ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (184.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (184.)

  Ти, жалък, подъл, скучен шут – прощавай!/ За по-голям те взех: каква съдба!/ Но виж, опасно е да се стараеш/ премного... Шекспир, "Хамлет" 

  23.01.1999., прод. ЖИВЕЦЪТ, ЖИВИЧКОТО...

  Чета "Любов в ада" – роман на пловдивчанина лит. критик Димитър Кирков*, зле написан, въпреки очевидно енциклопедичните познания и литературната рутина на автора. Две важни, според мен, особености: първата, че откривам един недоверчив, притеснен от простолюдието автор, създал галерия от неуки първични типове из средите на фикцията народ, ала не откривам любов към тези негови съграждани, и затова литературните образи не му се удали, според мен, получили се скици, схема, интелигентска направа; а втората особеност е, че виждам атмосферата на Пловдив от 1942-1944 г. възпроизвеждана чрез стереотипна за соц.литературата представа за народа, влюбен във всичко, идещо откъм Русия. И какво се получава? Някакви си простодушни хорица примират очаровани от руската поговорка "В тесноте, да не в обиде", изречена първом от емигранта руснак Аркадий Николаевич – приятеля на енигматичния по замисъл българин Йона. После фразата я цитира главният герой Дионисий, и грубоватият му хазаин Цочо, размекнат от кеф, превежда "Душа да ти е широка!", па кани младия гост разнежен, зарязал неприязънта си към гражданята. И се потвърждава максимата, че: Не е важно какво и как е било, важното е как е било записано. Манипулацията в случая унижава; случва се обаче да звучи симпатично, да извисява четящия. Ето примери за литературно внушение в двете посоки.

  В "Записките" си Захарий Стоянов разказва за овчарите от селата около Котел – Жеравна, Градец, Ичера, Медвен, които извеждали овчите си стада в Карнобатското поле и Добруджа на паша. За онзи, дето е бил овчар с овчарите, "тия овчари киснат в дебело невежество и простотия във всяко отношение"** От тях е бил населяван Добруджанският кър. Ама я прочетете как ги описва Йордан Йовков, какво душевно благородство, какъв фин стремеж към духовното, каква смиреност, човеколюбие, Боже мой! Да се не начудиш това същите дебели кратуни ли са, или ангели небесни! Като българин, съм наясно, че Захарий е по-правдив от двамата; а и защо ли му е да мами! Манипулацията при силно религиозния Йовков – Йовков е бил католик, – създава у мен толкова разкошна представа за същата невежествена глина, че няма как да не ме очарова, да не ме изкуши да погледна по-човеколюбиво към онези, от които съм и аз произлязъл. Едното е документирана истина, другото – романтично приветливо. Литературата ни често се захласва по красивото; грозноватото – виж, нека надълго и нашироко него да го описва и да му се надсмива Публицистиката!

  Между Захарий или Йордан бих предпочел Хемингуей от "Сбогом на оръжията". Какво като е янки! В океана на цивилизациите предпочитам да следвам най-добрия учител, откъдето и да е той, и това не ме кара да се чувствам по-малко българин. Не че не ценя публицистичния хъс в "Записките", или Йовковите добруджански светци, но у Хемингуей за мен лично, като пловдивчанин, има толкова много пространство над главата ми, такава дълбина под нозете, че пряко ме отпраща към библейските сюжети: да речем, към страданията на праведния Йов, или към Цар-Соломоновия "Еклесиаст", или горкия плач на праведния Йеремия. Йовковият Моканин е печален и величествено нежен, но е самотен отшелник, генетично обречен; Хемингуеевите образи от "Фиеста" и "Сбогом на оръжията" са живи грешници, жизнени и много по-интересни. Може би затова ме привличат повече от местните наши родни восъчни постници или космясали караконджули в литературата ни, като да речем, в романа на Милен Русков (1966) "Възвишение", обявен за бестселър, че представя цинично гримаси на въстаналия българин***. Струва си да съпоставя Достоевски и Йовков, Чехов и Йовков, за да оценя най-завършения като философия и като литературно изящество сред класиците ни в прозата. И въпреки това – Захари Стоянов и Йордан Йовков са две страни на българския рефлекс (отглас) към света. Това няма как да забравя, дори когато хваля янкито Ърнест Хемингуей.

  24.01.1999. 

  До късно снощи четох "Любов в ада" на Димитър Кирков. И го дочетох, ур-ра! Как да похваля достойнствата на тази книга – това ми е проблемът. Жените имат силна интуиция, я чакай да се допитам! Говорих с Re. по телефона. Доколкото схващам от напътствията й, не е похвално да съм рязък в отзива си: "Ами че посочи известни качества, деее!" Хубаво било, според дамата от другия край на телефонната линия, лекичко да понаблегна върху достойнствата: да речем, как е описан Пловдив като алегория на България в първите години след Втората световна война. Ах тези жени с тяхната прословута интуиция! Подтискайки естественото си мъжко влечение към яснота и справедливост, захващам се да ровя в библиотеката – тегля книги една по една, мятам ги с финт върху бюрото. Ето заглавия и автори, за да си изясня нещата.

  1) Сборник разкази и новели от Николай Казанджиев, издаден през 1979 г. "Докато чакам залеза". И поради что ми е сборника, да ме пита някой? Ами понеже Кирков е тук роден, израснал, пише за Пловдив. Значи – за да съпоставя двама пловдивчани как описват родния ми град.

  2) "Някога в Цариград" – документална романизирана летопис за трагедията на българите в Македония след Руско-турската война от 1877-1878 г., книга от Христо Д. Бръзицов, покъртителна с прямотата си; от всяка страница ми лъха обреченост чисто българска. Това ми е нужно за сравнение с тромавия претенциозен слог на г-н Кирков, където представителната фасада надделява над представата.

  3) Книгата на Николай Хайтов "Вълшебното огледало" за българската ни реч и за префасонирането й – публицистични размишления, страстна публицистика; книгата ми е, за да си изясня собствените наблюдения над "Любов в ада" като стилистика.

  4) Сборник от три романа на Емил Калъчев. Сборникът се появи по книжарниците в годината, когато е отпечатан и романът на Димитър Кирков. Книгата на Емил ми е нужна, за да си изясня защо подробни научно достоверни сведения от Балзаков тип разводняват литературната тъкан; понеже в прозата на Емил Калъчев случката ме води, а не води с тъпани, зурни и байряци предпоставената авторова теза.

  5) За десерт, за мой собствен кеф, да сравня мои си разсъждения с ефирно-лекия магнетичен стил на американски присмехулен арменец, посягам и към "Некролози". Животът е суета! – гърми и трещи в дяволитите къси есета на Уилям Сароян. Търси същественото в наглед случайните шарении! Там е библейското семе на мъдростта.

  И ето що се получи! Отгръщам напосоки Сарояновата книга. Първо посегнах към нея може би защото в телефонния ни разговор от час и половина аристократката Re. ми напомни неприятно как преди две години настоятелно съм й препоръчвал много внимателно да прочете въпросната книга, както между другото, подчертал съм! – внимателно съм я прочел и аз. И като се заровила прилежно в "Некролози"-те на Сароян, открила след страница четирийста печатна кола необрязана, демек, въобще неотгръщана от наше величество. Та отгръщам аз напосоки, да се уверя, че наистина имало печатарска кола страници, която Re. гневно разрязала, както каза, с големия тъп кухненски нож за хляб, и... чета, значи, на страница 173 некролог № 126, където ето какви работи дяволитият американски арменец пише:

  Преди двайсетина години (...) братовчед ми Сипон Ростом Багдасарян (...) взе да ми подхвърля, че трябва да стана малко по-отстъпчив, защото почва да ми излиза име на човек, с когото никой в Холивуд не може да разговаря. Та по тази причина киностудиите, готови да работят с мен, се отказвали дори да ме потърсят. Уверих братовчеда, че е много мило от негова страна да ми го каже, но това ми е известно много отдавна и не виждам причина да ставам по-отстъпчив, или да се нагаждам към чудатостите на хората от бранша, нито пък смятам, че точно това положение е неблагоприятно за мен, понеже съм писател, а не амбулантен търговец. "Глупости, братче – каза ми той. – Не виждаш ли, че в Америка няма писател с поне ма-а-алко талантец, който да не е станал богат, а ти едва изкарваш колкото за прехраната и за твоите глупави детски издръжки?" Отговорих му, че това мен ми стига и успехите на моите съвременници са ми добре известни; някои от тях познавам, и не мога да ги обвиня в нищо, освен в естественото желание някак да се оправят в живота и да забогатеят. Още отначало моята страст беше да пиша правдиво, а това означаваше, че няма да е лесно или дори възможно да се оправям в живота. Впоследствие лека-полека разбрах, че изобщо не трябва да се притеснявам за това. Да се оправям ли? С кого? С някой, който също си блъска акъла как да преуспее и да понатрупа пари, а всъщност се отдалечава все повече от крайната цел и от смисъла на живота.

  Преписвам тук почти цялата страница 173, защото – като я прочетох, хлъцнах от изненада; зад хитроватата усмивка изпод увисналите рачешки мустаци на Сароян открих недвусмислено послание към мен, отговор на онзи въпрос, с който започнах двучасовия нощен телефонен разговор с Re. Е, кой ми пъхна пръста на този пасаж от книгата! Посегнах непреднамерено, колкото да се уверя дали Re. е била права снощи между 11 и 12 часа и половина да ме укори, че горещо й препоръчвам нещо, което аз самият не съм имал търпение да прочета разумно, внимателно и докрай, ами съм го запокитил далеч преди четирийсетата страница. За съжаление следите от кухненския нож на прилежната Re. бяха веществено доказателство за суетност и за собствената ми немарливост, въпреки че ако да бях аз рязал, щях да го направя фино и нямаше да личи, а не да гледам сега дрипели, следи от тъп инструмент за рязане на хляб. Питам се все пак: Бе, Гьорги, какви са тези "случайни" съвпадения, дяволите да те вземат?

   25.01.1999.

  Вчера, докато си сърбаме кафето, както става през последните месеци и години сутрин след десет пред павилиончета на афганистанеца от Кабул Маруф, Емил**** подхвърли по повод наброските ми от прочита на романа "Любов в ада", че Кирков по стил вървял по стъпките на Иво Андрич*****. И хвана да ме уверява: фактът, че съм натрупал двайсетина страници разсъждения по романа, вече му подсказвало – има постижения авторът Кирков. Накъсо, насочваше ме да съпоставям Кирков не с писатели от по-далечни страни и чак от Северна Америка, а с автори от Балканите. Великодушният Емил! Навярно вече горчиво съжалява, че ми е предложил да чета въпросната превъзходно претенциозна според направата си книга.

  Дали не е геройство, че Петрович в тези свои години, кажи-речи, с инат, със зъби и нокти се вкопчил в литературна дейност и къде със свои средства, къде с помощ от приятели издава книжле подир книжле, шест книги през последните седем-осем години, чиито продажби едва покриват разходите му по отпечатването. И ходи сам да си продава миниатюрните книжлета с жежки текстове по читалищата и спирките на обществения транспорт. То не е ли себеотрицание? А какви егоисти сме ние – аз, например: млад и красив. Млад?! Карам петдесет и втората си година. Александър Филев – приятел от времето, когато живеехме в Мараша, преди да се забия в най-крайния квартал на Пловдив през 1979 г., преди две седмици водя у Петрови да го представя като перспективен художник-живописец, и г-н Филев, размекнат явно от вниманието на Петров, тържествено обяви, че дарява на треперещия от болестта на Паркинсон Петрович ученически сборник стихчета с илюстрация върху корицата – негово творение, накрая обаче си прибрал книжлето, една печатна кола като обем и с корица от картон. Досвидяло му се. Това ми съобщава Петров по-миналата вечер по телефона. Със същия екземпляр стихчета с корица от картон г-н Сашо и мен ме обдари. И по същия начин си го прибра. Запазих този обезпокоителен факт в тайна от възмутения Петров за мои си лични размишления. Приятели, какво да ги правиш!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 8 uli 2020

Илюстрации:

- Вероятно най-дяволитият писател на Щатите.

- Райското кътче по река Марица край Пловдив. 

___
* Димитър Кирков (1945-2017), вж.

https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%94%D0%B8%D0%BC%D0%B8%D1%82%D1%8A%D1%80_%D0%9A%D0%B8%D1%80%D0%BA%D0%BE%D0%B2_(%D0%BF%D0%B8%D1%81%D0%B0%D1%82%D0%B5%D0%BB)

** "Записки по българските въстания", изд. 1983, с. 40.

*** "Бестселърът" е гротеска, писана с първосигналната реч на простака. Възвишение ли?! Опитах да си представя през очите на автора Русков прапрадядо си Ангел Керемидов – калугеровчанин от Хвърковатата чета на Бенковски, и ме досрамя, че този мой предтеча бил до такава степен простак и посредствен в очите на прехваления бургаски гений. За соросоидната общност изявени отродници унизителната манипулация е наистина високо постижение. 
**** Емил Калъчев (1932-2013), вж.

 

https://knizhen-pazar.net/products/books/453202-svidetelstvo-za-chestnost. Заради тарикат от Рогош, който ме завлече с пари и ми уби мечтата за ръкописа "Ламски", преустанових приятелството си с Емил след 2004 г., независимо че по телефона предлагаше да седнем пак на мухабет при афганистанеца Маруф, както е било преди. 
***** Иво Андрич (1802-1975), вж. https://www.vesti.bg/vdyhnovenite/pisateliat-risuval-s-dumi-istoriiata-na-balkanite-6093016 Бел.м., tisss.