ГОЛЯМОТО НЕГОВО ЗАВЕЩАНИЕ (1972)
Продължение
CXVII
За други хора, без лице
и без посока, ала вещи,
които търсят с две ръце
в живота щастие да срещнат,
понеже зная колко тежко
без обич и без вяра страдат,
не казвам, че е много нещо! –
нравоучителна балада...
БАЛАДА ЗА
НЕСРЕТНИТЕ ДЕЦА
Защо ти са пари, глупако,
дарена чест и краден дом?
Защо ти е от птица мляко,
модерна риза, панталон?
Стремиш се вечно да си в тон
с усмивка, жест и маниери,
не бръснеш никакъв закон...
В живота смисъл да намериш!
Живееш ли тъй както трябва?
Лъжецът се облива в пот,
крадецът себе си ограбва,
подлецът страда като скот,
бохемът стене цял живот,
побойникът от страх трепери –
а могат с някой здрав хомот
в живота смисъл да намерят.
Чудакът, който сее вятър
и после тича у дома,
и онзи, който вий в гората,
и трети – зъл като комар –
ще изличат ли те срама,
кръвта по своите ревери?
Да идат в черната земя,
дано там смисъл да намерят!
И всички, дето със ракия
поливат мислите си черни
и гледат нещичко да свият –
наместо без компас да скитат,
в живота смисъл да намерят!
CXVIII
Усещам, краят наближава,
зъбите тракат, влажно е челото,
стомахът ми изстинал като жаба,
ръцете ми се губят из леглото,
очите ми тъмнеят като локви,
устата ми – воняща рана.
И тъй, да гоним мислите си лоши
с балада за прекрасната камбана!
БАЛАДА ЗА КАМБАНАТА
Ти колко утрини си била
над моя сън със всичка сила!
От детство с теб пораснах, мила,
и тъй докрай...
ти гониш дрямката унила
от този край.
Запомних светлите ти песни
по празници, по дни злочести,
за всеки ден със звън тържествен
ти възвести
и всеки мъртъв неизвестен
изпрати ти.
Под твоя звън живяха доста
от моя род – все люде прости;
от тялото им никне троскот
на този свят –
с рой мълчаливци с гнили кости
съм днес богат.
Зелен и млад, но много грешен,
на този свят затънах тежко
и ти единствена ми беше
опора тук,
когато сняг и ръж цъфтеше
и в моя Юг.
Могъл ли бих да те забравя,
камбано без черковна сграда!
Край теб, без теб така съм страдал
и луд от смях,
о, господи! – плакал от радост
над таз земя.
На сватбата ми ти кънтеше,
макар че сам съм бил, ечеше
в душата ми тоз твой човешки
безкраен звън –
не се забравя толкоз нещо
дори насън.
И после мъртвите роднини
се връщаха подир години
и всеки искаше да мине
да види сам
таз моя булка – не невинна,
а с плод голям.
И ти ги гонеше далече
със своя весел звън сърдечен,
и тъй сам в гаснещата вечер
бях с тебе пак,
а странно виното горчеше
със дъх на сняг.
Днес чувствам как едрей земята –
дори под кал и леден вятър,
воюва със смъртта тревата
на пролетта,
та утре моят син да крачи
посред цветя.
За слънцето, за всяка птица,
за да покълне буйно жито,
за бързеите на реките
ечи... ечи...
кънти за всеки, който пита
с добри очи.
Та някой ден, когато дойде
и моят час, да знам, че доста
съм свършил със човешка доблест
и верен тон,
потъвайки все по-надолу
с мъртвешки стон.
БАЛАДА
Аз ден из ден живея в страх:
бях Франсоа, Жоре* не бях;
пребродих целия Прованс,
а всъщност, в Добруджа бях аз.
По пътищата сам живях:
и плаках много, и се смях,
бях длъжник вред, и господар,
коварен враг и зъл другар.
