ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (132.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (132.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излиаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

  19.07.1998. ВЕЩИ РУШИТЕЛИ, НО ЛОШИ ЗИДАРИ

  Утре е Илинден. На 27 юли, Свети Пантелей – Пантелей Пътник, прелетните птици захващат да се сбират в ята, да се стягат за път. През март-април 1878 г. Стамболов едва е навършил двайсет и четири; наченал двайсет и петата си година, навърта се като помощник край руския княз Наришкин, емисар на Славянския благотворителен комитет, пратен тук да събира доброволци за готвената война с Турция, обявена от Сърбия на 19 юни 1876 г.; защо, а и има ли връзка то с нашето Априлско въстание, с кланетата и пожарищата, които одимяват с мириса на леш този най-древен район на Европа! Сключеният след разгромяване на сърбите мир между воюващите докарва нашия герой до тъга и униние, обзели изобщо нашите българи-доброволци, били се на страната на братята-славяни – още един мит в печалната ни Българска История. Същите "наши братя", или политическите им водачи, придирчиво, хем без кой знае какви угризения дали пътя на нашите левове-юнаци, па за благодарност (?!), както свидетелствува летописецът на Стамболов – Димитър Маринов, последните "бяха малтретирани и грубо изпъдени". И по този повод дребничкият, църен като циганин Стефан Стамболов в самия край на годината, 31 декември 1876., проплаква в стих:

    Виждали ли сте вий сред къща изгорена,
    край дувара пукнат опърлено дърво?
    Такава скръб навождат и тези ни юнаци,
    които остаха след кървавия бой.

  Лутаниците на 24-годишния преизпълнен с жизнена сила несретник го отвеждат до идеята да събира млади доброволци за участие в обявената три месеца и нещо по-късно т.нар. Освободителна Руско-Турска война (12 април 1877 г.), като противовес на комитета на старите богаташи в Букурещ, председателстван от Евлоги Георгиев, за снабдяване с продоволствие настъпващата от север братска (пак братя!) армия.
Ама защо "като противовес"? Да се отговори на тойзи въпрос ще рече да се отвори гърнето с взаимната неприязън между уседналите в най-естествения ход на нещата тук, на Балканите, достолепни традиционалисти с еволюционната им философия и от друга страна, с нетърпеливите и революционно настроените "млади", сред които Стамболов е лъщял с острия си език и непремерени постъпки като ситен мангър в шепа плява. За повече по тази втора черта у Стамболов говори епизодът с опита за изнудване в дома на заможния Евлоги Георгиев. В същия епизод Евлоги се отнася към младия устат хъш като стопанин, в чийто палат някак се е вмъкнало дръгливо улично псе: пред букурещката полиция заявява, че случая той смята за приключен. Независимо че го заплашвал с револвер, насилникът скоро след тази декларация на изнудвания Евлоги бил освободен от ареста и си тръгнал по живо, по здраво...

  Кое от двете течения относно мечтата за освобождение е по-право? Българската ни историческа наука е много повече благосклонна към революционерите. Удобни за героизиране са Раковски, Левски, Ботев, Бенковски, Стамболов. Постъпките им най-често са необикновени, зрелищни (изключвам Левски). По-късно у Раковски, у Левски ще замержелее прозрението, че да се освободи цял народ от веригите не е толкова просто и не става в един исторически миг, ами е свързано с дългогодишна невидима отстрани работа за духовното съзряване на българското ни обществено съзнание, за преобразяване на българина от безропотен добитък във взискателен стопанин със самочувствието, че работи за своя собствен имот и своята държава. Тази трансформация наблюдаваме и у Стамболов – може би най-неспокойния като характер от изброените петима титани на нашето политическо възмъжаване, пък и в крайна сметка, стигнал най-далече, да си види мечтата постигната, а сам себе си – властник от най-първа величина.

  Непосредствено подир току-що приключилата война с турците със свойствената си язвителност ще изръмжи в канцеларията на княз Черкаски: "По-добре хич да не бяхте дохаждали да ни освобождавате, кога не сте били в сила да защитите от вас създадената Санстефанска България! Под турците и ведно съединени, ние имахме по-голяма надежда за по-светло бъдеще. А сега? Разсечени на пет части, отлетяха нашите надежди". Какво е това! Стамболов срещу самия себе си ли? Нали доскоро той най-яко припираше час по-бърже да види свободата на българите и България! Ето тази нужда от време, за да се извърши докрай ферментацията на българското национално узряване, първи го усетил в цялата сложна всеобхватност и мъчнотии единствен Апостола. Заради "своеволието и необуздаността на хора като Д. Общи", както забелязва Иван Унджиев ("В. Левски, биография", изд. 1980, с. 272), и затова че такива вагабонти "могат да разрушат постигнатото", Левски предупреждава и Л. Каравелов: "недей ми препоръчва работник като Д. Об." Даже не толкова казаното, колкото действията на Левски към честолюбци и духовни пигмеи като онзи Анастас п.Хинов, който изпълнявал длъжност някаква си, бих я определил: личен секретар за кореспонденцията на Апостола, ала човек с непомерно честолюбие и претенции, сдържаното отношение дори към такива типове в организацията свидетелства, че основният човек в комитетската организация дирел преди всичко разбирателство и съгласие, за да се избегне всяка "интрига, която спира ходът на народната работа".

  Представителят на Царска Русия у нас, колкото и двулична да е позицията му, все трябва да е имал основанието да рече: "Младите, революционерните ваши деятели, Ваше блаженство (разговорът се води помежду княз Черкаски и Антим І), свършиха своята рол. Те и подкопаваха, и събаряха. А днес е време да се гради. Те са добри и вещи рушители, но лоши зидари. Вашите стари (заможните) са вече зидари, и те ми днес трябват" (с. 45 от цит. съч. на Д. Маринов).

  20.07.1998. 

  Илинден е. Описаното по-горе по странните асоциации на подсъзнанието виждам сродно с мила родна картинка, наблюдавана по африканското Северно крайбрежие от моя позната (Валя Русева). Значи, лежат си на плажа няколкостотин летовници и дечицата им естествено търчат наоколо. Хора от всички краища на света: французи, янки, араби, англичани, японци; и сред тях три семейства нашенци силно личат като въшка на чело: с крясъци, подвиквания, с шамарите, които плющят върху гърбове и вратове на палавото и немирно родно потомство. Ето я там и красната ненагледна нашенка, нагазила до колене в бистрите средиземноморски води (по-надълбоко не смее, че не знае да плува, пък може да има я акули, я крокодили в туй чуждо море) с ръце на кръста, заела форма на буква "Ф", изгърбила се като костенурка от злоба, чорлава, прегоряла от слънцето, червена и от яд, препечена като рак, цяла в пясък, понеже досега потна се е въргаляла като свиня в кочина под чадъра, източила врат от корубата, с очи опулени и жили изхвръкнали наша Пена кълне отрочето си, че се набъркало в по-дълбочкото. А онова й се плези, инатливо върти главица и щапурка баш към бездънния въртоп, т.е., тя ли ще ми каже на мен! И се втурва бащата, и той прашасал, червен, потен, щур, кисел, страховит. Следва сцена, която е илюстрация на българската ни домашна педагогика. Пля-яс... Плю-юс! "Мамицата ти... Аз на теб кво ти казах! Ти кво ми рече!" И съответно – към благоверната: "Марш под чадъра, ма! Че да не та запраскам и тебе!" 

  И още бегъл един поглед на нашенската телесна жизненост и душевна простотия: склонността ни да сеем боклук наоколо в пряк и в преносен смисъл. Неуважението към всяко несъгласно с нашето си мнение. Предизвикателност, въздигната в стил, както у хора с талант (Христо Стоичков), така и у откровени клоуни (Иван Славков). Несъобразяването с нормата или със закона. Неспазването на договорите: при нас договор се сключва именно за да се нарушава нагло, с кеф, хем и за самочувствие. Преписвам това тази нощ, 17 юни 2006 г., на РС-то и образът на онзи хубав човек от селото Рогош*, Пловдивско ми се явява като муза, витаеща нежно над тези записки за обръгнали хъшове и за млади фукнета. Любовното влечение у нас към кресливи надприказвания по микроскопически някой въпрос, както лъжата и грубиянщината, превърнати в средство за успех. Склонността да се подмазваме на силния на деня. Крадливостта, въздигната в ранг на геройство. Ами фактът, че българите в чужбина масово се топят, маскарят се и воюват помежду си, и канят за арбитър чужденеца? Което другите национални общества си решават на четири очи в кухнята, за да не се излагат, ние го изнасяме с тъпани и зурни тържествено като свещени мощи насред площада. Елате ни вижте!!!

  Около нашия мизерен катун прани гащи и гузни съвести висят; не сме престанали трудолюбиво да се чистим, пък сме до шия в нечистотии; денем и нощем кърпим, и пак дупките зеят. Апартаментчето блести като слънце, пък боклуците – в найлонова торбичка... хо-о-оп, през балкончето. Тъй де, какво толкова! И политиката ни досега, и историята ни, както я пишат и пренаписват, бъкат от все тези резултати на лошото възпитание, на неуважение към човека отсреща, ама и неуважение към нас самите в личните ни дела. От патриархалността българинът като да издрапа като пакостник и вагабонтин, като луд гидия и като хайдук, като неспокойно горско пиле, което все поглежда крадливо към пилците в съседния двор, към яйцата в чуждите полози.

  Докога ще сме все такива, питам се! И на какво основание светът да ни уважава?

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 4 maj 2020

–––
* Самозванецът, който – докато не издои всички пари, колкото можа и ме будеше посреднощ да ми иска още и още пари за счупената си печатарска машина, и пак не ми отпечата книгата, и накрая от жал реших повече да не се занимавам с него, но успя да ми загроби мечтата. Бел.м., tisss.