ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (131.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (131.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излиаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

18.07.1998. ОРЕОЛИТЕ, НИМБИТЕ, ПОЛОМЕНИТЕ ГРЪНЦИ

  Чета "Стефан Стамболов в новейшата ни история" от Димитър Маринов, излязла от печат първо през 1909 г. и препечатана в тираж 2000 екз. през 1992 г. с предговор от проф. д-р Андрей Пантев. Видя ли име на автор, рисувано с титлите отпред, все ми иде на ум анекдотичен случай с Пабло Пикасо. Значи, запознава се важен някой си господин с художника, с оплескания до веждите бояджия, подава ръка: "Ние сме професор, доктор хонорис кауза, доктор на науките, член-кореспондент на еди коя си академия", на което представяне отсреща омерзително изсумтели: "Пикасо". От редакторските бележки ми е видно как съвременник може да преиначава и украсява фактите в една и без това необичайна биография. Авторът е запленен от личността, но което него го най-възхищава, мен – българин и простосмертний, меко казано, ме озадачава, особено след като съм чел току-що "Българския Великден" на Т. Жечев, автор, когото взех повече да уважавам и заради модерния негов, т.е. човеколюбив динамичен рефлекс към историческите ни събития и фигури. Какъв разкошен образ рисува, например, от външно неприветливия слабо известен днес Тодор Икономов – възрожденец от чиста проба, а вероятно по-драматичен, по-верен на Отечеството от мнозина, на които се радваме като национална общност без грам самочувствие!

  И така, Стефан Стамболов – роден на 31 януари 1854 г. в Търново, го изобразява роденият осем години по-рано, на 14 октомври 1846 г. в ломското село Вълчедръм Димитър Маринов, когато Димитър Маринов е над петдесетгодишен: словесния му портрет след жестоката смърт на "чудовището Стамболов", както и идеализацията, вероятно ще да са предизвикани от отрицателите на най-значимия сред политиците ни до днес. Това разбирам, човешко е. А България до 1909 г., въпреки и обявена за царство (1908), дотогава не е още изградила Пантеона на българското национално достойнство. Обаче!... Ами че прозвището "вагабонтин" добре си приляга към най-ранните изяви на дребничкия 20-23-годишен търновлия. Анархист с анархистите в Одеса, комита с комитите в Търновско и Старозагорско през 1875 г., отчаян, колкото и невъзможен поет, в поезията доста посредствен, строго погледнато, луда глава и честолюбив към старите войводи, като дядо Никола и други, които го приели него, 21-годишния сополанко още с мъх под носа, с почитание, докато наперено ги хокал. Възможно ли е да е истина? "Хъшове, като дядо Никола и Иван Сетрелията – пише Димитър Маринов, – той ги изобличил с тия строги думи: "Засрамете се, бе, поне от нас, вчерашните деца". И пред соления укор побелелите хъшове стояли мълчаливо с наведена глава. "Ниско е по ръст, младо е по възраст, но старо е по ум и кураж" – рекъл тогава дядо Никола" (цит.съч., с.33). У този всезнайко още с жълто по устата мило ми звучат гръмотрясканиците върху фона и идиличния пейзаж на народното ни всеобщо униние. Достатъчно е да ги съпоставим тези обгорели в битки войводи с Иван-Вазовата "галерия от типове и нрави български в турско време" от новелата "Чичовци", ще се види доколко описаният от Димитър Маринов е бил извънреден и несъответен. Изобщо, Раковски, Ботев, Бенковски, Стамболов... затвърдяват линия от български типове, изфабрикувани по гротесктен модел – всички те изхвърчат из родното бащино гнездо скарани с патриархалния ред и традиционното степенуване на основни житейски постулати. Тези тъй млади, жадни, напористи, а пък до голяма степен неясни в онзи момент и на самите себе си, импулсивни, суетни, разхвърляни в личния си живот, най-бърже напипвали нуждата от друг стил на поведение: и през главите белокоси, през строго установените от вековната неволя правила, забрани, степени на йерархия или чинопочитание в условията на над 450-годишни ислямски издевателства посягат да пренаредят нещата на цял народ. 

  Дръзкият им взор изпод смръщени вежди, стърчащият нависоко нос и вирнатата брадички, менторският суров профил на млад фарфарон постепенно ще ги упътят към тесния улей на личната им житейска драма. И по-късно всеки от тях сам, през болката на кървавите си рани, ще заговори, обърнат към Родината Майка, само че вече не като фарфарон и нахакан див хъшлак, а като смирил се син на простичкия селски народ от орачи и копачи, овчари по планините, остъклени от пот мълчаливи аргати. И народът ще ги заобича трижди по-силно, ще започне да им вярва, да ги прегръща с уважение както става в библейската Притча за блудния син, както е у евангелиста Лука, който пише: "Изгубен беше, и се намери". Печалното в Историята ни е, че не се намерил, освен донейде Захари Стоянов, ни един солиден тълкувател и изследовател на събития, където те играят главната роля, да отдели зърното от плявата, да ни посочи освен положителното и онова отрицателно, което тези наши "светци" внасят в българския ни манталитет. И обръгналият сред илюзии Захарий Стоянов, като не посмял да слезе по-дълбоко от документалната повърхнина, си позволява само плахи някои иронични задевки – например, за циркаджилъците на Георги Бенковски – с далекоглед, преметнат през шията, с чифте пищови, опасан с патрондаши, в униформа на същински княз за готвеното като селско представление на актьори-самодейци Априлско въстание.

  Обясним е трепетът на простоватия човек пред Паноптикума (колекция восъчни фигури) от образи в новосъздаващата се национална наша родна митологията, но време е да си го речем: батакчийските ни лъкатушения в следването на чужди нам теркове до голяма степен дължим и на подтиснатата под героична саможертвеност тъжна истина – последните сто-сто и петдесет години като народ ние непрекъснато рушим едва-едва плахо покълващата традиция на естествено течащия, естествено изживяващ преображенията си национален дух и самочувствие. Черквата ни подир Патриарх Евтимий Търновски не познава образ на народен пастир. "О неразумни и юроде! Поради что се срамиш да се наречеш болгарин" у Паисий не е подходящият възглас за освестяване или поука! И тонът у Паисий е плач над мнозинство, което отчаяно спори, самоокайва се и се самоохулва. А и онова "Народе????" с четирите въпросителни в тефтерчето на Левски също подсказва, че най-фино проникналият до манталитета и философията, до тертипа на българина също си имал нерешени проблеми със своя мил стипчив народ. Ще го кажа направо, че да е ясно: никого не нареждам, никоя отделна личност, колкото и симпатична да е тя, по-горе от народа. Ореолите, нимбите, позлатените, варакосаните рамки се курдисват с практическата задача да привлекат, да подсилят това и онова; само че не в тях е целта, същината.

  Излизането ни от униженията, и преди всичко от състоянието на духовно робство, продължава усилието ни да сме общност без строго установена традиция ето вече над сто години държавна самостоятелност, колкото и условна да е била тази наша самостоятелност. "Държава на духа" или земя на духа, според руския учен Дмитрий Лихачов (1906-1999) може и да сме били, но от униженията на поробени духом хора изскачаме, привлечени от свободата да разполагаш със себе си, да бъдем каквито сме, не каквито ни нарежда средновековен някой мюфтия или съвременен тиранин от Изток или Оттатък Голямата вода, та тъй – трошейки прозорци, огради, покриви, поломявайки по пътя си всяка Одринска крепост като стихия, изскачаме от игото.

  Е, доживяхме щастието да ни смятат за новите вандали на цивилизована Европа! Колкото и да ни е неприятно, тази същата порядъчна кокетка и филистерка мадам Люроп (L'Europe) има сериозни поводи да ни сматря подозрително, както се гледа на крадливи опърпани съседи, чиито делници и празници са низ кавги, нарушения, очевадно неизпълнени гръмки обещания, просташки клетви, патетични възгласи, придружени от трясъка на поломени грънци, псувни, сръдни, пръдни и провесени по плетищата кирливи ризи. Нетърпението ражда умопомрачителни трагикомедии. Колай за Македония! Непобедимата армия, която не дала ни едно българско бойно знаме да бъде пленено от врага, обаче с помощта на грандомани и глупци, но и на мекерета на външни господари донесе на България Ньойския унизителен договор за мир и щастие с откъснатите за братска Сърбия живи меса. Порутените блянове за Целокупна майка България. Развалените отношения с всичките ни съседи – и не че понеже съседите били по-горни от нас, а защото хич не умеем да си отстояваме интереса, защото сме на триците скъпи, на брашното евтини. Идиотите на Европа, ех! Ленчето с кремчето на Варшавското летище – ей това сме и досега, българите*.

  Ами да продължим да заобикаляме кошмарната тема за възпитанието! По-леко ли ще ни е, ако продължим все в наивистичния досега бабешки стил да се съжаляваме и оплакваме като онеправдани, пренебрегнати не по своя вина! Самочувствието на едно общество личи по куража да назове греховете и недостатъците си. Най-обидни думи за глупостта и склонността към предателство у френската нация са звучали от французи, за глупостта и невежеството на масовия янки – от същински граждани на Североамериканския котел национални общности. А ние?!... Духовната ни позиция спрямо Запада е уязвима, понеже се притесняваме да си го признаем – не можеш да уважаваш когото и да било, ако той се отнася към народа ти грандомански, като към пасмина от глупаци** и чувства у себе си призвание едва ли не само да порицава и назидава българите. Народът е по-голям от своите избраници и герои. Разбира се, те ни изразяват, но всички ние тук сме повече от тях – и не заради количеството, а като жизнена енергия, плюс хилядолетен опит, като енергичния, най-любопитния и най-самоироничния, но и най-многолюдния етнос, населяващ Полуострова.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 3 maj 2020

Илюстрации:
- Най-верен образ на Апостола.
- Пловдивска днешна панорама. 

___
* Елена Поптодорова (1951), български дипломат, политик, общественик, участвала в проектиране на политиката на Република България за членство в Европейския съюз. Автор на публикации по теми за външната политика и сигурността, за правата на човека, малцинствени проблеми и пр. През двата си мандата на български посланик в САЩ, сред редица други дейности, Е. Поптодорова извършва и основното лобиране в Конгреса и администрацията на САЩ за българското членство в НАТО и Евросъюза. Вж. https://www.atlantic-club.org/%D0%B5%D0%BB%D0%B5%D0%BD%D0%B0-%D0%BF%D0%BE%D0%BF%D1%82%D0%BE%D0%B4%D0%BE%D1%80%D0%BE%D0%B2%D0%B0-%D0%B1%D1%8F%D1%85-%D0%B1%D1%83%D0%BA%D0%B2%D0%B0%D0%BB%D0%BD%D0%BE-%D1%80%D0%B0%D0%B7%D1%87%D0%BB/

** Идват ми на ум хора от типа Иван Костов & Co, докато преписвам записки от 1998 г., бел.м., tisss.