Обичал съм... Но и за тях
все тъй на старофренски пях;
бях скитник дързък и жених:
и вино, и горчилки пих.
А днес треперя цял от страх:
Вийон ли бях, Жоре ли бях?
ЗАКЛЮЧИТЕЛНА БАЛАДА
CXIX
Умирам, но светът не свършва.
Единствено приключва тук
живота си човечец мършав,
самотен, посинял от студ.
Не би могъл да бъде друг
освен какъвто сам си бе –
написа всичко с много смут
и вяра в светлото небе.
CXX
Той подвизи не е извършил,
не бе ни просяк, нито шут,
местенце топло не е търсил,
живееше дори напук
единствено от честен труд,
не бе мъдрец, глупак не бе –
с душа, по-нежна от памук,
и вяра в светлото небе.
CXXI
С момичетата беше дързък,
но никога не стана груб;
коя ще вземе да се сърди
на неговия сгърчен труп!
Бе често влюбен като луд,
но никога простак не бе –
даряваше ги с порив глух
и вяра в светлото небе.
CXXII
С наивност каши е забърквал;
добре, че беше с верен слух,
та се измъкваше най-бързо,
за изхода намерил ключ.
Бе жив човек, не беше дух –
за прошка често молил бе...
Умря – на миналото плюл
и с вяра в светлото небе.
ЕПИЛОГ
Ако срещнеш някой, в шал увит,
в шал увил е своя глас.
Ако срещнеш някой с поглед жив,
знай, че жив съм, жив съм аз.
Ако срещнеш странник във нощта,
навярно двойник си му ти –
може би това съм аз,
може би това си ти.
Защо ти са пари, глупако,
дарена чест и краден дом?
Защо ти е от птица мляко,
модерна риза, панталон?
Стремиш се вечно да си в тон
с усмивка, жест и маниери,
не бръснеш никакъв закон...
В живота смисъл да намериш!
Живееш ли тъй както трябва?
Лъжецът се облива в пот,
крадецът себе си ограбва,
подлецът страда като скот,
бохемът стене цял живот,
побойникът от страх трепери –
а могат с някой здрав хомот
в живота смисъл да намерят.
Чудакът, който сее вятър
и после тича у дома,
и онзи, който вий в гората,
и трети – зъл като комар –
ще изличат ли те срама,
кръвта по своите ревери?
Да идат в черната земя,
дано там смисъл да намерят!
И всички, дето със ракия
поливат мислите си черни
и гледат нещичко да свият –
наместо без компас да скитат,
в живота смисъл да намерят!
CXVIII
Усещам, краят наближава,
зъбите тракат, влажно е челото,
стомахът ми изстинал като жаба,
ръцете ми се губят из леглото,
очите ми тъмнеят като локви,
устата ми – воняща рана.
И тъй, да гоним мислите си лоши
с балада за прекрасната камбана!
БАЛАДА ЗА КАМБАНАТА
Ти колко утрини си била
над моя сън със всичка сила!
От детство с теб пораснах, мила,
и тъй докрай...
ти гониш дрямката унила
от този край.
Запомних светлите ти песни
по празници, по дни злочести,
за всеки ден със звън тържествен
ти възвести
и всеки мъртъв неизвестен
изпрати ти.
Под твоя звън живяха доста
от моя род – все люде прости;
от тялото им никне троскот
на този свят –
с рой мълчаливци с гнили кости
съм днес богат.
Зелен и млад, но много грешен,
на този свят затънах тежко
и ти единствена ми беше
опора тук,
когато сняг и ръж цъфтеше
и в моя Юг.
Могъл ли бих да те забравя,
камбано без черковна сграда!
Край теб, без теб така съм страдал
и луд от смях,
о, господи! – плакал от радост
над таз земя.
На сватбата ми ти кънтеше,
макар че сам съм бил, ечеше
в душата ми тоз твой човешки
безкраен звън –
не се забравя толкоз нещо
дори насън.
И после мъртвите роднини
се връщаха подир години
и всеки искаше да мине
да види сам
таз моя булка – не невинна,
а с плод голям.
И ти ги гонеше далече
със своя весел звън сърдечен,
и тъй сам в гаснещата вечер
бях с тебе пак,
а странно виното горчеше
със дъх на сняг.
Днес чувствам как едрей земята –
дори под кал и леден вятър,
воюва със смъртта тревата
на пролетта,
та утре моят син да крачи
посред цветя.
За слънцето, за всяка птица,
за да покълне буйно жито,
за бързеите на реките
ечи... ечи...
кънти за всеки, който пита
с добри очи.
Та някой ден, когато дойде
и моят час, да знам, че доста
съм свършил със човешка доблест
и верен тон,
потъвайки все по-надолу
с мъртвешки стон.
БАЛАДА
Аз ден из ден живея в страх:
бях Франсоа, Жоре* не бях;
пребродих целия Прованс,
а всъщност, в Добруджа бях аз.
По пътищата сам живях:
и плаках много, и се смях,
бях длъжник вред, и господар,
коварен враг и зъл другар.
Обичал съм... Но и за тях
все тъй на старофренски пях;
бях скитник дързък и жених:
и вино, и горчилки пих.
А днес треперя цял от страх:
Вийон ли бях, Жоре ли бях?
ЗАКЛЮЧИТЕЛНА БАЛАДА
CXIX
Умирам, но светът не свършва.
Единствено приключва тук
живота си човечец мършав,
самотен, посинял от студ.
Не би могъл да бъде друг
освен какъвто сам си бе –
написа всичко с много смут
и вяра в светлото небе.
CXX
Той подвизи не е извършил,
не бе ни просяк, нито шут,
местенце топло не е търсил,
живееше дори напук
единствено от честен труд,
не бе мъдрец, глупак не бе –
с душа, по-нежна от памук,
и вяра в светлото небе.
CXXI
С момичетата беше дързък,
но никога не стана груб;
коя ще вземе да се сърди
на неговия сгърчен труп!
Бе често влюбен като луд,
но никога простак не бе –
даряваше ги с порив глух
и вяра в светлото небе.
CXXII
С наивност каши е забърквал;
добре, че беше с верен слух,
та се измъкваше най-бързо,
за изхода намерил ключ.
Бе жив човек, не беше дух –
за прошка често молил бе...
Умря – на миналото плюл
и с вяра в светлото небе.
ЕПИЛОГ
Ако срещнеш някой, в шал увит,
в шал увил е своя глас.
Ако срещнеш някой с поглед жив,
знай, че жив съм, жив съм аз.
Ако срещнеш странник във нощта,
навярно двойник си му ти –
може би това съм аз,
може би това си ти.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 11 uli 2020
Илюстрации:
- Древнофренски поет, един от учителите ми по поезия.
- Храмът "Света Петка" в центъра на днешния Пловдив.
___
* Състудентите от курса ме наричаха Жоре, с ударение накрая. Имаше някакви любители на поезията на Жоре, Жоре беше личният ми девиз в онези години. Френското J'aures на български означава: ще имам; а какво съм смятал да имам, е тъмен въпрос; по-важна е надеждата – докато се надявам, докато дишам и съм жив. Престана ли да мечтая, какво значение, че не са изкопали ямата ми в пловдивското общинско гробище и че ходя да си пия кафенцето с приятели при дяволито момиче сервитьорка! Бел.м., tisss.
* Състудентите от курса ме наричаха Жоре, с ударение накрая. Имаше някакви любители на поезията на Жоре, Жоре беше личният ми девиз в онези години. Френското J'aures на български означава: ще имам; а какво съм смятал да имам, е тъмен въпрос; по-важна е надеждата – докато се надявам, докато дишам и съм жив. Престана ли да мечтая, какво значение, че не са изкопали ямата ми в пловдивското общинско гробище и че ходя да си пия кафенцето с приятели при дяволито момиче сервитьорка! Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар