ГОЛЯМОТО НЕГОВО ЗАВЕЩАНИЕ (1972) – 9

ГОЛЯМОТО НЕГОВО ЗАВЕЩАНИЕ (1972)

Продължение

CXVII

За други хора, без лице
и без посока, ала вещи,
които търсят с две ръце
в живота щастие да срещнат,
понеже зная колко тежко
без обич и без вяра страдат,
не казвам, че е много нещо! –
нравоучителна балада...

БАЛАДА ЗА 

НЕСРЕТНИТЕ ДЕЦА

Защо ти са пари, глупако,
дарена чест и краден дом?
Защо ти е от птица мляко,
модерна риза, панталон?
Стремиш се вечно да си в тон
с усмивка, жест и маниери,
не бръснеш никакъв закон...
В живота смисъл да намериш!

Живееш ли тъй както трябва?
Лъжецът се облива в пот,
крадецът себе си ограбва,
подлецът страда като скот,
бохемът стене цял живот,
побойникът от страх трепери –
а могат с някой здрав хомот
в живота смисъл да намерят.

Чудакът, който сее вятър
и после тича у дома,
и онзи, който вий в гората,
и трети – зъл като комар –
ще изличат ли те срама,
кръвта по своите ревери?
Да идат в черната земя,
дано там смисъл да намерят!

И всички, дето със ракия
поливат мислите си черни
и гледат нещичко да свият –
наместо без компас да скитат,
в живота смисъл да намерят!

CXVIII

Усещам, краят наближава,
зъбите тракат, влажно е челото,
стомахът ми изстинал като жаба,
ръцете ми се губят из леглото,
очите ми тъмнеят като локви,
устата ми – воняща рана.
И тъй, да гоним мислите си лоши
с балада за прекрасната камбана!

БАЛАДА ЗА КАМБАНАТА

Ти колко утрини си била
над моя сън със всичка сила!
От детство с теб пораснах, мила,
и тъй докрай...
ти гониш дрямката унила
от този край.

Запомних светлите ти песни
по празници, по дни злочести,
за всеки ден със звън тържествен
ти възвести
и всеки мъртъв неизвестен
изпрати ти.

Под твоя звън живяха доста
от моя род – все люде прости;
от тялото им никне троскот
на този свят –
с рой мълчаливци с гнили кости
съм днес богат.

Зелен и млад, но много грешен,
на този свят затънах тежко
и ти единствена ми беше
опора тук,
когато сняг и ръж цъфтеше
и в моя Юг.

Могъл ли бих да те забравя,
камбано без черковна сграда!
Край теб, без теб така съм страдал
и луд от смях,
о, господи! – плакал от радост
над таз земя.

На сватбата ми ти кънтеше,
макар че сам съм бил, ечеше
в душата ми тоз твой човешки
безкраен звън –
не се забравя толкоз нещо
дори насън.

И после мъртвите роднини
се връщаха подир години
и всеки искаше да мине
да види сам
таз моя булка – не невинна,
а с плод голям.

И ти ги гонеше далече
със своя весел звън сърдечен,
и тъй сам в гаснещата вечер
бях с тебе пак,
а странно виното горчеше
със дъх на сняг.

Днес чувствам как едрей земята –
дори под кал и леден вятър,
воюва със смъртта тревата
на пролетта,
та утре моят син да крачи
посред цветя.

За слънцето, за всяка птица,
за да покълне буйно жито,
за бързеите на реките
ечи... ечи...
кънти за всеки, който пита
с добри очи.

Та някой ден, когато дойде
и моят час, да знам, че доста
съм свършил със човешка доблест
и верен тон,
потъвайки все по-надолу
с мъртвешки стон.

БАЛАДА

Аз ден из ден живея в страх:
бях Франсоа, Жоре* не бях;
пребродих целия Прованс,
а всъщност, в Добруджа бях аз.
По пътищата сам живях:
и плаках много, и се смях,
бях длъжник вред, и господар,
коварен враг и зъл другар.
Обичал съм... Но и за тях
все тъй на старофренски пях;
бях скитник дързък и жених:
и вино, и горчилки пих.

А днес треперя цял от страх:
Вийон ли бях, Жоре ли бях?

ЗАКЛЮЧИТЕЛНА БАЛАДА 

CXIX

Умирам, но светът не свършва.
Единствено приключва тук
живота си човечец мършав,
самотен, посинял от студ.
Не би могъл да бъде друг
освен какъвто сам си бе –
написа всичко с много смут
и вяра в светлото небе.

CXX

Той подвизи не е извършил,
не бе ни просяк, нито шут,
местенце топло не е търсил,
живееше дори напук
единствено от честен труд,
не бе мъдрец, глупак не бе –
с душа, по-нежна от памук,
и вяра в светлото небе.

CXXI

С момичетата беше дързък,
но никога не стана груб;
коя ще вземе да се сърди
на неговия сгърчен труп!
Бе често влюбен като луд,
но никога простак не бе –
даряваше ги с порив глух
и вяра в светлото небе.

CXXII

С наивност каши е забърквал;
добре, че беше с верен слух,
та се измъкваше най-бързо,
за изхода намерил ключ.
Бе жив човек, не беше дух –
за прошка често молил бе...
Умря – на миналото плюл
и с вяра в светлото небе.

ЕПИЛОГ

Ако срещнеш някой, в шал увит,
в шал увил е своя глас.
Ако срещнеш някой с поглед жив,
знай, че жив съм, жив съм аз.

Ако срещнеш странник във нощта,
навярно двойник си му ти –
може би това съм аз,
може би това си ти.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 11 uli 2020

Илюстрации:

- Древнофренски поет, един от учителите ми по поезия.

- Храмът "Света Петка" в центъра на днешния Пловдив.

___
* Състудентите от курса ме наричаха Жоре, с ударение накрая. Имаше някакви любители на поезията на Жоре, Жоре беше личният ми девиз в онези години. Френското J'aures на български означава: ще имам; а какво съм смятал да имам, е тъмен въпрос; по-важна е надеждата – докато се надявам, докато дишам и съм жив. Престана ли да мечтая, какво значение, че не са изкопали ямата ми в пловдивското общинско гробище и че ходя да си пия кафенцето с приятели при дяволито момиче сервитьорка! Бел.м., tisss.  

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (186.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (186.)

  

  Ти, жалък, подъл, скучен шут – прощавай!/ За по-голям те взех: каква съдба!/ Но виж, опасно е да се стараеш/ премного... Шекспир, "Хамлет" 

  11.02.1999. ФРАГМЕНТИ ОТ ЕДНА ЛЮБОВ

  Четвърти или пети ден боледувам. Какво беше? Май го изболедувах почти. Грип! Вече взе да ми просветва. Интересно ми е с Маразовата* научна студия "Митология на траките". Уравновесен, това му е главното достойнство: знае докъде е етично да се предполага, а на читателя – когато пожелае, оставя отворени места за логически упражнения. Като кандидат за президент (откъм БСП) си беше гола вода интелигент-чаровник, речовит, заоблен, търкаля се на всички страни с еднакъв успех и все си стои като циганин в небрано лозе. Като траколог обаче същият този лимонаден Джо или Иван е нещо коренно различно. Политиката все пак е изкуство. На изкуството е присъща динамика, интуитивност, пластичност, жонглиране с реалности; а нашият господин е типичен учен. Вацлав Хавел (1936-2011) можеше да е успешен президент, макар само за 6-7 години, след което почна му агонията му като политик, и всякакви мошеници и канибали могат да бъдат, и са – успешни политически лидери, но един Айнщайн, Шекспир, Нютон или Питагор как да си ги представя лидери на крадлива политическа дружина!

  Намирам у Маразов подкрепа на моя си хипотеза – че отделил се от масата, за да я управлява уж за нейно добро и за чест, човек става чужденец спрямо собствения си народ. Изобщо, мисля си, властолюбието, под каквито и благовидни аргументи да се изявява, е вид душевно заболяване, маниакалност. Както лудия го обграждат с възхитително пренебрежение и сакрална почит, така и властващият самозванец се разхожда с претенциите си за величие, та ето как нацията го идентифицира като чуждо тяло, обитаващо непонятните пространства на измамен свят. Казано красиво рязко, нацията се чисти от своите идиоти, като ги възкачва с многолюдни шарении в сферите на властта. На стр. 165 от книгата Иван Маразов пише: "А многобройните царски имена у траките, производни от гръцката дума за вълк lykos, само напомнят, че в архаичното общество владетелят обикновено заема позицията на чужд, т.е. на извънзаконник". Защо само в архаичното! Че да не би днес властници от всякакъв калибър по света и у нас да са се отказали от пренебрежението си към законите? Този копринен фалш, това весело лицемерие и самодоволни щастливи усмивчици, вижте лъчезарно греещия Иван Костов, когато говори, това задебеляване на гласа при Георги Пирински, Юнал Лютфи, Емел Етем, Владимир Дончев, което трябва да подсказва подчертано самоуважение към безупречната собствена персона, а и този нарастващ глад за овации – не са ли именно това симптомите на лудостта? Ако не са шмекери или душевноболни, тогава защо им е власт? Струва ми се, властта или властолюбието, като най-пошлия вид възгордяване, е погубила най-много даровити хора, като ги е приела в мразовитите си ледени дворци.

  Та любопитно ми е: какво извадило от равновесие приемания с респект по целия интелигентен свят траколог. С остро зрение на сокол да разшифроваш жестовете на древното, а да се мотаеш като пате в калчища из съвременността на мутрите. Власт и властващи – да! Но за да не си въобразява велики работи, личността не бива да остава повече от ограничено време в управление на която и да е държава. Престоят в армията е дълг към отечеството за гражданина и поданика; престоят във властта защо приемаме за нещо друго! За каква каста на пожизнените политици ни говорят!

  А монархът идиот ли е? Или не е длъжен да е идиот, понеже неговата функция, както показват успешните днешни западноевропейски монархии Великобритания, Испания, Швеция, Дания, Нидерландия, е не да управлява, а да обединява. Бих се чувствал щастлив да се закълна в символи на отечеството, включващи инородна аристократична династия, именно понеже: първо – за да обединява, не трябва да произлиза от моето племе, т.е. за да изпитвам респект към неговия стил и статут, задължително трябва да е извън вроденото у мен племенно отвращение от стоящи над главата ми; и второ – четири, с мен, поколения български мъже от началото на 1900 година вече бихме били обвързани с един царстващ род, не с президент, който е временна фигура, колкото и приятен да е образът на уредил си живота държавен чиновник. Така – говоря вече лично за себе си, симпатията ми към Сакс-Кобургите**, каквито и грешки или грехове post factum да им откриваме, произтича не от самите Сакс-Кобурги, а от факта, че прадядо ми Ненко Ангелов Керемидов, от Калугерово, Пазарджишко, е тръгнал за честта си, като доброволец, вдъхновен, манипулиран – ако повече ви харесва, от Фердинанд през 1912 г., да отмъщава за зверството над родителите си; дядо ми Борис Ненков Ангелов се клел като сирак пред символи на България и Негово Царско височество Борис ІІІ; баща ми Кирил отива и се завръща от унгарската Пуста като редник, заклел се в Царство България, а аз, като същински вероотстъпник, безродник и продажно копеле, съм се клел de facto не в символите на България, а в трицветен парцал сред подгизналия от дъжда хасковски площад, съзерцаван от политкомисарите на световната червена революция. Пфу!!! Гади ми се, само като помисля колко фино рязаха корените на цялото ни поколение.

  Знаех ли за масовите екзекуции на обявени за "вражески елементи и предатели" – всъщност, за геноцида над българската интелигенция подир прехваления Девети (ІХ.1944)? Къде са българите в Македония днес? Къде са българите от Одринска и Егейска Тракия? Кой планира разграбването на Български земи и имоти от Солун до Адриатика, от Северна Добруджа и делтата на Дунава до Мраморно море? На турци, гърци, сърби и румънци ли да се сърдя, че техните политици защитавали по-добре националния си интерес? А може би логично е да благодаря на коминтерновските функционери в България, че са ме отървали от "лапите на империализма", че ни обърнаха от народ-стопанин в народ-ратай на чужда мракобесна империя? Народ, който не прави разлика между онази Русия на Чехов, Достоевски, Толстой и Русия на ловкия дипломат граф Игнатиев, какво у разкошните руски мечтатели и творци е различно от Русия на осетинеца Джугашвили, такъв народ си заслужава участта. В България лежат костите на хиляди руси. Объркана славянска орис! Едно знам със сигурност: човек трябва да бъде стопанин на имота си. Нали е ясно: на собствения си имот стопанин, не на цялото земно кълбо! Затова и не ме притеснява идеята за монархия. Просто монархът в съвременния свят може да представя само очовечен образ на цялата нация, без да се въвира в мразовитите пещери на управлението. Не е ли трагична разликата между водещата някога самостоятелна политика, отчитаща всеки момент и националните си приоритети България до смъртта на Цар Борис ІІІ (с всичките й скудоумия и слабости), и България подир Втората световна война, лашкана като корабче без кормило по капризите на световните течения, предана на всеки възгордял се чужденец, който я пожелае?

  13.02.1999. 

  До 1966 г. обитавахме две стаи под наем на улица "Люлебургаз" № 17, току срещу Джендем тепе, в т.нар. квартал Инвалиден. Имаше наоколо улици с ей такива имена: Войнишка слава, Лагадина, Ангиста, Тулча, Завоя на Черна, Велбужд, Ниш, Добрич, Вериговска клисура, Страцин, като откъснати от барутния календар на Балканските войни. Тази част на Пловдив – от двете страни на шосето за Пещера, от склоновете на Бунарджика на запад до разклона покрай сегашния пловдивски квартал Прослав, беше пренаселена от пришълци, сиромаси от опустошена Македония, прогонени от Османската и Гръцката армия от дома, от имота си, жестоко пострадали от войните; помаци от Родопските махали се бяха омешали тук с придошли от Средногорието и от селца на Горнотракийската низина. И сред гмежа от несретници като зрънца див овес сред овъглено жито светлееха няколко семейства арменци, прислонили се тук от ислямските зверства през 1910-1915 г. Но не за тях ми е сега думата. Зад високия човешки бой (ръст) и половина обрушен тухлен зид, от съседния двор в задушните летни привечери звучат не до болка познатите родни шлагери, а руски романси. По-често певица, по-рядко мъжки тенор сладостно мяука иззад дувара с надвисналата над него с прашните си вейки огромна дива джанка. Звучи грамофон.

  Пиша това, а утре е Денят на влюбените – католишкия или протестантския Свети Валентин, и този спомен ми се върти неслучайно от няколко дни в ума. Та зад зида в 1960-1965 г., спомням си, живееха двама особняци, мъж и жена, около 70-годишни: той – кокаляв, жилест, пристъпящ с изпънат гръб, въпреки възрастта, тя – масивна, но не тантуреста, с прибрани на кокче косици и румено лице на някогашна хубавица. За всички нас, дивите махленските дечурлига от онези бедняшки щастливи години, това бяха Белогвардееца и Дебелата. Колкото той беше жилав и кокалест, толкова жена му беше пухкава и заоблена като здраво натъпкана с перушина възглавница – нозете й под коленете, онази част, която се вижда, бяха като новите бетонни диреци на уличното осветление в онзи някогашен мой Пловдив. Бяха бездетни.

  Пиша тези неща и хвърлям по едно око към моя минезингер, снимка в едър план на дяволитата Re., която домакинът им от миналата пролет в Швейцария – някакъв си там заможен дрогерист, почитател на хоровата музика, тайно от нея й направил. Цветната плака открива чаровното ми знойно момиче откъм съвсем неизвестна за мен страна – отнесена. Та затова и кръстих цветна фотография, лице в полуанфас: Моят минезингер***.

  Двамата саможивци зад онзи висок тухлен зид бяха люти към детските ни набези над сливовото им дърво, но помежду си явно живееха в хармония. Със съседите не общуват, живеят затворено, уединено зад прозорците със снежнобели перденца. От време на време галантно семейство красиви мъж и жена, вероятно техни близки, им водят дъщеричката си – скокливо дебеличко момиченце на 4-5 годинки, което по за три-четири седмици оглася летния зной отвъд зида с кикот или припряна руска реч. Говорят си само на руски. В този мой спомен има и провиснала като уморена змия лозница покрай кладенеца в двора с поръждавяла ажурна конструкция за макарата и липсващата кофа. Има и смокиново дръвче, към което никой не посяга освен мен, и там всеки Божи ден от май до октомври смокинята ми е приготвила дар: шепа-две от екзотичния сладък плод. Няма сюжет, това е картина, застинала в съзнанието ми с аромата на любовна история сред мириса на прясна кръв, просмукващ се все още от зверствата подир онзи Девети 1944 г. – братът на собственицата на втория етаж леля Лучка, шушнат съседите, бил убит като кмет на Цалапица****; та живеехме под наем със семейство арменци на първия етаж – наследство на бившата му годеница на някогашния кмет на Цалапица – едрата гърдеста Кица от майната си, която се яви откъм Нова Загора с две години родения преди мен син, 14-годишния Иван – Ванчо Музата, и баба му, надхвърлилата 70-те си лазарника гърбава Зюмбюла. По онова време, като ученик в VІІ клас, пред заядливия бабишкер, за да спре да притеснява сестричката ми Ели, че докато онези трима се завират в едноетажната кирпичена къщурка, градена за прислугата, ние, четиримата от семейството на дърводелеца Кирил, се ширехме под наем в имота на дъщеря й, изиграх по вдъхновение свише сценката "Христос слиза от Небесата за Второто си пришествие". Гърбавата вещица обаче дори не трепна, подгони ме с налъм в ръка от циментовата пералня по двора. Да беше ме цапардосала, онзи ехидничещ лъже-Исус отдавна да гние в общинското гробище на Пловдив. Противни ми се виждаха в онези години всички новозагорци, но друг път ще отделя внимание върху тази неособено престижна за мен тема.

  И значи, край родните наши вакханалии от тихи мизерии плюс гласовитите кавги между нагъчкани едни в други отчаяно ненавиждащи се бедняци, оттатък дувара сияеше аурата на романтична "love story" (любовна история), начената нейде там, в руските дворянски имения с огромни пространства от неокосена морава и вишневи градини напролет; долавях тропота на табун коне, жеравите, високо прелитащи под бухлатите облачета над разцъфнала степ, виждах и река – блестяща като сребърен накит, поръбена по края от снежна ивица. Идилична чудесна Рус! Едва днес, когато са минали повече от 35-40 години, под пластове от провинциална дива простотия и непоносимост към всичко чуждо, откривам как полекичка завиждам на онези двама, превърнали се вероятно вече в добре оглозгани от червеите два скелета, но живи в съзнанието ми, настръхнали срещу всякакви наши любопитни посегателства, свято пазещи великата тръпка и магия на Любовта дори в изгнаничеството, щастливи и в нещастието си, че са запокитени толкова далеч от родната ненагледна своя Русия.

  Как упорито още от детската градина на нас ни втълпяваха респект към този велик народ! В училището обсъждахме детайлно поемата "Евгений Онегин" или "Кавказки пленник", или "Демон", или "Тарас Булба"; пред очите ми са великолепните картини на Иля Репин, морските пейзажи на Левитан. Ех, какъв размах на човечността, Боже мой, какво страстно жизнелюбие! После се заровихме в необятната "Война и мир" с онзи там граф Болконски, с непохватния тромав Пиер Безухов, сънливия Кутузов и галерия образи, облъхнати от патетика, от бесове, но и от руска кротост. И Пушкин, и Лермонтов, и Гогол, и магнетичният Достоевски, и така човеколюбивият печален Чехов, и вглъбеният в природата на духа Тургенев от новелата "Ася" и "Записки на ловеца", както и съпътстващите ги случки от живота: ту драматично назидателни – като дуела на Пушкин с дантеления женкар Дантес, дуел, приключил така зле, може би понеже съдбата объркала кой точно трябвало според нашите мерки да умре; или заточеничеството на недооценения в тесен приятелски кръжец от пошли пройдохи и гуляйджии пияници Лермонтов, или скучноватите: като съдбата на стресирания от ранната си младост Достоевски поради мнима, оставила потрес и рани в душата му екзекуция, или отшелничеството на силно заядливия и ненаситен за млада плът на девствените слугини граф Лев Николаевич, който трудно понасял жена си графиня София. Харашо, панимаю, земля, человек, муж, девчонка, я тебя люблю, а тъй меня любиш? – или онзи готин превод за бабичката, която летяла от цвят на цвят? Демек, бабочката (пеперудата) за нас си беше бабичка. Руските думи за моето пловдивско поколение дръзки хлапаци от следвоенните 1953-1960 г. звучаха екзотично и бойко.

  Но в онази упорита настойчивост да бъдем потопени в атмосферата на Великата Руска история, както я тълкуваха сталинистите, в ентусиазма на строящия се "нов обществен ред" там – във Великата братска страна, нашите учители, може би без да са си давали сметка, са инжектирали в детските ни представи колко сме странични и случайни като народ, колко тъжно е, че нашата България е точно тук, на този така пообъркан, смутен полуостров, обкръжена от неприятни съседи; ах, защо не бяхме поне два паралела от географската карта по на север, та да се гушнем с необятната преживяла кървища, но никога не коленичила духом Русия? Колко жалко наистина! Подреждам щрихи. Мога и купища факти да приведа като свидетелство за подмолно обезличаване на собственото ни самочувствие. Е, да, и ний сме дали нещо на света, гърмеше в ушите ни сопотчанинът Вазов; но нали пак Вазов зубкахме от читанките с онова коленопреклонно "Здравствуйте, братушки!" – запев на отродяването ни от жестоката, страхотна с трагедиите си Българска история не от годините на Славния Октомври, а още от всенародния мит за Дядо Иван, който ще дойде да ни освободи.

  Прав бил някога Стамболов, изкрещял в младежката си неопитност и буйство към преживелите какво ли не, умирисани на барут и кръв руски генерали: "Кешки да не бяхте дохаждали!" Сцената е документирана, припомня я биографът на Стамболов Димитър Маринов в книгата си*****. Уместно му рекъл един от генералите (случва се в канцеларията на княз Черкаски в Одрин), че за такива приказчици в Матушка Рус пътят пряко води към Петропавловската тюрма. Тъй че какво си въобразявал той!

  Казано накъсо, в моите си размишления за мен България е център на вселената. А всичко останало – руски витязи и богатири, великата Руска и Световна класика, Великите географски открития на Колумб, Магелан, Вашку да Гама, испанската Инквизиция, Римската империя, великолепна Византия, Древна Елада на патриции и философи, Александър Велики, египетски фараони, китайски поети, философи и императори, древните индийски Веди, Господ Бог и цялото звездно небе над мен, и целият световен океан под петите ми с вулканите и земетръсните зони, и всичко-всичко останало на този свят е само нещо странично, допълващо в онзи върховен миг, когато се усещам като ударен от светкавица, от внезапен гръм с прозрението, че българин съм се родил и тази моя България на хора несретни и хора неособено приятни е моя бащиния, която ме приземява в хаоса от войни, епидемии, смърт. И ако някой се опасява, че ще гледам отвисоко и пренебрежително към другите само затова че си обичам отечеството, глупави са такива опасения. Лошо ли е човек да си обича първо децата, рода, имота? Защо все някой се грижи да ни натири встрани от самите нас! Сега и тук, върху земя колкото носна кърпа, колкото "една човешка длан"****** – ей това е Пътеводната ми звезда, моята ос: следователно, каквото и да замислям, каквито и грандиозни планове да кроя, не от горда Великобритания, не от далечна Япония, не и от конгломерата на Северна Америка или Южна Африка, а оттук, от моята Тракийска низина, тръгват всичките ми пътища и проекти. Това е Рим на моята империя, тук ми е пъпът и всички пътища за мен оттук тръгват. И като чувам днешните първи мъже и жени в държавата ни колко красиво обещават да ни отведат в богатата духом Европа, ще ми се да ги попитам: Е, какво, драги! Тесничко ли е тук? Съклет ли ни гони, та сме занадничали по тази пуста чужбина? От въртене и озъртане на разни посоки вратът ни изтъня, очите ни изтекоха; забравихме вече кои сме, що сме, та цели сме замязали на тенекиени петлета и ветропоказатели?

POST SCRIPTUM:

  От излизането ни Османското "присъствие" българите като сенна хрема от време на време ни тресе мания да пулим очи към по-уредена от нас национална общност, да се замайваме с лакърдии колко по-харно е да си елин, поданик на кралицата на Великобритания или на Руския император, по чужд тертип да пиеш и да се веселиш: по френски изискано да си служиш с обноски, по английски учтиво да си сдържан в чувствата си, като немец подреден и предприемчив, като италианец любовен, но и мързелив (dolce far niente), като типичен янки да следваш на всякаква цена личната си изгода. Внушението на всичко изброено: ах, колко неприятно е да си българин!

  Този текст беше отпечатан в местното вестниче на местните културни телци "Арт-клуб" през февруари 1999 г., и понеже се явява подир задевка на креслив опонент, мисля си: нищо случайно, няма случайни неща, ни случайни съвпадения! Захванах се с поредица текстове за историята на майчиния ми калугеровски и перущенски род неслучайно. Изразените тук оценки не са мое мнение, а послание от поколения мои родственици, клани и унижавани в течение на около половин хилядолетие от Българската ни история. Да се приобщим към заможна Европа, към европейските духовни ценности, прекрасно! А преди приобщаването защо да не си припомним кои сме, защо сме, какво от поколенията българи, минали преди нас по реда си, сме съхранили в калпавия, но устойчив български нрав!

  Не мога да разсъждавам като мюсюлманин; не мога и да си представя, че ще се опаковам с взрив и ще изтърча да се взривя заради идея на многолюден площад само да докажа преданост към моя бог. Въпреки че не съм религиозен, рефлексът ми към света наоколо е както биха реагирали предците ми, преселилите се двама братя от разграбеното и разрушено от чуждите орди Велико Търново и основали с други три Български рода селище с показателното, прелитнало през вековете име Калугерово. Това Калугерово из дълбините на османизма у нас какво трябва да ми каже?! Инак защо да съм против поклонниците на Западната цивилизация и т.нар. европейски духовни ценности, нали! Пловдив, 21 август 2006 година

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 10 uli 2020

Илюстрации:

- Икона, с която баща ми прекосил половин Европа.

    - Силно уважаван в САЩ политик от моя роден град.  

___
* Маразлия (от тур. "болест") Болен, болнав. Маразъм (от гр. marasmos 1. Общо отпадане на организма и психическата дейност поради старост или хроническа болест. 2. Апатия, безразличие, морална отпадналост. 3. прен. Западане, пропадане.
** Така съм разсъждавал през 1999 г. Оказа се утопия, предвид г-н Симеон Сакскобургготски! За да си умен монарх, трябва да си личност. 
*** (нем. Minnesinger - певец на любовта) Немски поети и певци през Средните векове (ХІІ-ХV в.), творци и изпълнители на рицарска лирика.
**** Вестник "Марица", вж. http://www.marica.bg/%D0%B7%D0%B2%D0%B5%D1%80%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B2-%D1%86%D0%B0%D0%BB%D0%B0%D0%BF%D0%B8%D1%86%D0%B0-%D1%81%D0%BB%D0%B5%D0%B4-9-ix-%D0%BD%D0%B0%D0%BF%D1%8A%D0%BB%D0%BD%D0%B8%D1%85%D0%B0-%D0%BA%D0%BB%D0%B0%D0%B4%D0%B5%D0%BD%D1%86%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D1%81-%D1%82%D1%80%D1%83%D0%BF%D0%BE%D0%B2%D0%B5-news580914.html
***** "Стефан Стамболов и новейшата ни история", посл. изд. 1992, с. 43-44. 
****** От стихотворение на Г. Джагаров (1925-1995), връстник на майка ми. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (185.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (185.)

  
  Ти, жалък, подъл, скучен шут – прощавай!/ За по-голям те взех: каква съдба!/ Но виж, опасно е да се стараеш/ премного... Шекспир, "Хамлет" 

  27.01.1999. ЧУВСТВО НА ПРЕКЛОНЕНИЕ

  Да простя ли? Не, няма такова нещо! Уважавам човеколюбието, но моят бог е като стария Йехова при евреите – не прощава греховете, а ги натрупва... Не желая да ми опрощават грехове. Защото съм резултат от собствените си грешки и пристрастия. Какво мислите? Че като ми простите някоя гадост, ще си взема бележка, ще отчета великодушието ви и сам ще се променя! Това ли чакате от мен! Съжалявам, но ще ви разочаровам. Защото моите грехове, симпатии и антипатии в живота, именно те съставляват моя стил. В никакъв случай не съм великодушен. Самовлюбен чешит, егоист, да – точно това съм. Всичко помня, а чуждата гадост ме зарежда с енергия. Нека творят мизериите си лукановци, татарчевци, иван-костовци, ахмед-догановци, рогошки тарикати, всякаква пасмина от едри и по-ситни кокошкари, казвам си; нека си въобразяват, че нещо ще им бъде опростено, че ще се разминат с разплащането за натрупани лихви. Всичко, всичко рано или късно излиза наяве.

  Глупаци! Облякоха се с власт и разкош, ограбваха и пак мародерстват, понеже се смятат за недосегаеми. Рожбите им се разприпкаха като козлета по света, учат и са възпитавани в най-най-престижните Западни университети – попиват есенцията от цялата световна култура, морето им е до колене, Памир им е като бащиния; и сред апостолите на Иисус Христос остана да се сдобият със свое лоби, бъдещето им е застлано с килим от проектирани успехи и цялата световна информационна мрежа целенасочено ни оглушава кога и как си лягат при любовницата, кога си вземат душ, кога вземат хапче срещу мигрена, какво ядат, какво обличат, какво смятат да купят. Аман от суета! Глупци! Възприемат се за връх на цивилизацията, а после умират и подир три дни светът ги е забравил, почва да се пита: "Имената са познати, ама как изглеждаха, кои всъщност бяха тези покойници?" Остават само натворените от тях нелепости да напомнят колко жалки са били именно когато са се възгордявали с цялото си велико невежество.

  Кумири, идоли, секти, мода и прочие суета... Какво друго е това, ако не недоверие към естествения ход и ритъм на живота? Да родиш и отгледаш рожби, да допуснеш да те задминат, обречени да бъдат и те на свой ред задминати от идващите подире им. Това е! Другото е дим и тамян. Колкото е вечна една пеперуда, толкова ни е нам вечността. Въоръжават се до зъби, трупат разрушителни оръжия с огромна мощ, а някакъв си хилав, невидим с просто око дребосък: вирус или жалко едноклетъчно, е в състояние мамицата им да разкатае. Как да простиш на такива наивници, питам!А кой ли пък го е еня да ни го каже? Отвориш ли уста, спускат се умниците: "Егоист! Самовлюбен!" Това са им аргументите. И не усещат как цялата безмълвна природа се е затаила и се е отвърнала от нас. Ще ни се наложи обаче и това да чуем: Всичко се вижда и всичко е явно. Всяко тъпо посегателство над любовта и живота посява драконовото семе за предстоящо уравняване на сметките. Великолепен си, Живот. Солта на земята днес говори с тази уста, но думите са от друг наредени – гледа ни от космическата бездна и ни се чуди на слепотата. Сигурен съм, божествено има у всекиго от нас. Но за небрежността си всеки си носи последствията, че е посегнал към нещо, което не му се полага, не му принадлежи. Ако не разбираме, че дотук е болка от обич, питам се: по какъв начин трябва да ни се каже, за да го проумеем.

  05.02.1999.

  Няма да престана да се учудвам. В едно състояние на снежна вода, ни сняг – нито вода, попаднал в гъста мъгла, без определени някакви желания, тъкмо изплувал от едночасов сън по никое време, към единайсет преди обяд, почвам да шетам назад-напред из панелното си обиталище. И нищо определено не ми иде наум. Подхващам ръкописа "Историйките на ученика Ламски", прелиствам, налегна ме досада, че тези тук 125 графични илюстрации ми се налага пак да ги рисувам, оставям ръкописа за момченцето Ламски, заемам се да чета напосоки от този бележник. И не. И това не ми е интересно. Иска ми се да изляза, да се поразходя – денят е слънчев, първият слънчев ден от доста време насам, а ще сме в грипна ваканция поне още десетина дни напред... Звъня на Пламен Желязков, художника мой връстник, оказа се, набрал съм стария му телефонен номер; някакво старче отсреща вежливо ми обяснява, че няма такова лице. Откривам новия номер на Пампо, набирам го; заето! Значи, не е и това! Нямам къде да отида. Никой не ме кани, не ме очаква И завирам нос в книгите.

  Отдавна дебна сгодно настроение да се заловя с две книги, дето от години реват да бъдат прочетени: "Митология на траките" – научен труд на проф. Иван Маразов, и още нещо за траките, само че в по-лека форма: "Вечнозеленото клонче" – очерци за изобразителното ни изкуство и архитектура от проф. Драган Тенев. И понеже си мисля, че в писанията за траките винаги присъства и мистична някаква представа, до тези две положих "Тибетското евангелие" за Иисус Христос. Аха-а! – казвам си. – Нашите мълчаливи предци траките са далеч преди християнството! С тържествено злорадство си го казвам: че ние, натиканите днес в задния двор на Европа българи, сме – в гените си поне, отпреди християнството. И в този миг се сещам, че Re. ми бе връчила преди повече от година "Очерци за ведическата литература", която момък от сектата на кришнарите, които ходят, мрънкат отнесени "Харе, Кришна! Харе, харе, харе!" и си клатят бръснатата тиква, я изнудил да купи. Това мизерно книжле къде ли е, доскоро ми вадеше очите, сега къде се затри! Явно и книгите водят специален и таен личен живот. Habent fata sua libelli.*

  Ето че след половин час ровичкане къде ли не откривам и тези "очерци" с ухилен плешивко на титулната страничка. Старчето, което е самият автор, печално-весело ми се радва, зъбките му – два реда ситни царевични зърна, и под снимката на този симпатяга: Сатсварупа даса Госвами, чета и преписвам буквално: "евам парампара-праптам". Викам си: а бе, какви са тези щуротии! И като знам, че снобеещият Запад, и особено Щатите... яко са пощръклели от Втората световна война насам по дзен-будизма и всякакви му там разклонения, уширения и версии на древната индийска религия, реших... ама вече съвсем определено! – да огледам по-внимателно и това шегаджийско книжле.

  Защо ли дълго и широко, едва ли не тщеславно размазвам момента на избиране? Може би – за да покажа първо на себе си, после и на останалия свят, че каквито и да са прозрения, хайде, да не са прозрения, да ги наречем прояснения отвъд видимия спектър в нормалния бит, май обезателно се явяват в състояние на безволевост и аморфност: сякаш някой кротичко те улавя за ръчица и те води при извора. И какво откривам. Откривам, че световната цивилизация открай време е изграждана върху чувството на преклонение. Само че – ако християнството дори в първия си стадии, т.е. в Стария завет, все пак споменава Небеса, Космоса над тях – нещо далечно като красота, обаче заплашително близко като влияние, и все пак не особено познато... в древното индуско учение човешкият разум волно си шета направо сред гигантските фигури и силуети от една религиозна менажерия, структурирана, изтегляща нишки нейде много издалеч, от някаква Дълбока бездна на разумността и познанието или в буквалния смисъл на думата от Космоса, чието първоначално значение от гръцки свързваме с понятието "красота".

  Израснал съм в прахоляка на Тракийската пръст и не се стъписвам от авторитети, божества, гурута, вождове, лидери на партии и партийни секретари. Вероятно да не приемаш религиозния бурен екстаз като инструмент за познанието е пак особен вид религиозен фанатизъм, макар и с обратен знак. Разочарованието от комунизма и от соца с кресливите стари възгласи "Ние строим пътя, пътят строи нас, Да построим живота нов, Човек за човека е брат, Всичко за човека, в името на човека, Човек това звучи гордо" и други подобни, превърнали се от сухи клишета в емблема за епоха, надъхана с омраза към най-човешкото – да се мисли... Та ето това разочарование от идеята за комунизма у моето поколение източни европейци и този страничен ефект – отвращението, подсеща да търсим в основата на всяка религия или философия какво ни носи тя – венец от тръни или човеколюбие, което ще рече: състрадание.

  Индуизмът, например, появил се като религия чак през VІ в., основаващ се върху браманизма и будизма, представя нещо значително по-мащабно от християнството. Ако Иисус ходи като дрипав скитник сред човеците по грешната земя, образите във ведическите текстове, от които пие сила индуизмът, бродят като могъщи вселенски представи за йерархия, пронизваща въздушната обвивка на нашата малка планетка и фокусирана като източник на гигантски духовни протуберанси въобще високо над представата ни за Вселената. Ако това не е продукт на извънземен разум, то какво ли ще да е! Самите манускрипти с носещи се към нас откъм недрата на древността облаци от послания не отчитат каквато и да било хронология, те твърдо настояват: става дума не за последователни, естествено и постепенно наслагващи се пластове от открития и прозрения, а за информация, получена накуп в определена точка от миналото. Като взрив от познания за света.

  Интересна ми е йерархичната структура на тези представи, която у мен, скарания с математиката, напомня математически модел, подчинен на предварително зададена формула. Странна мисъл на великия евреин Алберт Айнщайн украсява кабинетите и аудиториите по физика из училищата по света – най-озадачаващ факт е, че всичко във Вселената е според строгите формули. И в музиката – най-експресивното, най-имагинерното и най-достъпно сред изкуствата, този математически модел личи най-отчетливо. В стереометрична, т.е. – в пространствена, проекция това изкачване от невежествената кал към билото на информационните масиви е пирамида от хиляди етажи над човешкото ни съзнание.

  Друго съществено... Не само в ортодоксията, католицизма и протестантството, но и в другите световни религии и религиозни школи – при тях понякога и в по-жесток вариант – страданието, съзнателното самобичуване на плътта, самоунижението под форма на коленичене пред обявения за авторитет, целуването на ръка, пълзенето по колене и лакти, гърченето в праха, миенето на чужди нозе, цитатничеството, по-скоро мрънкането до полуда на пасажи от Свещен текст, обикновено посредствена компилация с точно определена цел, или книжле, изпълзяло изпод ръката на някой банален Баща на народите**, Велик кормчия, Архитект на мира***, нов месия в нова полуда**** или накъсо Психопат, призоваващ за ритуални самоубийства или масови кланета на неверници в името на Бог... – всички издевателства над естествения бит ни ги пробутват като преход към духовно просветление, а тук направо се говори за абсолютно противоположните дух и материя, като духът – разбирай: вселенското енергийно ядро, е непознаваем за сетивата. На самата природа странните мъдреци гледат като експеримент на Свръхразума-демиург. Ужасно!

  Хич не ми се нрави човека да виждам като играчка в дланите на Твореца. Иисусе Христе, върни ми уюта на любовта! Макар да не съм уверен, че съществуваш, с теб поне мога да си разговарям, да искам, да споря. А как да си разговарям, например, с връх Джомолунгма, като е толкова мразовит, достоен и съвършен, забил нос отвъд очертанията на света, който зная и в който си живея бедничко, но все пак щастлив?! Дали християнството не е само опит за очовечаване на послания от извънземните ни създатели, популярно четиво в резюме (притчи) за простодушни и елементарни! Пет хиляди години назад във времето отмества имагинерния спомен за началото на редица цивилизации; всъщност, опитах се зад недоволство да смиря възхищението си от тази прапрабаба на всякакви философски школи. Още веднъж – изяществото на тази своего рода кристална математическа пирамида и пренебрежението й към понятието време за мен лично са следа от надчовешка гледна точка. Следователно, не искам да я зная! Защо ли ми е рентгеново зрение! Не ми е драго вместо пухкавия сиамски красавец, който ми се мотае в нозете или – както сега, например – побутва с муцунката си, озадачен: какво съм се разскърцал, защо шумоля... та не ми е драго вместо сиамеца да виждам зъбат и ноктест скелет на дребен най-свиреп хищник за мишлетата. Колко нежна е несъвършената човешка природа! И дали литературата не е весело мостче (както и другите изкуства), прехвърлено над скалистата бездна между Живота и Смъртта, между Тук и Отвъд, между горещите чувства и хладния свръх-разум! А животът игриво бълбука в реката и потока на делничното, докато високо заявилият се Разум лепи некролози по тарабите на световните гробища.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 9 uli 2020

Илюстрации:

- Възгордяване, най-тежък от Седемте смъртни гряха.

- Живот в хармония с природата – щастието за човека.

___
* От лат. Книгите имат своя съдба.

** Йосиф Джугашвили.
*** Мао Дзедун.
**** Леонид Брежнев.
***** В "Елегия" на Ботев: "...предател верен и жив предвестник/ на нови тегла за сиромаси,/ нов кърджалия в нова полуда,/ кой продал брата, убил баща си..." Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (184.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (184.)

  Ти, жалък, подъл, скучен шут – прощавай!/ За по-голям те взех: каква съдба!/ Но виж, опасно е да се стараеш/ премного... Шекспир, "Хамлет" 

  23.01.1999., прод. ЖИВЕЦЪТ, ЖИВИЧКОТО...

  Чета "Любов в ада" – роман на пловдивчанина лит. критик Димитър Кирков*, зле написан, въпреки очевидно енциклопедичните познания и литературната рутина на автора. Две важни, според мен, особености: първата, че откривам един недоверчив, притеснен от простолюдието автор, създал галерия от неуки първични типове из средите на фикцията народ, ала не откривам любов към тези негови съграждани, и затова литературните образи не му се удали, според мен, получили се скици, схема, интелигентска направа; а втората особеност е, че виждам атмосферата на Пловдив от 1942-1944 г. възпроизвеждана чрез стереотипна за соц.литературата представа за народа, влюбен във всичко, идещо откъм Русия. И какво се получава? Някакви си простодушни хорица примират очаровани от руската поговорка "В тесноте, да не в обиде", изречена първом от емигранта руснак Аркадий Николаевич – приятеля на енигматичния по замисъл българин Йона. После фразата я цитира главният герой Дионисий, и грубоватият му хазаин Цочо, размекнат от кеф, превежда "Душа да ти е широка!", па кани младия гост разнежен, зарязал неприязънта си към гражданята. И се потвърждава максимата, че: Не е важно какво и как е било, важното е как е било записано. Манипулацията в случая унижава; случва се обаче да звучи симпатично, да извисява четящия. Ето примери за литературно внушение в двете посоки.

  В "Записките" си Захарий Стоянов разказва за овчарите от селата около Котел – Жеравна, Градец, Ичера, Медвен, които извеждали овчите си стада в Карнобатското поле и Добруджа на паша. За онзи, дето е бил овчар с овчарите, "тия овчари киснат в дебело невежество и простотия във всяко отношение"** От тях е бил населяван Добруджанският кър. Ама я прочетете как ги описва Йордан Йовков, какво душевно благородство, какъв фин стремеж към духовното, каква смиреност, човеколюбие, Боже мой! Да се не начудиш това същите дебели кратуни ли са, или ангели небесни! Като българин, съм наясно, че Захарий е по-правдив от двамата; а и защо ли му е да мами! Манипулацията при силно религиозния Йовков – Йовков е бил католик, – създава у мен толкова разкошна представа за същата невежествена глина, че няма как да не ме очарова, да не ме изкуши да погледна по-човеколюбиво към онези, от които съм и аз произлязъл. Едното е документирана истина, другото – романтично приветливо. Литературата ни често се захласва по красивото; грозноватото – виж, нека надълго и нашироко него да го описва и да му се надсмива Публицистиката!

  Между Захарий или Йордан бих предпочел Хемингуей от "Сбогом на оръжията". Какво като е янки! В океана на цивилизациите предпочитам да следвам най-добрия учител, откъдето и да е той, и това не ме кара да се чувствам по-малко българин. Не че не ценя публицистичния хъс в "Записките", или Йовковите добруджански светци, но у Хемингуей за мен лично, като пловдивчанин, има толкова много пространство над главата ми, такава дълбина под нозете, че пряко ме отпраща към библейските сюжети: да речем, към страданията на праведния Йов, или към Цар-Соломоновия "Еклесиаст", или горкия плач на праведния Йеремия. Йовковият Моканин е печален и величествено нежен, но е самотен отшелник, генетично обречен; Хемингуеевите образи от "Фиеста" и "Сбогом на оръжията" са живи грешници, жизнени и много по-интересни. Може би затова ме привличат повече от местните наши родни восъчни постници или космясали караконджули в литературата ни, като да речем, в романа на Милен Русков (1966) "Възвишение", обявен за бестселър, че представя цинично гримаси на въстаналия българин***. Струва си да съпоставя Достоевски и Йовков, Чехов и Йовков, за да оценя най-завършения като философия и като литературно изящество сред класиците ни в прозата. И въпреки това – Захари Стоянов и Йордан Йовков са две страни на българския рефлекс (отглас) към света. Това няма как да забравя, дори когато хваля янкито Ърнест Хемингуей.

  24.01.1999. 

  До късно снощи четох "Любов в ада" на Димитър Кирков. И го дочетох, ур-ра! Как да похваля достойнствата на тази книга – това ми е проблемът. Жените имат силна интуиция, я чакай да се допитам! Говорих с Re. по телефона. Доколкото схващам от напътствията й, не е похвално да съм рязък в отзива си: "Ами че посочи известни качества, деее!" Хубаво било, според дамата от другия край на телефонната линия, лекичко да понаблегна върху достойнствата: да речем, как е описан Пловдив като алегория на България в първите години след Втората световна война. Ах тези жени с тяхната прословута интуиция! Подтискайки естественото си мъжко влечение към яснота и справедливост, захващам се да ровя в библиотеката – тегля книги една по една, мятам ги с финт върху бюрото. Ето заглавия и автори, за да си изясня нещата.

  1) Сборник разкази и новели от Николай Казанджиев, издаден през 1979 г. "Докато чакам залеза". И поради что ми е сборника, да ме пита някой? Ами понеже Кирков е тук роден, израснал, пише за Пловдив. Значи – за да съпоставя двама пловдивчани как описват родния ми град.

  2) "Някога в Цариград" – документална романизирана летопис за трагедията на българите в Македония след Руско-турската война от 1877-1878 г., книга от Христо Д. Бръзицов, покъртителна с прямотата си; от всяка страница ми лъха обреченост чисто българска. Това ми е нужно за сравнение с тромавия претенциозен слог на г-н Кирков, където представителната фасада надделява над представата.

  3) Книгата на Николай Хайтов "Вълшебното огледало" за българската ни реч и за префасонирането й – публицистични размишления, страстна публицистика; книгата ми е, за да си изясня собствените наблюдения над "Любов в ада" като стилистика.

  4) Сборник от три романа на Емил Калъчев. Сборникът се появи по книжарниците в годината, когато е отпечатан и романът на Димитър Кирков. Книгата на Емил ми е нужна, за да си изясня защо подробни научно достоверни сведения от Балзаков тип разводняват литературната тъкан; понеже в прозата на Емил Калъчев случката ме води, а не води с тъпани, зурни и байряци предпоставената авторова теза.

  5) За десерт, за мой собствен кеф, да сравня мои си разсъждения с ефирно-лекия магнетичен стил на американски присмехулен арменец, посягам и към "Некролози". Животът е суета! – гърми и трещи в дяволитите къси есета на Уилям Сароян. Търси същественото в наглед случайните шарении! Там е библейското семе на мъдростта.

  И ето що се получи! Отгръщам напосоки Сарояновата книга. Първо посегнах към нея може би защото в телефонния ни разговор от час и половина аристократката Re. ми напомни неприятно как преди две години настоятелно съм й препоръчвал много внимателно да прочете въпросната книга, както между другото, подчертал съм! – внимателно съм я прочел и аз. И като се заровила прилежно в "Некролози"-те на Сароян, открила след страница четирийста печатна кола необрязана, демек, въобще неотгръщана от наше величество. Та отгръщам аз напосоки, да се уверя, че наистина имало печатарска кола страници, която Re. гневно разрязала, както каза, с големия тъп кухненски нож за хляб, и... чета, значи, на страница 173 некролог № 126, където ето какви работи дяволитият американски арменец пише:

  Преди двайсетина години (...) братовчед ми Сипон Ростом Багдасарян (...) взе да ми подхвърля, че трябва да стана малко по-отстъпчив, защото почва да ми излиза име на човек, с когото никой в Холивуд не може да разговаря. Та по тази причина киностудиите, готови да работят с мен, се отказвали дори да ме потърсят. Уверих братовчеда, че е много мило от негова страна да ми го каже, но това ми е известно много отдавна и не виждам причина да ставам по-отстъпчив, или да се нагаждам към чудатостите на хората от бранша, нито пък смятам, че точно това положение е неблагоприятно за мен, понеже съм писател, а не амбулантен търговец. "Глупости, братче – каза ми той. – Не виждаш ли, че в Америка няма писател с поне ма-а-алко талантец, който да не е станал богат, а ти едва изкарваш колкото за прехраната и за твоите глупави детски издръжки?" Отговорих му, че това мен ми стига и успехите на моите съвременници са ми добре известни; някои от тях познавам, и не мога да ги обвиня в нищо, освен в естественото желание някак да се оправят в живота и да забогатеят. Още отначало моята страст беше да пиша правдиво, а това означаваше, че няма да е лесно или дори възможно да се оправям в живота. Впоследствие лека-полека разбрах, че изобщо не трябва да се притеснявам за това. Да се оправям ли? С кого? С някой, който също си блъска акъла как да преуспее и да понатрупа пари, а всъщност се отдалечава все повече от крайната цел и от смисъла на живота.

  Преписвам тук почти цялата страница 173, защото – като я прочетох, хлъцнах от изненада; зад хитроватата усмивка изпод увисналите рачешки мустаци на Сароян открих недвусмислено послание към мен, отговор на онзи въпрос, с който започнах двучасовия нощен телефонен разговор с Re. Е, кой ми пъхна пръста на този пасаж от книгата! Посегнах непреднамерено, колкото да се уверя дали Re. е била права снощи между 11 и 12 часа и половина да ме укори, че горещо й препоръчвам нещо, което аз самият не съм имал търпение да прочета разумно, внимателно и докрай, ами съм го запокитил далеч преди четирийсетата страница. За съжаление следите от кухненския нож на прилежната Re. бяха веществено доказателство за суетност и за собствената ми немарливост, въпреки че ако да бях аз рязал, щях да го направя фино и нямаше да личи, а не да гледам сега дрипели, следи от тъп инструмент за рязане на хляб. Питам се все пак: Бе, Гьорги, какви са тези "случайни" съвпадения, дяволите да те вземат?

   25.01.1999.

  Вчера, докато си сърбаме кафето, както става през последните месеци и години сутрин след десет пред павилиончета на афганистанеца от Кабул Маруф, Емил**** подхвърли по повод наброските ми от прочита на романа "Любов в ада", че Кирков по стил вървял по стъпките на Иво Андрич*****. И хвана да ме уверява: фактът, че съм натрупал двайсетина страници разсъждения по романа, вече му подсказвало – има постижения авторът Кирков. Накъсо, насочваше ме да съпоставям Кирков не с писатели от по-далечни страни и чак от Северна Америка, а с автори от Балканите. Великодушният Емил! Навярно вече горчиво съжалява, че ми е предложил да чета въпросната превъзходно претенциозна според направата си книга.

  Дали не е геройство, че Петрович в тези свои години, кажи-речи, с инат, със зъби и нокти се вкопчил в литературна дейност и къде със свои средства, къде с помощ от приятели издава книжле подир книжле, шест книги през последните седем-осем години, чиито продажби едва покриват разходите му по отпечатването. И ходи сам да си продава миниатюрните книжлета с жежки текстове по читалищата и спирките на обществения транспорт. То не е ли себеотрицание? А какви егоисти сме ние – аз, например: млад и красив. Млад?! Карам петдесет и втората си година. Александър Филев – приятел от времето, когато живеехме в Мараша, преди да се забия в най-крайния квартал на Пловдив през 1979 г., преди две седмици водя у Петрови да го представя като перспективен художник-живописец, и г-н Филев, размекнат явно от вниманието на Петров, тържествено обяви, че дарява на треперещия от болестта на Паркинсон Петрович ученически сборник стихчета с илюстрация върху корицата – негово творение, накрая обаче си прибрал книжлето, една печатна кола като обем и с корица от картон. Досвидяло му се. Това ми съобщава Петров по-миналата вечер по телефона. Със същия екземпляр стихчета с корица от картон г-н Сашо и мен ме обдари. И по същия начин си го прибра. Запазих този обезпокоителен факт в тайна от възмутения Петров за мои си лични размишления. Приятели, какво да ги правиш!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 8 uli 2020

Илюстрации:

- Вероятно най-дяволитият писател на Щатите.

- Райското кътче по река Марица край Пловдив. 

___
* Димитър Кирков (1945-2017), вж.

https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%94%D0%B8%D0%BC%D0%B8%D1%82%D1%8A%D1%80_%D0%9A%D0%B8%D1%80%D0%BA%D0%BE%D0%B2_(%D0%BF%D0%B8%D1%81%D0%B0%D1%82%D0%B5%D0%BB)

** "Записки по българските въстания", изд. 1983, с. 40.

*** "Бестселърът" е гротеска, писана с първосигналната реч на простака. Възвишение ли?! Опитах да си представя през очите на автора Русков прапрадядо си Ангел Керемидов – калугеровчанин от Хвърковатата чета на Бенковски, и ме досрамя, че този мой предтеча бил до такава степен простак и посредствен в очите на прехваления бургаски гений. За соросоидната общност изявени отродници унизителната манипулация е наистина високо постижение. 
**** Емил Калъчев (1932-2013), вж.

 

https://knizhen-pazar.net/products/books/453202-svidetelstvo-za-chestnost. Заради тарикат от Рогош, който ме завлече с пари и ми уби мечтата за ръкописа "Ламски", преустанових приятелството си с Емил след 2004 г., независимо че по телефона предлагаше да седнем пак на мухабет при афганистанеца Маруф, както е било преди. 
***** Иво Андрич (1802-1975), вж. https://www.vesti.bg/vdyhnovenite/pisateliat-risuval-s-dumi-istoriiata-na-balkanite-6093016 Бел.м., tisss.