ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (187.)
Ти, жалък, подъл, скучен шут – прощавай!/ За по-голям те взех: каква съдба!/ Но виж, опасно е да се стараеш/ премного... Шекспир, "Хамлет"
16.02.1999. ХУБАВАТА ВАЛЕНТИНА
Като бях на твоите години, въобразявах си,
че стана ли на
възраст, вече ще съм открил смисъла на живота. Днес уви, не съм по-близо до
това откритие, отколкото тогава. О-о да, разбрах в какво не е смисълът на живота. Обзавеждаш се с тузарски дом, мощна кола, поместват снимката ти в списание "Форбс" и си въобразяваш, че всичко в този живот прекрасно си проумял. Един ден обаче самият Господ Бог най-случайно сякаш те изненадва с телеграма: "Извинявай, миличък! Пропуснал съм да ти кажа, че всичко това дотук не
значи нищо. Онези, които цениш на тази земя, са ти отпуснати назаем; тъй че
по-добре ги обичай, докато можеш".*
Събудих се тази сутрин, както често става
напоследък, с неприятното чувство, че животът ми полека като опашка на змийче
през процеп се изнизва. Сънувах някакъв актьор, който се угощава с
приятели, понеже току-що се оженил. Значи, бил някога женен, това се
подразбира, не се съобщава, а после нещо се случило, останал без жена и семейство. И така живял доста време щастлив, че никой не му се петлави в нозете,
не му брой париците, не му преобръща джобовете, ни хастара на душата. Та в съня
ми на запивката в ресторанта към местния наш драматичен театър обявява: "Трябваше
двайсет години да минат, докато се реша". Какво да реши? Ами да реши
да се ожени повторно. Кой знае защо, в
съня това от шушукащата хихикаща весела компания беше наречено Сватбата
на Злобаря. Та злобният, младоженецът значи, разправя: "Седяхме
тук, когато някой, както се промъкваше зад гърба ми, ме заля с
ракия. Така се запознах с Тодор Ч. от Рогош, че даже станахме добри приятели". В момента, докато обяснява как се
запознал с Тодор Ч. от Рогош, майката и бащата на попрезрялата булка, чието забулено
личице не се вижда: нито лице-нито тяло, само дантели-дантели-дантели, –
даряват милите гости. Чува се сочният глас на маммма, на тъщата,
демек: "А този скъп комплект от чаршаф, юрганска торба и две калъфки за
възглавници е за младото семейство. Да ги пазите винаги чисти и неопетнени, да не ги
цапате с ръждата на омразата, ни с гадости на изневярата и
предателството!" Възторжени овации откъм подпийналата весела компания: "А-а, чаршафите да се пазят чисти. То е важно".
Което в прав текст може би значи: Да се обичате, че иначе дяволите ще ви вземат!
Събуждам се. Що за глупост – мисля си, – та аз нямам намерение когато и да било да се женя повторно. Да не съм луд! Да не ми е изпила чавка акъла? И се сещам за спаружените днес някогашни дяволити и розовеещи като майски пъпки сред гюлов храст прелъстителни дяволици покрай мен, които чат-пат срещам понапълнели и посивели в училището, по света или из квартала. Хубостта, вътрешното излъчване и чар отлетели, останали им едни очи, в които като птиче пърха притеснението – и основателно! – че вече няма кой страстно да ги хареса, няма кому да му се врътне умът от това тяло, грация, зной в гласа и жестовете, че животът неусетно някак ги е подминал. Все пак всяка от тях лекичко продължава да замята тънките си рибарски мрежи: с въртене на раменцата, с гальовно пласче и с пооправяне на пооределите косици, с поглед, стрелкащ се като лястовица над бързей – влажен, нежен, лъстив. Е, и?! Съчувствието не ражда любов. Къде сте били досега, момичета, та никой не се хванал в копринените мрежи! Яла-пила-дебеляла, шетала запъхтяна около или подир някой кон-вихрогон, дето въобще не го е еня за нея. Повечето душици и едно дете не родили, нито изгледали. За съвсем кратко, или хич, преспивала с някой ръб и му прала после бельото, готвила му, купувала му подаръчета за именния му ден, за рождения му ден, пък после побягнала, или още по-зле: той й се изскубнал някак от грижите, изоставил я, мизерникът му с мизерник, хем подло – без да страда, като внезапна амнезия... просто забравил, че тя съществува в този весел измамен свят.
И какво можете сега, отпуснати, напълнели, освен да поглеждате завистливо като зверче от дупка към късчето лакомство, как пъргавелките, младите ви посестрими, опиянени от хубостта си, егоистки до мозъка на костите, се пробват да си изчоплят кокалче, червейче, трошица от пепелта на живота. Ами да, разбира се – не мъжката половина от човечеството, жената е водеща сила в любовта. Предизвикателствата от нейна посока идат, и то е природно. Затова по-логично ми се струва да си река за някой мъж, че е глупак и наивник, докато за такива като вас, момичета, мога само да въздъхна: Ами да, надхитрила тоз, надхитрила оногоз, па толкова и харесало и тъй се увлякла, че накрая и сама себе си надхитрила.
Валентина Р. от мижавото градче С. беше някога в 1970 г. най-чаровното момиче сред първокурсничките в Софийския университет. Рояк честни ухажори, готови за подвизи, я следваше като сонм ангели-телохранители. Сред тях – и моите приятели от онова време Николай Стоянов (1948) – изгряващ млад белетрист и почитател на Кольо-Николовата "инфантилна проза", и Владимир Янев (1950) – изгряващ бъдещ поет, страстен почитател на "прокълнатите френски поети", бъдещ университетски преподавател, двамата мераклии – от семейства на известни хора, лъвове. Мотаеха се покрай хубавата Валентина от дълбокия прованс и колегата Тодор Доков (1947) – бъдещ радиожурналист, закоравял почитател на Достоевски, както и неколцина по-скромни любители на изящните женски телесни форми пак от прованса – Пиринско, Ямболско, Силистренско, Тополовград, Троянския балкан, Врачанските китни села и паланки. Но Валя беше недостъпна за мераклиите, и затова вероятно трижди по-изкусителна. Ходеше с пружинираща походка и въртене на таза, облечена цялата в траурно черно – черни обущенца, черни чорапи (чорапогащникът май не беше още изобретен), черна пола, черна блузка, черен триъгълен едроплетен траурен шарф, небрежно преметнат през раменцата. Само бялото й посипано с лунички личице и пищната яркочервена естествено рижава коса, сплетена на дебела плитка с тъничка синя панделчица вкрая, я правеше като току-що слязла от афиш на Тулуз-Лотрек.
Ще избързам с няколко скока напред, да добавя, че веднъж на четири очи само на мен Хубавата Валя ми показа как се сваля дебелата черна линия, която очертаваше пъстрозелените й весели очета: хвана за крайчето единия от клепачите си и отлепи лентичка, хитровато полско изобретение за дамите, подобно на тиксо. Два месеца препускахме двамата с нея из софийските улици и ветровити булеварди. Понякога сядахме на някоя от пейките зад езерцето "Ариана" в Борисовий дървосад, както го наричат сладникави любовни поети между двете Световни войни, друг път сядахме в Общинската градина срещу Софийския куклен театър, встрани от посолството на Чехословакия да си бъбрим и да се натискаме. Валя имаше грандиозни планове за живота. Проектираше тя как ще се оженим и как веднага ще заминем да следваме в литературния институт "Максим Горки" в Маскве или Ленинграде, по-нататък ще ни е лесно – ще творим и ще бъдем прославени, заможни и аристократи. Веднъж или дваж, като съм отскачал по работа до София десетина години след като приключих със студентския си живот, ожених се за друго момиче, от Добруджа, и ми се родиха двете дъщерички, звънял съм й по телефона от уличен автомат, да се срещнем, но явно г-жа Съдбата е решила окончателно да се разминем дори като случайни добри познати. Какво станало с някогашната плътски и духовно желана госпожица в личен план не ми е повече известно, отколкото на целокупния кръг любители на изящната дамска словесност; мога скромно, но със самочувствие само да спомена, че все пак някога съм се целувал с една от най-изявените и ценени съвременни поетеси, която е ухажвана и от Националните телевизии, носителка на най-престижни за България литературни отличия, а и творчеството й се определя от литературната критика за принос въобще в националната ни и световната литературна съкровищница. В три предавания поне съм наблюдавал как интелигентно сдържано, с апломб, споделя ценни мисли по такива сериозни, важни теми, като пренебрежението на обществото към талантливите у нас и ранната смъртност на таланта поради стеснения пазар за Българска книжнина и мизерния живот на Българския интелектуалец въобще и пр., и пр. Последното предаване, което видях с Валя, бе интервю по повод присъденото й национално отличие за принос в целокупната Българска лирика. Накратко казано, тази симпатична, образована, ярка аристократична душа осъществи стопроцентово мечтите си. Нещо повече, съпругът й е светило в артистичния свят на бохемите, а и сред проспериращите днес заможни бизнесмени в банковото дело отношенията им, както мълвят в облачните среди високо над простолюдието, били доста специални.
Може би вече се питате да не би да се чеша по стари рани. Ами не. Преди години, когато тържествено се разделяхме, беше по взаимно общо съгласие с резолюцията, че характерите ни с Валя Р. от С. толкова си приличат, че няма как заедно да мелим брашно. Преди шест месеца по гастролираща столична поетеса в многолюдното ни училище зад циганското гето Столипиново изпратих издадения на мои си разноски сборник "Кардиф", но отговор от госпожа Валентина Р. нямам; размишлявам унило насаме с мене си: а-а бе, къде се буташ и ти, драги, сега около някогашното чаровно девойче от градеца С.! Днес вече не едва-що прохождащи литературни пубертети и мастурбанти, а табун професори и академици пръхтят и се прескачат като жребци-хайгъри из росната литературна морава. Убеден съм, онова така неспокойно зверче в дъното на женската й природа няма да се успокои, да я остави на мира. Още! Още! Още! – ще й нашепва дяволчето, докато тя, горката, успява някак си да заблуждава света с онова, което отдавна вече не е, или просто никога не е била.
Събуждам се. Що за глупост – мисля си, – та аз нямам намерение когато и да било да се женя повторно. Да не съм луд! Да не ми е изпила чавка акъла? И се сещам за спаружените днес някогашни дяволити и розовеещи като майски пъпки сред гюлов храст прелъстителни дяволици покрай мен, които чат-пат срещам понапълнели и посивели в училището, по света или из квартала. Хубостта, вътрешното излъчване и чар отлетели, останали им едни очи, в които като птиче пърха притеснението – и основателно! – че вече няма кой страстно да ги хареса, няма кому да му се врътне умът от това тяло, грация, зной в гласа и жестовете, че животът неусетно някак ги е подминал. Все пак всяка от тях лекичко продължава да замята тънките си рибарски мрежи: с въртене на раменцата, с гальовно пласче и с пооправяне на пооределите косици, с поглед, стрелкащ се като лястовица над бързей – влажен, нежен, лъстив. Е, и?! Съчувствието не ражда любов. Къде сте били досега, момичета, та никой не се хванал в копринените мрежи! Яла-пила-дебеляла, шетала запъхтяна около или подир някой кон-вихрогон, дето въобще не го е еня за нея. Повечето душици и едно дете не родили, нито изгледали. За съвсем кратко, или хич, преспивала с някой ръб и му прала после бельото, готвила му, купувала му подаръчета за именния му ден, за рождения му ден, пък после побягнала, или още по-зле: той й се изскубнал някак от грижите, изоставил я, мизерникът му с мизерник, хем подло – без да страда, като внезапна амнезия... просто забравил, че тя съществува в този весел измамен свят.
И какво можете сега, отпуснати, напълнели, освен да поглеждате завистливо като зверче от дупка към късчето лакомство, как пъргавелките, младите ви посестрими, опиянени от хубостта си, егоистки до мозъка на костите, се пробват да си изчоплят кокалче, червейче, трошица от пепелта на живота. Ами да, разбира се – не мъжката половина от човечеството, жената е водеща сила в любовта. Предизвикателствата от нейна посока идат, и то е природно. Затова по-логично ми се струва да си река за някой мъж, че е глупак и наивник, докато за такива като вас, момичета, мога само да въздъхна: Ами да, надхитрила тоз, надхитрила оногоз, па толкова и харесало и тъй се увлякла, че накрая и сама себе си надхитрила.
Валентина Р. от мижавото градче С. беше някога в 1970 г. най-чаровното момиче сред първокурсничките в Софийския университет. Рояк честни ухажори, готови за подвизи, я следваше като сонм ангели-телохранители. Сред тях – и моите приятели от онова време Николай Стоянов (1948) – изгряващ млад белетрист и почитател на Кольо-Николовата "инфантилна проза", и Владимир Янев (1950) – изгряващ бъдещ поет, страстен почитател на "прокълнатите френски поети", бъдещ университетски преподавател, двамата мераклии – от семейства на известни хора, лъвове. Мотаеха се покрай хубавата Валентина от дълбокия прованс и колегата Тодор Доков (1947) – бъдещ радиожурналист, закоравял почитател на Достоевски, както и неколцина по-скромни любители на изящните женски телесни форми пак от прованса – Пиринско, Ямболско, Силистренско, Тополовград, Троянския балкан, Врачанските китни села и паланки. Но Валя беше недостъпна за мераклиите, и затова вероятно трижди по-изкусителна. Ходеше с пружинираща походка и въртене на таза, облечена цялата в траурно черно – черни обущенца, черни чорапи (чорапогащникът май не беше още изобретен), черна пола, черна блузка, черен триъгълен едроплетен траурен шарф, небрежно преметнат през раменцата. Само бялото й посипано с лунички личице и пищната яркочервена естествено рижава коса, сплетена на дебела плитка с тъничка синя панделчица вкрая, я правеше като току-що слязла от афиш на Тулуз-Лотрек.
Ще избързам с няколко скока напред, да добавя, че веднъж на четири очи само на мен Хубавата Валя ми показа как се сваля дебелата черна линия, която очертаваше пъстрозелените й весели очета: хвана за крайчето единия от клепачите си и отлепи лентичка, хитровато полско изобретение за дамите, подобно на тиксо. Два месеца препускахме двамата с нея из софийските улици и ветровити булеварди. Понякога сядахме на някоя от пейките зад езерцето "Ариана" в Борисовий дървосад, както го наричат сладникави любовни поети между двете Световни войни, друг път сядахме в Общинската градина срещу Софийския куклен театър, встрани от посолството на Чехословакия да си бъбрим и да се натискаме. Валя имаше грандиозни планове за живота. Проектираше тя как ще се оженим и как веднага ще заминем да следваме в литературния институт "Максим Горки" в Маскве или Ленинграде, по-нататък ще ни е лесно – ще творим и ще бъдем прославени, заможни и аристократи. Веднъж или дваж, като съм отскачал по работа до София десетина години след като приключих със студентския си живот, ожених се за друго момиче, от Добруджа, и ми се родиха двете дъщерички, звънял съм й по телефона от уличен автомат, да се срещнем, но явно г-жа Съдбата е решила окончателно да се разминем дори като случайни добри познати. Какво станало с някогашната плътски и духовно желана госпожица в личен план не ми е повече известно, отколкото на целокупния кръг любители на изящната дамска словесност; мога скромно, но със самочувствие само да спомена, че все пак някога съм се целувал с една от най-изявените и ценени съвременни поетеси, която е ухажвана и от Националните телевизии, носителка на най-престижни за България литературни отличия, а и творчеството й се определя от литературната критика за принос въобще в националната ни и световната литературна съкровищница. В три предавания поне съм наблюдавал как интелигентно сдържано, с апломб, споделя ценни мисли по такива сериозни, важни теми, като пренебрежението на обществото към талантливите у нас и ранната смъртност на таланта поради стеснения пазар за Българска книжнина и мизерния живот на Българския интелектуалец въобще и пр., и пр. Последното предаване, което видях с Валя, бе интервю по повод присъденото й национално отличие за принос в целокупната Българска лирика. Накратко казано, тази симпатична, образована, ярка аристократична душа осъществи стопроцентово мечтите си. Нещо повече, съпругът й е светило в артистичния свят на бохемите, а и сред проспериращите днес заможни бизнесмени в банковото дело отношенията им, както мълвят в облачните среди високо над простолюдието, били доста специални.
Може би вече се питате да не би да се чеша по стари рани. Ами не. Преди години, когато тържествено се разделяхме, беше по взаимно общо съгласие с резолюцията, че характерите ни с Валя Р. от С. толкова си приличат, че няма как заедно да мелим брашно. Преди шест месеца по гастролираща столична поетеса в многолюдното ни училище зад циганското гето Столипиново изпратих издадения на мои си разноски сборник "Кардиф", но отговор от госпожа Валентина Р. нямам; размишлявам унило насаме с мене си: а-а бе, къде се буташ и ти, драги, сега около някогашното чаровно девойче от градеца С.! Днес вече не едва-що прохождащи литературни пубертети и мастурбанти, а табун професори и академици пръхтят и се прескачат като жребци-хайгъри из росната литературна морава. Убеден съм, онова така неспокойно зверче в дъното на женската й природа няма да се успокои, да я остави на мира. Още! Още! Още! – ще й нашепва дяволчето, докато тя, горката, успява някак си да заблуждава света с онова, което отдавна вече не е, или просто никога не е била.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 12 uli 2020
Илюстрации:
- Кажи-речи, копие на хубавата Валентина.
- С колеги от курса в Борисовий дървосад**.
–––
* От книгата на Уилям Сароян "Човешка комедия", из разговор между двама бедни телеграфисти – обръгнал възрастен и съвсем млад.
** На снимката долу, отляво-надясно седнали: Катина Главеева от Петрич, Рада Панчовска и Кунка Велчева от Панагюрище, Лиляна Янчева от София, Наталия от град Попово, Недялка Бояджиева от Тополовград, Стефка от Враца, Яна Мавродиева от село Камено, Бургаско и Калудка от Ямбол. Сред цялата тази хубост като пет пари в кесия съм се разположил и аз, пловдивчанинът, син на родения в Харманли Кирил. Бел.м., tisss.
** На снимката долу, отляво-надясно седнали: Катина Главеева от Петрич, Рада Панчовска и Кунка Велчева от Панагюрище, Лиляна Янчева от София, Наталия от град Попово, Недялка Бояджиева от Тополовград, Стефка от Враца, Яна Мавродиева от село Камено, Бургаско и Калудка от Ямбол. Сред цялата тази хубост като пет пари в кесия съм се разположил и аз, пловдивчанинът, син на родения в Харманли Кирил. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар