ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (133.)
Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616)
Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616)
20.07.1998. ВЕЩИ РУШИТЕЛИ, НО ЛОШИ ЗИДАРИ
В
издаден през 1994 г. сборник "Извори на българската история"
(изд. Отечество, съставители Пенка Костадинова и Милен Куманов) си отбелязах низ отвратителни определения за всичко, което лежи в основата на представата за нашия етнос. Ето ги доплували през хилядолетната история на Европейския континент супер-ценни документи от какво семе сме, демек, какво ни е тестото, па и каква ни е маята!
Първом за траките – от "История на гръко-персийските войни" на Херодот*: "Ако той (тракийският народ) се управляваше от един господар и бе единодушен, той би бил, по мое мнение, непобедим, много по-силен от всички други народи. Но това е невъзможно и надали може да стане някога; и ето затова са слаби"; от "История на Пелопонеската война" на Тукидид**: "У тях не би могло нищичко да се извърши без подаръци".
Бая меродавно и за славяните от опуса "Германия" на Публий Корнелий Тацит***: "Бродят за разбойничество из всяка част на горите и планините"; из "История на войните" от Прокопий Кесарийски: "Славяните са напълно небрежни към себе си; постоянно тънат в нечистота"; из "Стратегикон" на Псевдо-Маврикий: "Те живеят в безвластие и взаимно се ненавиждат", края на същия абзац: "Неверни са във всяко отношение"; из ръкопис от VІІ в., озаглавен "Чудесата на свети Димитър Солунски": "Плячкосваха, изпояждаха, изтребваха всичко, а което остане, тъпчеха го с крака".
Най-паче трето – за някогашните българи: из "Похвално слово за крал Теодорих" от живелия между 473 и 521 г. Магнус Феликс Енодий: "А това е народът (...), който дълго време е извършвал войните си само с набези"; из "История на войните" от цитирания по-горе Прокопий Кесарийски: "Защото тези варвари опустошили всичко наред от Йонийския залив до предградията на Византион"; и пак из "Стратегикон" на Псевдо-Маврикий, късчета от самата истина за външния наблюдател: "владени не с любов, а със страх", "любопитни, потайни, притворни и неверни. Обладани от алчност за пари. Пренебрегват клетвата, не спазват договорите, не се задоволяват с дарове, но преди още да са взели дара, замислят нападение и се отмятат от вече уговореното"; в "Хронография" на Теофан Изповедник предците ни са определени за "мръсен и нечист народ", който "напада и опустошава", той е от "възгордели се" тарикати, които са напаст, сполетяла "ромеите заради многото ромейски грехове"...
Е, с пристрастие подбрах най-неприятните от тези неприятни определения. Да ни сочат с показалец като прокажени било като че любимо занятие, нежна перверзия за най-личните измежду древните летописци. Странно, но това не ме обезкуражава; досещам се защо е писано и подчертано всичко отвратително изобщо в човешката ни природа. Ами тези грехове са валидни за ранното детство на всеки етнос. За мен обаче тази подборка е солиден повод да говорим за цивилизацията по нашите земи вече от гледна точка на днешния обикновен, или ако по ви харесва, прост българин.
Да противопоставям Стефан Стамболов на по-малко известния Тодор Икономов не ми е нужно. Питам се само поради что нашата историография, па и литературата ни, само едната страна на медала показвала, само на нея се любува и така затваря зрението ни за онези национални работници, които не са непременно провесени на бесилото, не са непременно уцелени с куршум в челото, а червата и кървите им не са непременно съхнали по канари и усойни дерета. Смъртта, особено героическите й версии, ли е изключително помагало за поучение? Съмнявам се. Може би за мен – простосмъртния, но жив все още българин, животът е по-мил, отколкото у именити тълкувачи на Родна История, та ми се ще при възпитанието учителите на моя мил народ повече да съзерцават не касапницата, ами бързичко отминаващия обикновен живот на обикновения човек. Писна ми да ме учат как героично да мра, с лакърдии да ме омайват как нашите на онези там, "чуждите", мамата им разкатали с подвизи! Питам, за какъв дявол ми е това? Зле ли е да съм обикновен, нормално да се трудя и децата си честно да отхранвам, и със съседите честно да се държа? Защо ми е да се правя на велик и към умирачката да се натискам като в онзи лаф за нашенче див македонец: "Кратуната му строши, хатъра му недей".
В какъв свят живеем, Боже мой! Около нас довчерашни врагове до смърт заедно си пренаписаха общата история, туриха кръст на миналите дрязги, па май заживяха като сътрудници или като достойни конкуренти. А ние и с българи отвъд границата между България и разпарчетосана Югославия не можем да си се спогодим кой наш си цар бил хептен български, кой македонски, па има ли го пустия македонски език или е само едно от около двеста наречия на общобългарската реч, която се шири от Албанските планини и крайбрежието на Егея и Мраморно море до делтата на Дунав, плюс части от Молдова и Украйна. Наистина ли не ни достига умението да живеем в съгласие със себе си, без да се зъбим срещу света, без да се тупкаме байганьовски по влакнеста юнашка гръд? Драмата на Сръбската нация, омаяна от шовинизъм, да ни е обеца на ухото! Скъп ми е образът на Левски, ала не по-малко ме боли за един Тодор Икономов, незаслужено пренебрегван от общественото ни знание като образ на стопанин, особено като един от малцината отлични познавачи на манталитета ни.
21.07.1998.
Първом за траките – от "История на гръко-персийските войни" на Херодот*: "Ако той (тракийският народ) се управляваше от един господар и бе единодушен, той би бил, по мое мнение, непобедим, много по-силен от всички други народи. Но това е невъзможно и надали може да стане някога; и ето затова са слаби"; от "История на Пелопонеската война" на Тукидид**: "У тях не би могло нищичко да се извърши без подаръци".
Бая меродавно и за славяните от опуса "Германия" на Публий Корнелий Тацит***: "Бродят за разбойничество из всяка част на горите и планините"; из "История на войните" от Прокопий Кесарийски: "Славяните са напълно небрежни към себе си; постоянно тънат в нечистота"; из "Стратегикон" на Псевдо-Маврикий: "Те живеят в безвластие и взаимно се ненавиждат", края на същия абзац: "Неверни са във всяко отношение"; из ръкопис от VІІ в., озаглавен "Чудесата на свети Димитър Солунски": "Плячкосваха, изпояждаха, изтребваха всичко, а което остане, тъпчеха го с крака".
Най-паче трето – за някогашните българи: из "Похвално слово за крал Теодорих" от живелия между 473 и 521 г. Магнус Феликс Енодий: "А това е народът (...), който дълго време е извършвал войните си само с набези"; из "История на войните" от цитирания по-горе Прокопий Кесарийски: "Защото тези варвари опустошили всичко наред от Йонийския залив до предградията на Византион"; и пак из "Стратегикон" на Псевдо-Маврикий, късчета от самата истина за външния наблюдател: "владени не с любов, а със страх", "любопитни, потайни, притворни и неверни. Обладани от алчност за пари. Пренебрегват клетвата, не спазват договорите, не се задоволяват с дарове, но преди още да са взели дара, замислят нападение и се отмятат от вече уговореното"; в "Хронография" на Теофан Изповедник предците ни са определени за "мръсен и нечист народ", който "напада и опустошава", той е от "възгордели се" тарикати, които са напаст, сполетяла "ромеите заради многото ромейски грехове"...
Е, с пристрастие подбрах най-неприятните от тези неприятни определения. Да ни сочат с показалец като прокажени било като че любимо занятие, нежна перверзия за най-личните измежду древните летописци. Странно, но това не ме обезкуражава; досещам се защо е писано и подчертано всичко отвратително изобщо в човешката ни природа. Ами тези грехове са валидни за ранното детство на всеки етнос. За мен обаче тази подборка е солиден повод да говорим за цивилизацията по нашите земи вече от гледна точка на днешния обикновен, или ако по ви харесва, прост българин.
Да противопоставям Стефан Стамболов на по-малко известния Тодор Икономов не ми е нужно. Питам се само поради что нашата историография, па и литературата ни, само едната страна на медала показвала, само на нея се любува и така затваря зрението ни за онези национални работници, които не са непременно провесени на бесилото, не са непременно уцелени с куршум в челото, а червата и кървите им не са непременно съхнали по канари и усойни дерета. Смъртта, особено героическите й версии, ли е изключително помагало за поучение? Съмнявам се. Може би за мен – простосмъртния, но жив все още българин, животът е по-мил, отколкото у именити тълкувачи на Родна История, та ми се ще при възпитанието учителите на моя мил народ повече да съзерцават не касапницата, ами бързичко отминаващия обикновен живот на обикновения човек. Писна ми да ме учат как героично да мра, с лакърдии да ме омайват как нашите на онези там, "чуждите", мамата им разкатали с подвизи! Питам, за какъв дявол ми е това? Зле ли е да съм обикновен, нормално да се трудя и децата си честно да отхранвам, и със съседите честно да се държа? Защо ми е да се правя на велик и към умирачката да се натискам като в онзи лаф за нашенче див македонец: "Кратуната му строши, хатъра му недей".
В какъв свят живеем, Боже мой! Около нас довчерашни врагове до смърт заедно си пренаписаха общата история, туриха кръст на миналите дрязги, па май заживяха като сътрудници или като достойни конкуренти. А ние и с българи отвъд границата между България и разпарчетосана Югославия не можем да си се спогодим кой наш си цар бил хептен български, кой македонски, па има ли го пустия македонски език или е само едно от около двеста наречия на общобългарската реч, която се шири от Албанските планини и крайбрежието на Егея и Мраморно море до делтата на Дунав, плюс части от Молдова и Украйна. Наистина ли не ни достига умението да живеем в съгласие със себе си, без да се зъбим срещу света, без да се тупкаме байганьовски по влакнеста юнашка гръд? Драмата на Сръбската нация, омаяна от шовинизъм, да ни е обеца на ухото! Скъп ми е образът на Левски, ала не по-малко ме боли за един Тодор Икономов, незаслужено пренебрегван от общественото ни знание като образ на стопанин, особено като един от малцината отлични познавачи на манталитета ни.
21.07.1998.
"Българския Великден"
трябва да се чете и да се препрочита както "Записките" на Захари Стоянов.
Но докато "Записките" са прицелени към българина от началото на 1900
г., Тончо-Жечевата студия е ориентирана към поколенията Български граждани през ХХІ в. Силно ме привлича този
начин на вглеждане в наши си общонационални работи, за който авторът ни предава уроци по уравновесеност, не дели с фанатична убеденост света на свои и
врагове. Блестяща, според мен, е защитата на забравени съзнателно вследствие дивни партизански страсти дейци на Българската ни кауза и Българщината,
като Гаврил Кръстевич, например, когото Тончо Жечев съпоставя с Георги
Раковски. Как да забравя
запустелия, занемарен, обраснал с бурени и тръни гроб на Кръстевич или
картината от еуфоричните дни на Съединението през 1885 г.! За порядъчност и
достолепие настоява Тончо Жечев, а това е вече нещо качествено ново, различно
като подход от пристрастието към пищови и саби, към пламнали от фанатизъм очи, към гневно издумани възпалителни за синдрома на тълпата речи.
Живата карикатура Чардафон и Кръстевич един до друг – леле, каква ирония! Но трябвало доста вода да изтече по Марица, докато се намери някой да я покаже тази наша печална идилия. Годеницата му на Чардафон Делка Шилова с обнажена (гола) сабля в моминска ръчица конвоира файтона с натирения сред дюдюкащи генерал-губернатор на Източна Румелия; "Треперко паша" крещи му тълпата от филибелии в опиянение, "наелектризирана от огнените думи на човек като Захари Стоянов". Е, и как за подобен епизод да не спомена великолепния коментар на Тончо Жечев: "Но каква е тази историческа чардафонщина, която и до днес ни пречи зад блясъка на героите да виждаме онези упорити къртове на историята, нейния делник и нейната ужасно бавна, но сигурна работа, от които (къртове) бе Гаврил Кръстевич. Култът към героизма е качество не само у нашия народ, но не затова ли, че зад героите не виждаме големия и сложен опит на строителите, тъй често се объркваме в мирни времена, не знаем какво да правим, как да го направим. Не затова ли някогашните ни български герои, както и възпитаваните в преклонение към героите, в по-други времена бързо стават циници, а съвестта си окачат като метла по паметниците на миналото" (с.119 от цит.съч.). По-нататък: "И никой няма да им припомни хора, като Кръстевич, които умееха да живеят и вършат своята работа порядъчно и кадърно, дори когато на главата им стоеше турска чалма".
Какво да добавя! То е настояване за по-често напомняне, особено днес, когато зад патардията на партийните баталии забравяме онзи внушителен подземен талвег от преображението на Българската нация, това анонимно, но с велика сила множество от простички съдби, обединени от едно име и един образ: Майка България. Не СДС, не БСП, не каквито и да са слуги на чуждия интерес или личната изгода, а прикрили малодушието си с опулени зъркели и крясъци. България ни обединява нас. Защото политическите сватби и разводи са само епизоди от Голямата наша Общобългарска История. И в този смисъл се броя за ученик на човек, когото лично не познавам и на когото веднъж вече съм му се дразнил заради Пошлостта, която с неговото активно участие като председател на жури бе възхвалявана като най-добра българска книга, с когото не съм имал честта да разговарям, но от когото доста научих: да издирвам в Историята действителни човешки съдби и характери за поука както от греховете им, така и заради постигнатото от тях за България, което значи: за нашия общ дом.
Plovdiv
Живата карикатура Чардафон и Кръстевич един до друг – леле, каква ирония! Но трябвало доста вода да изтече по Марица, докато се намери някой да я покаже тази наша печална идилия. Годеницата му на Чардафон Делка Шилова с обнажена (гола) сабля в моминска ръчица конвоира файтона с натирения сред дюдюкащи генерал-губернатор на Източна Румелия; "Треперко паша" крещи му тълпата от филибелии в опиянение, "наелектризирана от огнените думи на човек като Захари Стоянов". Е, и как за подобен епизод да не спомена великолепния коментар на Тончо Жечев: "Но каква е тази историческа чардафонщина, която и до днес ни пречи зад блясъка на героите да виждаме онези упорити къртове на историята, нейния делник и нейната ужасно бавна, но сигурна работа, от които (къртове) бе Гаврил Кръстевич. Култът към героизма е качество не само у нашия народ, но не затова ли, че зад героите не виждаме големия и сложен опит на строителите, тъй често се объркваме в мирни времена, не знаем какво да правим, как да го направим. Не затова ли някогашните ни български герои, както и възпитаваните в преклонение към героите, в по-други времена бързо стават циници, а съвестта си окачат като метла по паметниците на миналото" (с.119 от цит.съч.). По-нататък: "И никой няма да им припомни хора, като Кръстевич, които умееха да живеят и вършат своята работа порядъчно и кадърно, дори когато на главата им стоеше турска чалма".
Какво да добавя! То е настояване за по-често напомняне, особено днес, когато зад патардията на партийните баталии забравяме онзи внушителен подземен талвег от преображението на Българската нация, това анонимно, но с велика сила множество от простички съдби, обединени от едно име и един образ: Майка България. Не СДС, не БСП, не каквито и да са слуги на чуждия интерес или личната изгода, а прикрили малодушието си с опулени зъркели и крясъци. България ни обединява нас. Защото политическите сватби и разводи са само епизоди от Голямата наша Общобългарска История. И в този смисъл се броя за ученик на човек, когото лично не познавам и на когото веднъж вече съм му се дразнил заради Пошлостта, която с неговото активно участие като председател на жури бе възхвалявана като най-добра българска книга, с когото не съм имал честта да разговарям, но от когото доста научих: да издирвам в Историята действителни човешки съдби и характери за поука както от греховете им, така и заради постигнатото от тях за България, което значи: за нашия общ дом.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Илюстрации:
- Незаслужено забравеният Гаврил Кръстевич.
- Пловдив, мостът над р. Марица край ВИХВП.
___
* 484-425 пр.Хр. - т.нар. "Баща на
Историята".
** 469-400 пр.Хр. - гръцки историк.
*** 53-120 г. - римски историк.
**** Гаврил Кръстевич (1818-1898), вж. уеиhttps://www.marica.bg/plovdiv/plovdiv-prez-godinite/gavril-krstevich-ne-e-treperko-pasha-a-geroj-na-sedinenieto & https://blitz.bg/obshtestvo/nezasluzheno-zabraveniyat-gavril-krstevich_news639615.html Бел.м.,tisss.
** 469-400 пр.Хр. - гръцки историк.
*** 53-120 г. - римски историк.
**** Гаврил Кръстевич (1818-1898), вж. уеиhttps://www.marica.bg/plovdiv/plovdiv-prez-godinite/gavril-krstevich-ne-e-treperko-pasha-a-geroj-na-sedinenieto & https://blitz.bg/obshtestvo/nezasluzheno-zabraveniyat-gavril-krstevich_news639615.html Бел.м.,tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар