ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (185.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (185.)

  
  Ти, жалък, подъл, скучен шут – прощавай!/ За по-голям те взех: каква съдба!/ Но виж, опасно е да се стараеш/ премного... Шекспир, "Хамлет" 

  27.01.1999. ЧУВСТВО НА ПРЕКЛОНЕНИЕ

  Да простя ли? Не, няма такова нещо! Уважавам човеколюбието, но моят бог е като стария Йехова при евреите – не прощава греховете, а ги натрупва... Не желая да ми опрощават грехове. Защото съм резултат от собствените си грешки и пристрастия. Какво мислите? Че като ми простите някоя гадост, ще си взема бележка, ще отчета великодушието ви и сам ще се променя! Това ли чакате от мен! Съжалявам, но ще ви разочаровам. Защото моите грехове, симпатии и антипатии в живота, именно те съставляват моя стил. В никакъв случай не съм великодушен. Самовлюбен чешит, егоист, да – точно това съм. Всичко помня, а чуждата гадост ме зарежда с енергия. Нека творят мизериите си лукановци, татарчевци, иван-костовци, ахмед-догановци, рогошки тарикати, всякаква пасмина от едри и по-ситни кокошкари, казвам си; нека си въобразяват, че нещо ще им бъде опростено, че ще се разминат с разплащането за натрупани лихви. Всичко, всичко рано или късно излиза наяве.

  Глупаци! Облякоха се с власт и разкош, ограбваха и пак мародерстват, понеже се смятат за недосегаеми. Рожбите им се разприпкаха като козлета по света, учат и са възпитавани в най-най-престижните Западни университети – попиват есенцията от цялата световна култура, морето им е до колене, Памир им е като бащиния; и сред апостолите на Иисус Христос остана да се сдобият със свое лоби, бъдещето им е застлано с килим от проектирани успехи и цялата световна информационна мрежа целенасочено ни оглушава кога и как си лягат при любовницата, кога си вземат душ, кога вземат хапче срещу мигрена, какво ядат, какво обличат, какво смятат да купят. Аман от суета! Глупци! Възприемат се за връх на цивилизацията, а после умират и подир три дни светът ги е забравил, почва да се пита: "Имената са познати, ама как изглеждаха, кои всъщност бяха тези покойници?" Остават само натворените от тях нелепости да напомнят колко жалки са били именно когато са се възгордявали с цялото си велико невежество.

  Кумири, идоли, секти, мода и прочие суета... Какво друго е това, ако не недоверие към естествения ход и ритъм на живота? Да родиш и отгледаш рожби, да допуснеш да те задминат, обречени да бъдат и те на свой ред задминати от идващите подире им. Това е! Другото е дим и тамян. Колкото е вечна една пеперуда, толкова ни е нам вечността. Въоръжават се до зъби, трупат разрушителни оръжия с огромна мощ, а някакъв си хилав, невидим с просто око дребосък: вирус или жалко едноклетъчно, е в състояние мамицата им да разкатае. Как да простиш на такива наивници, питам!А кой ли пък го е еня да ни го каже? Отвориш ли уста, спускат се умниците: "Егоист! Самовлюбен!" Това са им аргументите. И не усещат как цялата безмълвна природа се е затаила и се е отвърнала от нас. Ще ни се наложи обаче и това да чуем: Всичко се вижда и всичко е явно. Всяко тъпо посегателство над любовта и живота посява драконовото семе за предстоящо уравняване на сметките. Великолепен си, Живот. Солта на земята днес говори с тази уста, но думите са от друг наредени – гледа ни от космическата бездна и ни се чуди на слепотата. Сигурен съм, божествено има у всекиго от нас. Но за небрежността си всеки си носи последствията, че е посегнал към нещо, което не му се полага, не му принадлежи. Ако не разбираме, че дотук е болка от обич, питам се: по какъв начин трябва да ни се каже, за да го проумеем.

  05.02.1999.

  Няма да престана да се учудвам. В едно състояние на снежна вода, ни сняг – нито вода, попаднал в гъста мъгла, без определени някакви желания, тъкмо изплувал от едночасов сън по никое време, към единайсет преди обяд, почвам да шетам назад-напред из панелното си обиталище. И нищо определено не ми иде наум. Подхващам ръкописа "Историйките на ученика Ламски", прелиствам, налегна ме досада, че тези тук 125 графични илюстрации ми се налага пак да ги рисувам, оставям ръкописа за момченцето Ламски, заемам се да чета напосоки от този бележник. И не. И това не ми е интересно. Иска ми се да изляза, да се поразходя – денят е слънчев, първият слънчев ден от доста време насам, а ще сме в грипна ваканция поне още десетина дни напред... Звъня на Пламен Желязков, художника мой връстник, оказа се, набрал съм стария му телефонен номер; някакво старче отсреща вежливо ми обяснява, че няма такова лице. Откривам новия номер на Пампо, набирам го; заето! Значи, не е и това! Нямам къде да отида. Никой не ме кани, не ме очаква И завирам нос в книгите.

  Отдавна дебна сгодно настроение да се заловя с две книги, дето от години реват да бъдат прочетени: "Митология на траките" – научен труд на проф. Иван Маразов, и още нещо за траките, само че в по-лека форма: "Вечнозеленото клонче" – очерци за изобразителното ни изкуство и архитектура от проф. Драган Тенев. И понеже си мисля, че в писанията за траките винаги присъства и мистична някаква представа, до тези две положих "Тибетското евангелие" за Иисус Христос. Аха-а! – казвам си. – Нашите мълчаливи предци траките са далеч преди християнството! С тържествено злорадство си го казвам: че ние, натиканите днес в задния двор на Европа българи, сме – в гените си поне, отпреди християнството. И в този миг се сещам, че Re. ми бе връчила преди повече от година "Очерци за ведическата литература", която момък от сектата на кришнарите, които ходят, мрънкат отнесени "Харе, Кришна! Харе, харе, харе!" и си клатят бръснатата тиква, я изнудил да купи. Това мизерно книжле къде ли е, доскоро ми вадеше очите, сега къде се затри! Явно и книгите водят специален и таен личен живот. Habent fata sua libelli.*

  Ето че след половин час ровичкане къде ли не откривам и тези "очерци" с ухилен плешивко на титулната страничка. Старчето, което е самият автор, печално-весело ми се радва, зъбките му – два реда ситни царевични зърна, и под снимката на този симпатяга: Сатсварупа даса Госвами, чета и преписвам буквално: "евам парампара-праптам". Викам си: а бе, какви са тези щуротии! И като знам, че снобеещият Запад, и особено Щатите... яко са пощръклели от Втората световна война насам по дзен-будизма и всякакви му там разклонения, уширения и версии на древната индийска религия, реших... ама вече съвсем определено! – да огледам по-внимателно и това шегаджийско книжле.

  Защо ли дълго и широко, едва ли не тщеславно размазвам момента на избиране? Може би – за да покажа първо на себе си, после и на останалия свят, че каквито и да са прозрения, хайде, да не са прозрения, да ги наречем прояснения отвъд видимия спектър в нормалния бит, май обезателно се явяват в състояние на безволевост и аморфност: сякаш някой кротичко те улавя за ръчица и те води при извора. И какво откривам. Откривам, че световната цивилизация открай време е изграждана върху чувството на преклонение. Само че – ако християнството дори в първия си стадии, т.е. в Стария завет, все пак споменава Небеса, Космоса над тях – нещо далечно като красота, обаче заплашително близко като влияние, и все пак не особено познато... в древното индуско учение човешкият разум волно си шета направо сред гигантските фигури и силуети от една религиозна менажерия, структурирана, изтегляща нишки нейде много издалеч, от някаква Дълбока бездна на разумността и познанието или в буквалния смисъл на думата от Космоса, чието първоначално значение от гръцки свързваме с понятието "красота".

  Израснал съм в прахоляка на Тракийската пръст и не се стъписвам от авторитети, божества, гурута, вождове, лидери на партии и партийни секретари. Вероятно да не приемаш религиозния бурен екстаз като инструмент за познанието е пак особен вид религиозен фанатизъм, макар и с обратен знак. Разочарованието от комунизма и от соца с кресливите стари възгласи "Ние строим пътя, пътят строи нас, Да построим живота нов, Човек за човека е брат, Всичко за човека, в името на човека, Човек това звучи гордо" и други подобни, превърнали се от сухи клишета в емблема за епоха, надъхана с омраза към най-човешкото – да се мисли... Та ето това разочарование от идеята за комунизма у моето поколение източни европейци и този страничен ефект – отвращението, подсеща да търсим в основата на всяка религия или философия какво ни носи тя – венец от тръни или човеколюбие, което ще рече: състрадание.

  Индуизмът, например, появил се като религия чак през VІ в., основаващ се върху браманизма и будизма, представя нещо значително по-мащабно от християнството. Ако Иисус ходи като дрипав скитник сред човеците по грешната земя, образите във ведическите текстове, от които пие сила индуизмът, бродят като могъщи вселенски представи за йерархия, пронизваща въздушната обвивка на нашата малка планетка и фокусирана като източник на гигантски духовни протуберанси въобще високо над представата ни за Вселената. Ако това не е продукт на извънземен разум, то какво ли ще да е! Самите манускрипти с носещи се към нас откъм недрата на древността облаци от послания не отчитат каквато и да било хронология, те твърдо настояват: става дума не за последователни, естествено и постепенно наслагващи се пластове от открития и прозрения, а за информация, получена накуп в определена точка от миналото. Като взрив от познания за света.

  Интересна ми е йерархичната структура на тези представи, която у мен, скарания с математиката, напомня математически модел, подчинен на предварително зададена формула. Странна мисъл на великия евреин Алберт Айнщайн украсява кабинетите и аудиториите по физика из училищата по света – най-озадачаващ факт е, че всичко във Вселената е според строгите формули. И в музиката – най-експресивното, най-имагинерното и най-достъпно сред изкуствата, този математически модел личи най-отчетливо. В стереометрична, т.е. – в пространствена, проекция това изкачване от невежествената кал към билото на информационните масиви е пирамида от хиляди етажи над човешкото ни съзнание.

  Друго съществено... Не само в ортодоксията, католицизма и протестантството, но и в другите световни религии и религиозни школи – при тях понякога и в по-жесток вариант – страданието, съзнателното самобичуване на плътта, самоунижението под форма на коленичене пред обявения за авторитет, целуването на ръка, пълзенето по колене и лакти, гърченето в праха, миенето на чужди нозе, цитатничеството, по-скоро мрънкането до полуда на пасажи от Свещен текст, обикновено посредствена компилация с точно определена цел, или книжле, изпълзяло изпод ръката на някой банален Баща на народите**, Велик кормчия, Архитект на мира***, нов месия в нова полуда**** или накъсо Психопат, призоваващ за ритуални самоубийства или масови кланета на неверници в името на Бог... – всички издевателства над естествения бит ни ги пробутват като преход към духовно просветление, а тук направо се говори за абсолютно противоположните дух и материя, като духът – разбирай: вселенското енергийно ядро, е непознаваем за сетивата. На самата природа странните мъдреци гледат като експеримент на Свръхразума-демиург. Ужасно!

  Хич не ми се нрави човека да виждам като играчка в дланите на Твореца. Иисусе Христе, върни ми уюта на любовта! Макар да не съм уверен, че съществуваш, с теб поне мога да си разговарям, да искам, да споря. А как да си разговарям, например, с връх Джомолунгма, като е толкова мразовит, достоен и съвършен, забил нос отвъд очертанията на света, който зная и в който си живея бедничко, но все пак щастлив?! Дали християнството не е само опит за очовечаване на послания от извънземните ни създатели, популярно четиво в резюме (притчи) за простодушни и елементарни! Пет хиляди години назад във времето отмества имагинерния спомен за началото на редица цивилизации; всъщност, опитах се зад недоволство да смиря възхищението си от тази прапрабаба на всякакви философски школи. Още веднъж – изяществото на тази своего рода кристална математическа пирамида и пренебрежението й към понятието време за мен лично са следа от надчовешка гледна точка. Следователно, не искам да я зная! Защо ли ми е рентгеново зрение! Не ми е драго вместо пухкавия сиамски красавец, който ми се мотае в нозете или – както сега, например – побутва с муцунката си, озадачен: какво съм се разскърцал, защо шумоля... та не ми е драго вместо сиамеца да виждам зъбат и ноктест скелет на дребен най-свиреп хищник за мишлетата. Колко нежна е несъвършената човешка природа! И дали литературата не е весело мостче (както и другите изкуства), прехвърлено над скалистата бездна между Живота и Смъртта, между Тук и Отвъд, между горещите чувства и хладния свръх-разум! А животът игриво бълбука в реката и потока на делничното, докато високо заявилият се Разум лепи некролози по тарабите на световните гробища.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 9 uli 2020

Илюстрации:

- Възгордяване, най-тежък от Седемте смъртни гряха.

- Живот в хармония с природата – щастието за човека.

___
* От лат. Книгите имат своя съдба.

** Йосиф Джугашвили.
*** Мао Дзедун.
**** Леонид Брежнев.
***** В "Елегия" на Ботев: "...предател верен и жив предвестник/ на нови тегла за сиромаси,/ нов кърджалия в нова полуда,/ кой продал брата, убил баща си..." Бел.м., tisss.