивна Византия с блестящи дворци и позлатени черковни кубета, духовен център на християнската цивилизация в течение на почти хилядолетие! Но на алчния картоиграч със синя кръв явно не му достигнала прозорливост да усети, че може да държиш ключовете на бисера Византия в малкото си джобче на шинела, и въпреки това да си останеш празноглав фантазьор. Защото Византия е нещо много по-значително и много по-основно под хитроватата изнежена повърхност на оплескана в грим дърта кокетка.

  И все пак сторените от невежия грандоман безумства, освен войнишки български гробове из бойните поля на Полуострова ни, още излъчват вид удовлетворението, че Отечеството не е само смирение, жалби и овча козина; че ако се наложи, нашата любов може да подгони натрапника както лъв се втурва стремглаво подир хиена... Написах последното като доказателство за собствената си наивност; нито сме най-смели, нито сме най-добри. Пък и борбата за надмощие в края на хилядолетието се води на коренно различна плоскост. Стигнахме дотам политическият ни лъже-елит да страда, че никой не горял от желание да завладее България, поне да ни купи за един пробит долар. Берекят версин, слава на американската дипломация! – и това рядко щастие някой ден може да им се случи! Само дано да не съм жив да го видя.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 13 uli 2020

Илюстрации:

- Всяка справедлива кауза минава през тресавища.

- Грандоманията и невежеството не водят до добро.

–––

* Кюрдите отначало поддържат младотурците и идването на власт на Кемал Ататюрк, виждайки в него надежда за край на подтисничеството от Османската администрация. Алевитите признават Ататюрк дори за Махди, есхатологична фигура, на която е предречено да освободи народите от несправедливостта и гнета. Но от краха на Османската империя кюрдите не получават желаното. Част от Кюрдистан остава в новата турска държава, друга част е включена в Ирак с окупационната му английска администрация, трета част отива в Сирия, а четвъртата част остава в Иран. Така четирийсетмилионният кюрдски народ се оказал раздробен на четири в състава на две колониални страни, където доминиращ е арабският национализъм (Сирия и Ирак), в Турция – където се утвърждава турски национализъм в нова секуларна форма, и в Иран, където доминиращите дванадесетичен шиизъм и персийска идентичност служат за общ знаменател на държавата, без да отреждат на кюрдите свобода, но и без да ги подтискат в степента, в която това се случва в Ирак, Сирия и Турция. Вж. https://bgr.news-front.info/2019/10/15/koi-sa-kyurdite/ Бел.м., tisss.