ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (134.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (134.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

  22.07.1998. БАЩА МИ ДЪРВОДЕЛЕЦА

  Цяла нощ валя и слушах как вятърът свири в оголелите клони на липата. Болеше ме корем, не можах да се потопя в съня, все изплувах-изплувах и тъй, чрез болката се усещах по-плътно свързан с всички онези нощни шумове, които ни правят част от природата и част от всички хора по света макар и за късичък отрязък от време. Мислех си за теб, мили татко, за влажната плодна пръст, за зелената трева, която трябва да издържа на зимата, а сега пие ли, пие влага с коренчетата. И си спомних как от втория месец нататък, мили татко, купчината пръст върху гроба ти взе да се сляга, как дупчица по едно време се отвори, като да бе изровена от къртица точно там, където във влажната пръст би трябвало да е лицето ти, и наивно си помислих, че и заровените, изоставени от нас в земята наши мъртви продължават да дишат.

  Прости ми, ако можеш. За всички разочарования от мен, прости, ако можеш,Татко! Нали мъртвите всичко прощавали? Ай, как не се разбирахме с теб, ама никак! Ти бе така рязко определен в пространството, толкова осезаеми – твоите проекти за мен, движенията ти, чувствата ти, малкото думи, когато си пожелавал да си поговорим. Прости, мили, че нито веднъж не те послушах; впрочем, слушах те бая внимателно, съгласявах се, кимах с глава, с ръце извършвах изразителни жестове колко ми е драго да ме поучаваш, макар и така рядко, макар и понякога, но винаги правех само онова, което съм си наумил. Ами че двамата с теб, миличък мой татко, ние просто не можехме да тъчем едно платно, изглежда не сме били създадени за баща и син.

  Напоследък май че започнах да разбирам: на теб би подхождал който и да е от братовчедите, само не и аз. Не и аз! А толкова самотно ми е нощем, като си мисля за теб! И тези жени наоколо все намират повод да са недоволни от мен; ако не ми мърморят, ако не обвиняват, не осъждат за нещо си от мен зле направено – циврят, заливат света със сълзи. Не разбирам защо трябва да са тъй различни от нас.

  Помниш ли как ми даде да покарам новичкото пъркалце, онази красива "Явета"? Беше яркочервена, тъкмо я беше купил, каза тържествено, че за мен си я купил, и ми я даде да се пофукам в махалата, по улица Люлебургаз... Бях вече в шести клас. Защо побърза още на следващия ден да продадеш моторчето? Многобройните ти мотори след това повече не ми позволи да покарам. Само ми рече: "Като те гледам как яздиш, одма ще се пребиеш. Докато съм жив, ти мотор повече няма да пипнеш".

  А твоят брат, най-големият от петимата харманлийски братя, чичо Митко, който има две дъщери, веднъж, както си бъбрехте и влязох при вас, ти рече: "Ей това е синът, Киньо! Дето и да иде синът, все нещо ще домъкне вкъщи. Мъжкото внася, Киньо, женското изнася”. Бях още в трети клас, ходили бяхме децата от училище "Сашо Димитров" до целулозния завод край Гара Септември, ако въобще още ги има и завода, и въпросната гара, ако не са ги съсипали и разпродали новите слуги на Щатите, новите отродници и лъже-демократи, за теб бях донесъл крива медна тръбичка. Изрових я от боклука в двора на завода. И ти я дадох. А ти не й обърна внимание, запрати я в една от кутиите с джунджурии и продължихте да бъбрите за ваши работи с най-големия от братята ти; по-точно казано, Бате Митко бъбреше и бъбреше, и бъбреше, а ти го слушаше, докато внимателно редеше инструментите върху дърводелския си тезгях.

  В шести клас като бях, жестоко ме пердаши заради едни биелни лагери SKF от най-добрата в света шведска стомана, както каза. Приготвил си ги бил за голямата 500-кубикова немска машина NSU; открих ги в шкафа ти увити в дебело омаслена светлокафява хартия и си направих количка като другите момчета от махалата. Не открих по-големи, а шведските ти лагери бързо се разхлопаха. И на следващия ден, когато се върна с велосипеда от работа и припнах да ти се похваля, ти ми се ядоса. Със салкъмова тояга ме би. Имаше големи криви шипове по салкъмовата тояга, но не плаках... Нали, мили мой татко! Само виех като животно.

  Мили мой татко, знаеш ли колко щастлив бях, когато се фуках с теб! Помниш ли състезанията по Пещерско шосе до Царския остров и обратно, край стълбичките на Бунарджика до каменните ботуши на руския войник Альоша и назад, обратно към Братската могила. Валеше дъжд, капките образуваха мехурчета върху локвите и на кросаджиите лицата бяха като на банда коминочистачи мръсни, мазни и изкаляни, понеже залягаха ниско над резервоара и смешно се дупеха. Само ти, мили, яздеше като на парад и отдалече виждах как лицето ти грее бяло и чисто. Бягаше с номер 45 и "цюндапът" ти яко грабеше*, но сред Острова, край някогашния ручей, дето е сега една от големите далавери, зоокътът на смешника кмет Иван Тотев, та значи насред някогашните чалтици (оризища), на онзи пред теб, на Байката – съперника ти в този крос, веригата на "явата" му паднала, ама не си го отминал като малка гара, спрял си да му помогнеш; та завърши тогава чак пети, а Байката – отново първи. Така си преценил: полагало му се на Байката пред теб да е. Спомням си, донесе найлонова риза за награда и много й се радваше, но тогава ли бе или след друго състезание?

  Ако ти не помниш, аз помня, мили мой татко!

  А когато бях само четиригодишен и живеехме под наем на втори етаж зад старата квартална фурна на улица Перущица, в къщата на улица Захари Стоянов 17, смени строшеното колелце на дървения ми джип – онзи, червения джип, дето Дядо Коледа ми го донесе. Вдигна мушамата откъм ъгъла на масата и с едрата раш-пила заобли буково трупче и то замести строшеното колелце.

  И веднъж, когато валеше, когато пак беше дъждовен денят, ние с майка дойдохме при теб, край село Марково; военните те бяха взели запас и цял месец те нямаше. И като се заизкачвахме и вече се чудех как ще те познаем сред стотина еднакво обути и облечени, остригани запасняци, зад телените мрежи на стръмната поляна, майка ми стисна ръката, и цялата грейнала, каза: "Това е той! По походката го знам. Само баща ти върви тъй, само неговото лице е толкова чисто и бяло". И след година се роди сестричката ми, която силно прилича на теб. Ала аз не ти приличам, мили мой татко! Когато сте ме зачевали с майка, спомените от касапницата на фронта ти били пресни и нощем вероятно и ти си имал кошмари. Няма начин да не е тъй; как иначе да си обясня картините от войната, които ме спохождаха нощем, мен, петгодишния ти син? Не, не съм ходил на война. Два или три пъти съм стрелял с кавалерийска винтовка и бях най-калпавият сред войничетата. Как па ни веднъж дори не уцелих тенекиената мишена, да издрънчи поне веднъж! А ти си бил точен стрелец.

  И си мислех снощи, докато все не успявах да заспя, и пак си мислех, за големите мъртви мъже си мислех, как лежат в пръстта големите мъртви мъже, нашите бащи, и нежна тревица спуска коренчета и пие влага. И значи, коренчетата се спускат все по-дълбоко и дълбоко, и дълбоко, и все по-дълбоко в пръстта на пловдивското ни общинско гробище, където е топло-топличко за едно премръзнало от студ сърце.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 6 maj 2020

Илюстрации:

- Фрагмент от снимка с баща ми Кирил, 1948 г.

- Пред портите на Бачковския манастир, 1980 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (133.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (133.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

  20.07.1998. ВЕЩИ РУШИТЕЛИ, НО ЛОШИ ЗИДАРИ

  В издаден през 1994 г. сборник "Извори на българската история" (изд. Отечество, съставители Пенка Костадинова и Милен Куманов) си отбелязах низ отвратителни определения за всичко, което лежи в основата на представата за нашия етнос. Ето ги доплували през хилядолетната история на Европейския континент супер-ценни документи от какво семе сме, демек, какво ни е тестото, па и каква ни е маята! 

  Първом за траките – от "История на гръко-персийските войни" на Херодот*: "Ако той (тракийският народ) се управляваше от един господар и бе единодушен, той би бил, по мое мнение, непобедим, много по-силен от всички други народи. Но това е невъзможно и надали може да стане някога; и ето затова са слаби"; от "История на Пелопонеската война" на Тукидид**: "У тях не би могло нищичко да се извърши без подаръци". 

  Бая меродавно и за славяните от опуса "Германия" на Публий Корнелий Тацит***: "Бродят за разбойничество из всяка част на горите и планините"; из "История на войните" от Прокопий Кесарийски: "Славяните са напълно небрежни към себе си; постоянно тънат в нечистота"; из "Стратегикон" на Псевдо-Маврикий: "Те живеят в безвластие и взаимно се ненавиждат", края на същия абзац: "Неверни са във всяко отношение"; из ръкопис от VІІ в., озаглавен "Чудесата на свети Димитър Солунски": "Плячкосваха, изпояждаха, изтребваха всичко, а което остане, тъпчеха го с крака". 

  Най-паче трето – за някогашните българи: из "Похвално слово за крал Теодорих" от живелия между 473 и 521 г. Магнус Феликс Енодий: "А това е народът (...), който дълго време е извършвал войните си само с набези"; из "История на войните" от цитирания по-горе Прокопий Кесарийски: "Защото тези варвари опустошили всичко наред от Йонийския залив до предградията на Византион"; и пак из "Стратегикон" на Псевдо-Маврикий, късчета от самата истина за външния наблюдател: "владени не с любов, а със страх", "любопитни, потайни, притворни и неверни. Обладани от алчност за пари. Пренебрегват клетвата, не спазват договорите, не се задоволяват с дарове, но преди още да са взели дара, замислят нападение и се отмятат от вече уговореното"; в "Хронография" на Теофан Изповедник предците ни са определени за "мръсен и нечист народ", който "напада и опустошава", той е от "възгордели се" тарикати, които са напаст, сполетяла "ромеите заради многото ромейски грехове"...

  Е, с пристрастие подбрах най-неприятните от тези неприятни определения. Да ни сочат с показалец като прокажени било като че любимо занятие, нежна перверзия за най-личните измежду древните летописци. Странно, но това не ме обезкуражава; досещам се защо е писано и подчертано всичко отвратително изобщо в човешката ни природа. Ами тези грехове са валидни за ранното детство на всеки етнос. За мен обаче тази подборка е солиден повод да говорим за цивилизацията по нашите земи вече от гледна точка на днешния обикновен, или ако по ви харесва, прост българин.

  Да противопоставям Стефан Стамболов на по-малко известния Тодор Икономов не ми е нужно. Питам се само поради что нашата историография, па и литературата ни, само едната страна на медала показвала, само на нея се любува и така затваря зрението ни за онези национални работници, които не са непременно провесени на бесилото, не са непременно уцелени с куршум в челото, а червата и кървите им не са непременно съхнали по канари и усойни дерета. Смъртта, особено героическите й версии, ли е изключително помагало за поучение? Съмнявам се. Може би за мен – простосмъртния, но жив все още българин, животът е по-мил, отколкото у именити тълкувачи на Родна История, та ми се ще при възпитанието учителите на моя мил народ повече да съзерцават не касапницата, ами бързичко отминаващия обикновен живот на обикновения човек. Писна ми да ме учат как героично да мра, с лакърдии да ме омайват как нашите на онези там, "чуждите", мамата им разкатали с подвизи! Питам, за какъв дявол ми е това? Зле ли е да съм обикновен, нормално да се трудя и децата си честно да отхранвам, и със съседите честно да се държа? Защо ми е да се правя на велик и към умирачката да се натискам като в онзи лаф за нашенче див македонец: "Кратуната му строши, хатъра му недей".

  В какъв свят живеем, Боже мой! Около нас довчерашни врагове до смърт заедно си пренаписаха общата история, туриха кръст на миналите дрязги, па май заживяха като сътрудници или като достойни конкуренти. А ние и с българи отвъд границата между България и разпарчетосана Югославия не можем да си се спогодим кой наш си цар бил хептен български, кой македонски, па има ли го пустия македонски език или е само едно от около двеста наречия на общобългарската реч, която се шири от Албанските планини и крайбрежието на Егея и Мраморно море до делтата на Дунав, плюс части от Молдова и Украйна. Наистина ли не ни достига умението да живеем в съгласие със себе си, без да се зъбим срещу света, без да се тупкаме байганьовски по влакнеста юнашка гръд? Драмата на Сръбската нация, омаяна от шовинизъм, да ни е обеца на ухото! Скъп ми е образът на Левски, ала не по-малко ме боли за един Тодор Икономов, незаслужено пренебрегван от общественото ни знание като образ на стопанин, особено като един от малцината отлични познавачи на манталитета ни.

  21.07.1998.

  "Българския Великден" трябва да се чете и да се препрочита както "Записките" на Захари Стоянов. Но докато "Записките" са прицелени към българина от началото на 1900 г., Тончо-Жечевата студия е ориентирана към поколенията Български граждани през ХХІ в. Силно ме привлича този начин на вглеждане в наши си общонационални работи, за който авторът ни предава уроци по уравновесеност, не дели с фанатична убеденост света на свои и врагове. Блестяща, според мен, е защитата на забравени съзнателно вследствие дивни партизански страсти дейци на Българската ни кауза и Българщината, като Гаврил Кръстевич, например, когото Тончо Жечев съпоставя с Георги Раковски. Как да забравя запустелия, занемарен, обраснал с бурени и тръни гроб на Кръстевич или картината от еуфоричните дни на Съединението през 1885 г.! За порядъчност и достолепие настоява Тончо Жечев, а това е вече нещо качествено ново, различно като подход от пристрастието към пищови и саби, към пламнали от фанатизъм очи, към гневно издумани възпалителни за синдрома на тълпата речи.

  Живата карикатура Чардафон и Кръстевич един до друг – леле, каква ирония! Но трябвало доста вода да изтече по Марица, докато се намери някой да я покаже тази наша печална идилия. Годеницата му на Чардафон Делка Шилова с обнажена (гола) сабля в моминска ръчица конвоира файтона с натирения сред дюдюкащи генерал-губернатор на Източна Румелия; "Треперко паша" крещи му тълпата от филибелии в опиянение, "наелектризирана от огнените думи на човек като Захари Стоянов". Е, и как за подобен епизод да не спомена великолепния коментар на Тончо Жечев: "Но каква е тази историческа чардафонщина, която и до днес ни пречи зад блясъка на героите да виждаме онези упорити къртове на историята, нейния делник и нейната ужасно бавна, но сигурна работа, от които (къртове) бе Гаврил Кръстевич. Култът към героизма е качество не само у нашия народ, но не затова ли, че зад героите не виждаме големия и сложен опит на строителите, тъй често се объркваме в мирни времена, не знаем какво да правим, как да го направим. Не затова ли някогашните ни български герои, както и възпитаваните в преклонение към героите, в по-други времена бързо стават циници, а съвестта си окачат като метла по паметниците на миналото" (с.119 от цит.съч.). По-нататък: "И никой няма да им припомни хора, като Кръстевич, които умееха да живеят и вършат своята работа порядъчно и кадърно, дори когато на главата им стоеше турска чалма".

  Какво да добавя! То е настояване за по-често напомняне, особено днес, когато зад патардията на партийните баталии забравяме онзи внушителен подземен талвег от преображението на Българската нация, това анонимно, но с велика сила множество от простички съдби, обединени от едно име и един образ: Майка България. Не СДС, не БСП, не каквито и да са слуги на чуждия интерес или личната изгода, а прикрили малодушието си с опулени зъркели и крясъци. България ни обединява нас. Защото политическите сватби и разводи са само епизоди от Голямата наша Общобългарска История. И в този смисъл се броя за ученик на човек, когото лично не познавам и на когото веднъж вече съм му се дразнил заради Пошлостта, която с неговото активно участие като председател на жури бе възхвалявана като най-добра българска книга, с когото не съм имал честта да разговарям, но от когото доста научих: да издирвам в Историята действителни човешки съдби и характери за поука както от греховете им, така и заради постигнатото от тях за България, което значи: за нашия общ дом.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 5 maj 2020

Илюстрации:

- Незаслужено забравеният Гаврил Кръстевич.

- Пловдив, мостът над р. Марица край ВИХВП.

___

* 484-425 пр.Хр. - т.нар. "Баща на Историята".
** 469-400 пр.Хр. - гръцки историк.
*** 53-120 г. - римски историк. 
**** Гаврил Кръстевич (1818-1898), вж. уеиhttps://www.marica.bg/plovdiv/plovdiv-prez-godinite/gavril-krstevich-ne-e-treperko-pasha-a-geroj-na-sedinenieto & https://blitz.bg/obshtestvo/nezasluzheno-zabraveniyat-gavril-krstevich_news639615.html Бел.м.,tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (132.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (132.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излиаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

  19.07.1998. ВЕЩИ РУШИТЕЛИ, НО ЛОШИ ЗИДАРИ

  Утре е Илинден. На 27 юли, Свети Пантелей – Пантелей Пътник, прелетните птици захващат да се сбират в ята, да се стягат за път. През март-април 1878 г. Стамболов едва е навършил двайсет и четири; наченал двайсет и петата си година, навърта се като помощник край руския княз Наришкин, емисар на Славянския благотворителен комитет, пратен тук да събира доброволци за готвената война с Турция, обявена от Сърбия на 19 юни 1876 г.; защо, а и има ли връзка то с нашето Априлско въстание, с кланетата и пожарищата, които одимяват с мириса на леш този най-древен район на Европа! Сключеният след разгромяване на сърбите мир между воюващите докарва нашия герой до тъга и униние, обзели изобщо нашите българи-доброволци, били се на страната на братята-славяни – още един мит в печалната ни Българска История. Същите "наши братя", или политическите им водачи, придирчиво, хем без кой знае какви угризения дали пътя на нашите левове-юнаци, па за благодарност (?!), както свидетелствува летописецът на Стамболов – Димитър Маринов, последните "бяха малтретирани и грубо изпъдени". И по този повод дребничкият, църен като циганин Стефан Стамболов в самия край на годината, 31 декември 1876., проплаква в стих:

    Виждали ли сте вий сред къща изгорена,
    край дувара пукнат опърлено дърво?
    Такава скръб навождат и тези ни юнаци,
    които остаха след кървавия бой.

  Лутаниците на 24-годишния преизпълнен с жизнена сила несретник го отвеждат до идеята да събира млади доброволци за участие в обявената три месеца и нещо по-късно т.нар. Освободителна Руско-Турска война (12 април 1877 г.), като противовес на комитета на старите богаташи в Букурещ, председателстван от Евлоги Георгиев, за снабдяване с продоволствие настъпващата от север братска (пак братя!) армия.
Ама защо "като противовес"? Да се отговори на тойзи въпрос ще рече да се отвори гърнето с взаимната неприязън между уседналите в най-естествения ход на нещата тук, на Балканите, достолепни традиционалисти с еволюционната им философия и от друга страна, с нетърпеливите и революционно настроените "млади", сред които Стамболов е лъщял с острия си език и непремерени постъпки като ситен мангър в шепа плява. За повече по тази втора черта у Стамболов говори епизодът с опита за изнудване в дома на заможния Евлоги Георгиев. В същия епизод Евлоги се отнася към младия устат хъш като стопанин, в чийто палат някак се е вмъкнало дръгливо улично псе: пред букурещката полиция заявява, че случая той смята за приключен. Независимо че го заплашвал с револвер, насилникът скоро след тази декларация на изнудвания Евлоги бил освободен от ареста и си тръгнал по живо, по здраво...

  Кое от двете течения относно мечтата за освобождение е по-право? Българската ни историческа наука е много повече благосклонна към революционерите. Удобни за героизиране са Раковски, Левски, Ботев, Бенковски, Стамболов. Постъпките им най-често са необикновени, зрелищни (изключвам Левски). По-късно у Раковски, у Левски ще замержелее прозрението, че да се освободи цял народ от веригите не е толкова просто и не става в един исторически миг, ами е свързано с дългогодишна невидима отстрани работа за духовното съзряване на българското ни обществено съзнание, за преобразяване на българина от безропотен добитък във взискателен стопанин със самочувствието, че работи за своя собствен имот и своята държава. Тази трансформация наблюдаваме и у Стамболов – може би най-неспокойния като характер от изброените петима титани на нашето политическо възмъжаване, пък и в крайна сметка, стигнал най-далече, да си види мечтата постигната, а сам себе си – властник от най-първа величина.

  Непосредствено подир току-що приключилата война с турците със свойствената си язвителност ще изръмжи в канцеларията на княз Черкаски: "По-добре хич да не бяхте дохаждали да ни освобождавате, кога не сте били в сила да защитите от вас създадената Санстефанска България! Под турците и ведно съединени, ние имахме по-голяма надежда за по-светло бъдеще. А сега? Разсечени на пет части, отлетяха нашите надежди". Какво е това! Стамболов срещу самия себе си ли? Нали доскоро той най-яко припираше час по-бърже да види свободата на българите и България! Ето тази нужда от време, за да се извърши докрай ферментацията на българското национално узряване, първи го усетил в цялата сложна всеобхватност и мъчнотии единствен Апостола. Заради "своеволието и необуздаността на хора като Д. Общи", както забелязва Иван Унджиев ("В. Левски, биография", изд. 1980, с. 272), и затова че такива вагабонти "могат да разрушат постигнатото", Левски предупреждава и Л. Каравелов: "недей ми препоръчва работник като Д. Об." Даже не толкова казаното, колкото действията на Левски към честолюбци и духовни пигмеи като онзи Анастас п.Хинов, който изпълнявал длъжност някаква си, бих я определил: личен секретар за кореспонденцията на Апостола, ала човек с непомерно честолюбие и претенции, сдържаното отношение дори към такива типове в организацията свидетелства, че основният човек в комитетската организация дирел преди всичко разбирателство и съгласие, за да се избегне всяка "интрига, която спира ходът на народната работа".

  Представителят на Царска Русия у нас, колкото и двулична да е позицията му, все трябва да е имал основанието да рече: "Младите, революционерните ваши деятели, Ваше блаженство (разговорът се води помежду княз Черкаски и Антим І), свършиха своята рол. Те и подкопаваха, и събаряха. А днес е време да се гради. Те са добри и вещи рушители, но лоши зидари. Вашите стари (заможните) са вече зидари, и те ми днес трябват" (с. 45 от цит. съч. на Д. Маринов).

  20.07.1998. 

  Илинден е. Описаното по-горе по странните асоциации на подсъзнанието виждам сродно с мила родна картинка, наблюдавана по африканското Северно крайбрежие от моя позната (Валя Русева). Значи, лежат си на плажа няколкостотин летовници и дечицата им естествено търчат наоколо. Хора от всички краища на света: французи, янки, араби, англичани, японци; и сред тях три семейства нашенци силно личат като въшка на чело: с крясъци, подвиквания, с шамарите, които плющят върху гърбове и вратове на палавото и немирно родно потомство. Ето я там и красната ненагледна нашенка, нагазила до колене в бистрите средиземноморски води (по-надълбоко не смее, че не знае да плува, пък може да има я акули, я крокодили в туй чуждо море) с ръце на кръста, заела форма на буква "Ф", изгърбила се като костенурка от злоба, чорлава, прегоряла от слънцето, червена и от яд, препечена като рак, цяла в пясък, понеже досега потна се е въргаляла като свиня в кочина под чадъра, източила врат от корубата, с очи опулени и жили изхвръкнали наша Пена кълне отрочето си, че се набъркало в по-дълбочкото. А онова й се плези, инатливо върти главица и щапурка баш към бездънния въртоп, т.е., тя ли ще ми каже на мен! И се втурва бащата, и той прашасал, червен, потен, щур, кисел, страховит. Следва сцена, която е илюстрация на българската ни домашна педагогика. Пля-яс... Плю-юс! "Мамицата ти... Аз на теб кво ти казах! Ти кво ми рече!" И съответно – към благоверната: "Марш под чадъра, ма! Че да не та запраскам и тебе!" 

  И още бегъл един поглед на нашенската телесна жизненост и душевна простотия: склонността ни да сеем боклук наоколо в пряк и в преносен смисъл. Неуважението към всяко несъгласно с нашето си мнение. Предизвикателност, въздигната в стил, както у хора с талант (Христо Стоичков), така и у откровени клоуни (Иван Славков). Несъобразяването с нормата или със закона. Неспазването на договорите: при нас договор се сключва именно за да се нарушава нагло, с кеф, хем и за самочувствие. Преписвам това тази нощ, 17 юни 2006 г., на РС-то и образът на онзи хубав човек от селото Рогош*, Пловдивско ми се явява като муза, витаеща нежно над тези записки за обръгнали хъшове и за млади фукнета. Любовното влечение у нас към кресливи надприказвания по микроскопически някой въпрос, както лъжата и грубиянщината, превърнати в средство за успех. Склонността да се подмазваме на силния на деня. Крадливостта, въздигната в ранг на геройство. Ами фактът, че българите в чужбина масово се топят, маскарят се и воюват помежду си, и канят за арбитър чужденеца? Което другите национални общества си решават на четири очи в кухнята, за да не се излагат, ние го изнасяме с тъпани и зурни тържествено като свещени мощи насред площада. Елате ни вижте!!!

  Около нашия мизерен катун прани гащи и гузни съвести висят; не сме престанали трудолюбиво да се чистим, пък сме до шия в нечистотии; денем и нощем кърпим, и пак дупките зеят. Апартаментчето блести като слънце, пък боклуците – в найлонова торбичка... хо-о-оп, през балкончето. Тъй де, какво толкова! И политиката ни досега, и историята ни, както я пишат и пренаписват, бъкат от все тези резултати на лошото възпитание, на неуважение към човека отсреща, ама и неуважение към нас самите в личните ни дела. От патриархалността българинът като да издрапа като пакостник и вагабонтин, като луд гидия и като хайдук, като неспокойно горско пиле, което все поглежда крадливо към пилците в съседния двор, към яйцата в чуждите полози.

  Докога ще сме все такива, питам се! И на какво основание светът да ни уважава?

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 4 maj 2020

–––
* Самозванецът, който – докато не издои всички пари, колкото можа и ме будеше посреднощ да ми иска още и още пари за счупената си печатарска машина, и пак не ми отпечата книгата, и накрая от жал реших повече да не се занимавам с него, но успя да ми загроби мечтата. Бел.м., tisss. 

МИДХАТ ПАША

МИДХАТ ПАША

  Статия от 13.08.1877 г. на вестник "Ню Йорк Таймс". Шаржът на Мидхат паша е публикуван през 1877 г. в изданието "Vanity Fair" (Панаир на суетата). Животът на Мидхат паша, водач на Млада Турция. Как синът на български евреин разви у себе си висши държавнически качества от неопитен търговец на тенджери и грънци до вероятното му завръщане във властта на Османската империя. От кореспондента ни в Букурещ, понеделник, 13 август 1877 г.

  Мидхат паша – знаменитият водач на партията Млада Турция, е днес във Виена по неотложни задачи, които – ако преминат успешно, ще утвърдят името му, дадено от негови привърженици, като най-великия турски държавник за целия XIX век. Роден е през 1822 г. и е син на български евреин, който приема исляма, за да се издигне в живота. Като става известен, последователите му настояват, че баща му е от турско благородническо потекло, а майка му – щерка на албански главатар, била със синя кръв, ужасно красива, интелигентна, та синът й Мидхат наследил всички качества и недостатъци на тази непокорна, ала галантна нация от диви планински разбойници. От най-ранното си детство Мидхат е прилежен ученик. На 12-годишна възраст, вече работи в магазина на баща си, където продава дрехи, напитки и домашни стоки. На 19 години, Фаик Ефенди – член на Cour des Comptes (Сметната палата), го наема за личен секретар. Три години по-късно младият евреин е изпратен в провинциите да подготви доклад за финансовото състояние на една от местните администрации. 

  Докладът му дотам удовлетворява Великия Везир Рашид, че Мидхат е назначен за шеф на отдел във Вътрешното министерство на империята. След мисията в Сирия го назначават Втори секретар в правителството. На 35 години, Мидхат го изпращат да умиротвори България, което той постига по толкова радикален начин, че показва на света: милостта съвсем не е част от неговия характер. И тази липса на милост му осигурява титла Везир и Паша, осигурява и повишението му в българския град Ниш. Неговото управление в Ниш е изключително ефективно, въпреки безмилостното му отношение към местната рая (българи), той успява да подобри инфраструктурата и строи нови пътища. От Ниш е изпратен в Русчук за губернатор на Дунавския вилает. Следите от неговото управление в Русчук само затвърждават по-ранните сведения за нрава му – че никой не е тъй загрижен за възстановяване на Османската империя и не е толкова враг на християнското население колкото усърдния Мидхат. 

  Затова го изтеглят в Константинопол през 1866 г. и му поверяват организацията на Държавния съвет, която длъжност той възприема като стъпка към установяването на конституционен режим. Багдад е следващата му тема за реформи, където Мидхат отново показва прозорливостта си при решаването на проблеми. Той освобождава държавните имоти и земи от някои задължения, въвежда наборната военна служба, потушава бунтовете на непокорни номадски племена, открива индустриален колеж, фабрика за платове и транспорт за параходи по реката Тигър до Персийския залив и Ефрат, въвежда трамвайна линия като връзка между Багдад и Казарниех. 

  Назначен на поста Велик Везир през 1871 г., той е свален само след някакви си три месеца заради... интрига в харема, уж благодарение омразата на Махмуд – лидер на партия Стара Турция. Оттогава Мидхат заговорничи за свалянето на Султан Абдул Азиз от трона, хем за да си отмъсти, хем и по-скоро заради омраза към Русия, чието влияние върху крехкия Османски владетел става доминиращо. Като министър без портфейл по времето на султан Мурад, Мидхат едва успял да се спаси от убийство, поръчано от Хасан Бей, когото обвинявал, че подтиквал към убийството на неговия колега, но и враг – Сараскира Хусеин Авни през 1876 г. Миналия декември (1876) за втори път Мидхат е назначен за Велик везир и така успява да осъществи мечтата на живота си – обнародването на Конституция. Интригите на опозицията надделяват и отказът му да изпълни искане на Великите сили по време на конференцията стават повод за свалянето му от власт и физическото му унищожение. Респектът, който и враговете му имат заради доказаните му качества и за силата на неговата партия го спасяват от обичайната съдба на ориенталския политик, изхвърлени от политиката на бунището.

  Физически Мидхат Паша е нисичък и дебел, с типичната за етноса си физиономия, гъста, черна, прошарена брада и ярки тъмни очи – въпреки че никой не го е виждал без очила. Облича се като европеец, с изключение на турския фес и с начина му на поведение, въпреки че, когато е силно развълнуван, държи се като типичен евреин. Пътувал е много, изучавал е традициите на различни нации и държави, особено от финансова и административна гледна точка с намерението някой ден да приложи наученото в Османската империя, но не владее други други езици освен френския, който език не говори сносно. Грешките на опонентите му при тяхното управление са показали на султана, че връщането му на власт може скоро да стане наложително, а и ловкият Мидхат осъзнава цената си и поставя условия, сред които е абсолютната забрана за намеса на външни сили във вътрешните работи на Османската империя; настоява да получи уверение пряко и лично от султана, че програмата му ще бъде приета, тъй че и присъствието му във Виена е свързано с получаване на съгласие от Австро-Унгарския кабинет и кабинета на Сейнт Джеймс (Англия). Хитрият Мидхат предлага категорично да бъде договорено, че окупацията на която и да е област от Османската империя, от Австрия или Англия или каквото и да е друго нарушение на договора от 1856 г., освен по силата на нов договор в интерес на Турция, трябва да се счита за casus belli (повод за война). Ще се постарае да сключи отбранителен, но и нападателен съюз с Англия; и ако съюзът е успешен, ще продължи войната срещу Русия, докато спечели достоен мир или докато всички ресурси на ислямска Турция бъдат изразходвани: "Смятам, че Англия ще предотврати обявяването на Свещена война, което ще бъде нашето унищожение". Ако неговите оферти за съюз се окажат неуспешни, Мидхат ще иска посредничеството на Англия и Австрия за сключването на мир въз основа на Парижкия договор или поне на Конвенцията след договора. Макар и с неудоволствие, би се съгласил да позволи гаранции за изпълнението на реформите под формата на частична окупация на територия на ислямска Турция, докато траят предварителните преговори – на принципа utipossidetis (досегашният владетел владее земите и населението, докато приключат преговорите, който до момента е ползван за основа на преговорите при всяко примирие), като условието за частична окупация на България от Руски войски само по себе си е гаранция, без да се накърнява националната чест и достойнство на Ислямската държава. 

  Доколко бляновете на Османския държавен чиновник ще бъдат осъществени предстои да видим, но политическата му самоувереност може да бъде обобщена в собствените му думи: "Аз не съм привърженик на война ’loutrance (война докрай); въпреки че съм готов да продължа борбата, готов съм и – ако се върна на власт, да подпиша примирие с чест, за да опазя цялата си енергия за мирна реформа в Османската империя, като смятам, че трябва да имам налични хората и ресурсите, необходими за да постигна тази моя задача". Въпреки това, както всеки дипломат, Мидхат не казва всичко, което има предвид, и връщането му в Истанбул ще е видим знак, че шансовете за мир се отдалечават, защото Мидхат* е най-непримирим враг на Русия, и назначението му за Главен везир ще значи "Война до смърт с Русия".

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 4 maj 2020

–––

* Удушват Мидхат паша (1822-1884) в зандана на град Ал Таиф, в земите на днешна Саудитска Арабия. Този ловък демагог дава идея да се откриват публични домове за младите българи, където е забранено за ислямските мъже. Познайте до каква степен днешните духовни ценности на ЕС следват заветите му!

https://trud.bg/%D0%BE%D1%82%D1%80%D0%B0%D0%B2%D1%8F%D1%82-%D1%80%D0%B5%D1%84%D0%BE%D1%80%D0%BC%D0%B0%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B0-%D0%BC%D0%B8%D0%B4%D1%85%D0%B0%D1%82-%D0%BF%D0%B0%D1%88%D0%B0-%D0%B2-%D1%82%D1%8A%D0%BC/ Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (131.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (131.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излиаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

18.07.1998. ОРЕОЛИТЕ, НИМБИТЕ, ПОЛОМЕНИТЕ ГРЪНЦИ

  Чета "Стефан Стамболов в новейшата ни история" от Димитър Маринов, излязла от печат първо през 1909 г. и препечатана в тираж 2000 екз. през 1992 г. с предговор от проф. д-р Андрей Пантев. Видя ли име на автор, рисувано с титлите отпред, все ми иде на ум анекдотичен случай с Пабло Пикасо. Значи, запознава се важен някой си господин с художника, с оплескания до веждите бояджия, подава ръка: "Ние сме професор, доктор хонорис кауза, доктор на науките, член-кореспондент на еди коя си академия", на което представяне отсреща омерзително изсумтели: "Пикасо". От редакторските бележки ми е видно как съвременник може да преиначава и украсява фактите в една и без това необичайна биография. Авторът е запленен от личността, но което него го най-възхищава, мен – българин и простосмертний, меко казано, ме озадачава, особено след като съм чел току-що "Българския Великден" на Т. Жечев, автор, когото взех повече да уважавам и заради модерния негов, т.е. човеколюбив динамичен рефлекс към историческите ни събития и фигури. Какъв разкошен образ рисува, например, от външно неприветливия слабо известен днес Тодор Икономов – възрожденец от чиста проба, а вероятно по-драматичен, по-верен на Отечеството от мнозина, на които се радваме като национална общност без грам самочувствие!

  И така, Стефан Стамболов – роден на 31 януари 1854 г. в Търново, го изобразява роденият осем години по-рано, на 14 октомври 1846 г. в ломското село Вълчедръм Димитър Маринов, когато Димитър Маринов е над петдесетгодишен: словесния му портрет след жестоката смърт на "чудовището Стамболов", както и идеализацията, вероятно ще да са предизвикани от отрицателите на най-значимия сред политиците ни до днес. Това разбирам, човешко е. А България до 1909 г., въпреки и обявена за царство (1908), дотогава не е още изградила Пантеона на българското национално достойнство. Обаче!... Ами че прозвището "вагабонтин" добре си приляга към най-ранните изяви на дребничкия 20-23-годишен търновлия. Анархист с анархистите в Одеса, комита с комитите в Търновско и Старозагорско през 1875 г., отчаян, колкото и невъзможен поет, в поезията доста посредствен, строго погледнато, луда глава и честолюбив към старите войводи, като дядо Никола и други, които го приели него, 21-годишния сополанко още с мъх под носа, с почитание, докато наперено ги хокал. Възможно ли е да е истина? "Хъшове, като дядо Никола и Иван Сетрелията – пише Димитър Маринов, – той ги изобличил с тия строги думи: "Засрамете се, бе, поне от нас, вчерашните деца". И пред соления укор побелелите хъшове стояли мълчаливо с наведена глава. "Ниско е по ръст, младо е по възраст, но старо е по ум и кураж" – рекъл тогава дядо Никола" (цит.съч., с.33). У този всезнайко още с жълто по устата мило ми звучат гръмотрясканиците върху фона и идиличния пейзаж на народното ни всеобщо униние. Достатъчно е да ги съпоставим тези обгорели в битки войводи с Иван-Вазовата "галерия от типове и нрави български в турско време" от новелата "Чичовци", ще се види доколко описаният от Димитър Маринов е бил извънреден и несъответен. Изобщо, Раковски, Ботев, Бенковски, Стамболов... затвърдяват линия от български типове, изфабрикувани по гротесктен модел – всички те изхвърчат из родното бащино гнездо скарани с патриархалния ред и традиционното степенуване на основни житейски постулати. Тези тъй млади, жадни, напористи, а пък до голяма степен неясни в онзи момент и на самите себе си, импулсивни, суетни, разхвърляни в личния си живот, най-бърже напипвали нуждата от друг стил на поведение: и през главите белокоси, през строго установените от вековната неволя правила, забрани, степени на йерархия или чинопочитание в условията на над 450-годишни ислямски издевателства посягат да пренаредят нещата на цял народ. 

  Дръзкият им взор изпод смръщени вежди, стърчащият нависоко нос и вирнатата брадички, менторският суров профил на млад фарфарон постепенно ще ги упътят към тесния улей на личната им житейска драма. И по-късно всеки от тях сам, през болката на кървавите си рани, ще заговори, обърнат към Родината Майка, само че вече не като фарфарон и нахакан див хъшлак, а като смирил се син на простичкия селски народ от орачи и копачи, овчари по планините, остъклени от пот мълчаливи аргати. И народът ще ги заобича трижди по-силно, ще започне да им вярва, да ги прегръща с уважение както става в библейската Притча за блудния син, както е у евангелиста Лука, който пише: "Изгубен беше, и се намери". Печалното в Историята ни е, че не се намерил, освен донейде Захари Стоянов, ни един солиден тълкувател и изследовател на събития, където те играят главната роля, да отдели зърното от плявата, да ни посочи освен положителното и онова отрицателно, което тези наши "светци" внасят в българския ни манталитет. И обръгналият сред илюзии Захарий Стоянов, като не посмял да слезе по-дълбоко от документалната повърхнина, си позволява само плахи някои иронични задевки – например, за циркаджилъците на Георги Бенковски – с далекоглед, преметнат през шията, с чифте пищови, опасан с патрондаши, в униформа на същински княз за готвеното като селско представление на актьори-самодейци Априлско въстание.

  Обясним е трепетът на простоватия човек пред Паноптикума (колекция восъчни фигури) от образи в новосъздаващата се национална наша родна митологията, но време е да си го речем: батакчийските ни лъкатушения в следването на чужди нам теркове до голяма степен дължим и на подтиснатата под героична саможертвеност тъжна истина – последните сто-сто и петдесет години като народ ние непрекъснато рушим едва-едва плахо покълващата традиция на естествено течащия, естествено изживяващ преображенията си национален дух и самочувствие. Черквата ни подир Патриарх Евтимий Търновски не познава образ на народен пастир. "О неразумни и юроде! Поради что се срамиш да се наречеш болгарин" у Паисий не е подходящият възглас за освестяване или поука! И тонът у Паисий е плач над мнозинство, което отчаяно спори, самоокайва се и се самоохулва. А и онова "Народе????" с четирите въпросителни в тефтерчето на Левски също подсказва, че най-фино проникналият до манталитета и философията, до тертипа на българина също си имал нерешени проблеми със своя мил стипчив народ. Ще го кажа направо, че да е ясно: никого не нареждам, никоя отделна личност, колкото и симпатична да е тя, по-горе от народа. Ореолите, нимбите, позлатените, варакосаните рамки се курдисват с практическата задача да привлекат, да подсилят това и онова; само че не в тях е целта, същината.

  Излизането ни от униженията, и преди всичко от състоянието на духовно робство, продължава усилието ни да сме общност без строго установена традиция ето вече над сто години държавна самостоятелност, колкото и условна да е била тази наша самостоятелност. "Държава на духа" или земя на духа, според руския учен Дмитрий Лихачов (1906-1999) може и да сме били, но от униженията на поробени духом хора изскачаме, привлечени от свободата да разполагаш със себе си, да бъдем каквито сме, не каквито ни нарежда средновековен някой мюфтия или съвременен тиранин от Изток или Оттатък Голямата вода, та тъй – трошейки прозорци, огради, покриви, поломявайки по пътя си всяка Одринска крепост като стихия, изскачаме от игото.

  Е, доживяхме щастието да ни смятат за новите вандали на цивилизована Европа! Колкото и да ни е неприятно, тази същата порядъчна кокетка и филистерка мадам Люроп (L'Europe) има сериозни поводи да ни сматря подозрително, както се гледа на крадливи опърпани съседи, чиито делници и празници са низ кавги, нарушения, очевадно неизпълнени гръмки обещания, просташки клетви, патетични възгласи, придружени от трясъка на поломени грънци, псувни, сръдни, пръдни и провесени по плетищата кирливи ризи. Нетърпението ражда умопомрачителни трагикомедии. Колай за Македония! Непобедимата армия, която не дала ни едно българско бойно знаме да бъде пленено от врага, обаче с помощта на грандомани и глупци, но и на мекерета на външни господари донесе на България Ньойския унизителен договор за мир и щастие с откъснатите за братска Сърбия живи меса. Порутените блянове за Целокупна майка България. Развалените отношения с всичките ни съседи – и не че понеже съседите били по-горни от нас, а защото хич не умеем да си отстояваме интереса, защото сме на триците скъпи, на брашното евтини. Идиотите на Европа, ех! Ленчето с кремчето на Варшавското летище – ей това сме и досега, българите*.

  Ами да продължим да заобикаляме кошмарната тема за възпитанието! По-леко ли ще ни е, ако продължим все в наивистичния досега бабешки стил да се съжаляваме и оплакваме като онеправдани, пренебрегнати не по своя вина! Самочувствието на едно общество личи по куража да назове греховете и недостатъците си. Най-обидни думи за глупостта и склонността към предателство у френската нация са звучали от французи, за глупостта и невежеството на масовия янки – от същински граждани на Североамериканския котел национални общности. А ние?!... Духовната ни позиция спрямо Запада е уязвима, понеже се притесняваме да си го признаем – не можеш да уважаваш когото и да било, ако той се отнася към народа ти грандомански, като към пасмина от глупаци** и чувства у себе си призвание едва ли не само да порицава и назидава българите. Народът е по-голям от своите избраници и герои. Разбира се, те ни изразяват, но всички ние тук сме повече от тях – и не заради количеството, а като жизнена енергия, плюс хилядолетен опит, като енергичния, най-любопитния и най-самоироничния, но и най-многолюдния етнос, населяващ Полуострова.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 3 maj 2020

Илюстрации:
- Най-верен образ на Апостола.
- Пловдивска днешна панорама. 

___
* Елена Поптодорова (1951), български дипломат, политик, общественик, участвала в проектиране на политиката на Република България за членство в Европейския съюз. Автор на публикации по теми за външната политика и сигурността, за правата на човека, малцинствени проблеми и пр. През двата си мандата на български посланик в САЩ, сред редица други дейности, Е. Поптодорова извършва и основното лобиране в Конгреса и администрацията на САЩ за българското членство в НАТО и Евросъюза. Вж. https://www.atlantic-club.org/%D0%B5%D0%BB%D0%B5%D0%BD%D0%B0-%D0%BF%D0%BE%D0%BF%D1%82%D0%BE%D0%B4%D0%BE%D1%80%D0%BE%D0%B2%D0%B0-%D0%B1%D1%8F%D1%85-%D0%B1%D1%83%D0%BA%D0%B2%D0%B0%D0%BB%D0%BD%D0%BE-%D1%80%D0%B0%D0%B7%D1%87%D0%BB/

** Идват ми на ум хора от типа Иван Костов & Co, докато преписвам записки от 1998 г., бел.м., tisss.