ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (63.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (63.)

  "Всяка мъдра жена съгражда дома си, а безумната го събаря със собствените си ръце"  Из Притчи Соломонови, Библия

  11.05.1999., продължение

  Eто стихове у Пеньо Пенев, които ме карат да гледам със самочувствие, че съм българин. Не съм срещал ни в старогръцката, нито в средновековната европейска, нито в съвременната световна лирика толкова оловно-печални редове, заредени с буреносни токове, мощна греховност и жизнелюбие. Началото на тази облъхната от партийна тенденциозност поема "Дни на проверка".

  Пренесъл своя земен дял
  през живожарицата на позора;
  през гордостта на сто страдания,
  през люта бол и разстояния
  на времето завоите опасни извървял –
  при тебе се завръщам пак!... Не съм ли закъснял?
  (...)

  Грижовна моя! Питаш ме защо съм омрачнял,
  защо съм бавен и суров, и тъжен днес –
  какво душата ми зачерня и печали?
  На лакът ли съм спал нощес,
  слана ли на лицето ми е спала,
  сърцето жалба ли не може да прежали?

  Недей ме пита! Замълчи!
  За пътя извървян, за моята безмилостна тегоба
  не всеки има майчините укорни очи.
  (...)

  Недей разплаква моето сърце!
  Мамо!
  Аз имам да изплаквам много сълзи, мамо!
  О, неоплакан гроб е вчерашния ден!
  И плакал бих като вихрушка ледна в сухи храсти,
  но аз не съм на тоя свят за плач роден,
  очите ми не са на мокро място!

  Този толкова български рефлекс внушенията на партийния идиотизъм до такава степен са го подчинили, че дори самородният като 24-каратово злато горд талант е станал слуга на партийната пропаганда. Какво кощунство! – образа на майката да обърнеш в алегория на някаква си партия! И това ако не е дивотия, здраве му кажи! Ето ви го родоотстъпническото пред партийния олтар, но пак със страст изразено, коленичене – гордост за партийната философска мисъл или пак патологичен някой случай, Евгений Дайнов (1958) или Андрей Райчев (1955), върховно постижение на партийните секретари и отрудени екс-марксисти, доценти или старши асистенти по политикономия в съвременната отечествена политика:

  Нали сте виждали как майка търси брод и гази
  в ръце с детето си през придошла река?
  По бързея на времето, през мътните талази
  мен Партията ме пренесе ей така!...
  Прости ми, майчице, завоите предишни!
  Прости ми бягството в съмнения излишни!
  Прости ми песните на страшна горест ти!
  Издуманите хулни думи ми прости!

  И така нататък... Е, как да отсееш къклицата от житото? Всеки случай, този поет с трагичната си участ е показателен случай как видиотена от идеологизми, продажна спрямо човека, спрямо отечеството и рода, партийната соц.върхушка се гаврила с доверчивия наивник от село Добромирка. Не бяхме ли мнозина като него наивни за престъпленията срещу човечността, по-точно, срещу нашата България сътворени, и все в името на гръмко обявена цел отвъд хоризонта, отвъд собствения ни живот?

  Пеньо Пенев сам си произнесе присъдата и сам реши да я изпълни. Това, мисля си, е жестоката истина за участта на един от най-най-българските поети от втората половина на ХХ век. Цял в метастази от идеологически тумор, отиде си от живота и света трагично ярък говорител на Българския род. Тези наши жертви във валута ли да пресмятаме, с какво да ги компенсираме? Партийната фанатична самоувереност много внимателно, едва ли не с любовна нежност се налага да я изследваме, за да узнаем отде иде силата й да омагьосва най-чистите, най-гордите умове на нацията.

  Коя ли ще е тази литературна критика, нов Херострат в нова полуда, зомбиран от партийния вожд и от своята партия, дето ще отрече Вапцаров, Джагаров, П. Пенев! Партията си е послужила с таланта им, употребила ги е за целите на политическата агитация. Че активно съдействали самите творци, нека си носят греха! Чрез таланта им обаче сме били манипулирани милиони млади българи, руснаци, чехи, словаци, поляци, източни немци, унгарци и дори интелектуалецът от Западна Европа, който заничаше към строящия се соц иззад оградата на нашия видимо красив концлагер, и той. Съмнявам се дали досега интелигенцията, духовните хора на Запад изобщо са наясно колко хубаво си живеехме с осъществилата се идея на г-н Карл Маркс и фанатичния партиен Big Brother.

  Да не забравяме Албер Камю: бацилът на чумата е в латентно състояние и винаги край трибуната, гледа ни оттам с обветрена от политическите ветрове и въртележки приветлива, лъчезарно ухилена муцуна, пак ни увещава в добрите си намерения и само чака да заспят съпротивителните имунни способности на нацията ни, за да ни настрои с омраза един към друг, да се хванем гуша за гуша. И тогава ела гледай как лъщи и сияе партийната централа, цялата онази идилия от наглост и лицемерие, как плющи тъмносиният или кървавочервеният байрак, как партийният кораб "Титаник" величествено се извишава над всички нас, добри и не толкова добри, как пори през вълните на Историята, какъв пир и какво веселие настава, какъв безкраен празник, че умелият демагог с най-добри намерения от гледна точка на либерална някоя или консервативна някоя си идея успял да ни хвърли в обятията на ненавистта.

  Човеколюбието няма алтернатива. Фанатикът това не разбира. Партайците у нас се правят, че го разбират, но уви, те просто никога не са имали усет за това наглед съвсем простичко основно положение в отношенията между власт и нация. Кога ли и у нас ще се появи партия, която следва преди всичко българският ни национален интерес, а не търчи с дипломатическо куфарче да получава указания отвън?

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 15 fev. 2020

Илюстрации:

- Главен технолог на приватизацията в България*;

- Главен гарант за възход и мир по време на чума.

–––

* Иван Костов (1949), 

https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD_%D0%9A%D0%BE%D1%81%D1%82%D0%BE%D0%B2 Бел.м., tisss.

ПРИБИРАМ СЕ ПРИ СВОИТЕ

ПРИБИРАМ СЕ

ПРИ СВОИТЕ

Някога бях млад, твърде млад,

да прекося, кажи-речи, на един дъх

четири километра разорани ниви

между Гурково и Тригорци,

дето женчето ми бе с двете ни дъщери,

щастлив да ги зърна трите отново.

Как стана, че онова моме с щерките ми

отдавна не ми е тема за разговори,

а мелодията, която си тананиках тогава,

звучи и днес и ме изпълва целия

като малка селска черква!

О, братко Боб Дилън, пет години

преди мен роден отвъд океана –

един евреин в онази шибана Америка

на заселниците от Близкия Изток,

като българин реших да ти кажа:

песните ти, дрезгавият ти глас

ми говорят много повече

от всички световни филхармонии,

защото си в сърцето ми още оттам, 

от онази загадъчна дивна пустош 

между селата Гурково и Тригорци,

когато се завръщах нощем сам-самичък –

един Дон Кихот от бедняшкия Пловдив,

прекосявайки къра на Добруджа,

на път към моите хора в една стара къща

под грозд от звезди ниско в небето.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 14 fev. 2016 – edited by 14 fev. 2020

Илюстрации:

горе - август 1977 г. в Тригорци;

долу - 24 дек. 2017 г. в Пловдив.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (62.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (62.)

  "Всяка мъдра жена съгражда дома си, а безумната го събаря със собствените си ръце"  Из Притчи Соломонови, Библия

  10.05.1999., продължение III

  По-заплетен е възелът в съдбата на Пеньо Пенев – любимия бард на отрудените искрено повярвали в комунистическата утопия. И този наш поет ми е от любимите, защото ми е близък начинът му на говорене в стих. В сравнение с Пеньо-Пеневите, дори Джагаровите стихове понякога могат да ви се сторят нагласени. Според мен, момчето от село Пеньо Пенев е самороден български характер: груб, а и гальовно нежен; отчаян, разтерзан, но и кремъчно твърд; едновременно и силен, но и слаб; хем прозорлив, хем заблуден войник на Партията. Има моменти, когато лирическият му двойник се изразява досущ като партиен секретар, като заместник-командир по политическата част във военно поделение, другаде пък – като дезертьор от фронта на партийните баталии, редник без пагони, брадясал, изнурен, в изкалян шинел и с гузни очи... ала истински, Боже мой! Как да не му повярвам! Че да не би да съм "не човек, а желязо"*? 

  У него няма албини, няма мазно, няма лицемерие. Когато позира, това ужасно му личи, и пак е истински този нехранимайко с връзка стари вестници под мишница и бележник стихове във вътрешния джоб на ватенката! Народното наше съзнание го митологизира подир самоубийството. Което не се получи с поета Джагаров. Георги Джагаров (1925-1995) като личност беше до известна степен демоничен образ сред българите, сред простосмъртните безпартийни, но накрая и това оттече: забравиха го всички, изхвърлиха го от съзнанието си като стара дрипа. И той си отиде от този свят изоставен, уплашен сякаш и от собствените свои грехове, докато перчемлията Пеньо грее сред българите и в обезпаразитените от т.нар. нов прочит тълкувания на съвременната лирика. Към него обичайните мекерета сякаш ги е шубе открито да посегнат. Дори персони като Марин Георгиев (1946)** – поет и дявол знае още какъв й се явява на госпожица Поезията този трагичен тип, който не се поколеба да посегне и на Вапцаров. Та моментално инак приятната му за прочит и препрочитане публицистична книга "Праг" отлетя зад хладилника паяците да я ръфат. Нагаждача не ща и да го знам. Да го чете, който ще!

  С Джагаровото "земя като една човешка длан" палячовци в ерзац-изкуството днес се премятат по стъгдите на масовото увлечение по изсмукани из пръстите сериали на пошлостта и цинизма, глумят се, гаврят се. С Пеньовите стихове обаче не смеят. Вапцаровото "Вяра" оплюха; за Пеньо-Пеневите къде-къде по-откровено партийни частушки зъб не обелват. Това как ви се струва? Прост ли е масовият българин, че прави онази тънка разлика между комунист-гаулайтер и доверчиво вярващ "певец на социалистическото строителство"! Илюзиите, заблудите на Пеньо Пенев, тях ги преживя май цялото ни следвоенно поколение. Което се случи с Джагаров, можеше да се случи само на посветения в дяволската работилница на сталинизма; което се случи с Пеньо Пенев от Габровското село Добромирка, можеше да се случи с всеки доверчив, манипулиран от раждането си българин.

  Неандерталският антикомунизъм докара нещата дотам бледи някакви сенки да се боричкат помежду си кой да попадне в Списъка за дисиденти*** на интелектуалеца със саморъчно изрязана картонена нимба Михаил Неделчев, кой да ползва благата на демокрацията. Неандерталският антикомунизъм десета година повтаря: "Кой не скача, е червен! Кой не кълне червените, е враг на народа". А кой разсъждаваше по този начин в Съветска Русия в епохата на болшевизма! Ами в Германия през 1933-1939 г.? А в Съединените американски щати през 1955-1958 г., когато маккартизмът вилнееше? Не знам колко още ще трае ерата на омраза, разпалвана от хора с гузна съвест, независимо дали фюрер е вчерашният старши асистент по политикономия във висшата живкова марксическа школа, или писарушко, който пуска перки като юнак от народния епос.

  11.05.1999.

  Пещерният антикомунизъм дискредитира демокрацията като система, основана върху нравственост и справедливост. Изкривената от праведна ярост физиономия на оратори, железобетонно самоуверени в своето, от двете страни на фронта между сини и червени, подозрително си приличат. Мязат си и по тиражираните из медиите обвинения към отсрещната страна. Ако в зората на модерното общество от края на ХІХ век немноголюдни разходки по градското стъргало под строй под развети като черковни хоругви партийни знамена, с плакати, чат-пат и с цигански зурни и тъпан, наети, колкото могат, да вдигат повече гюрултия, бяха форма на приобщаване към европейския "циливилизасийон", то половин век по-късно организиран от звеното за агитация и пропаганда отрепетиран първомайски митинг като за пред дипломати и телекамери с агитки, кръшни хора, всенародно веселие, гневно сключени вежди и размахан юмрук, целият този пищен парад на лукавството как ви се струва?

  Все същата масова екзалтация и надкрещяване, и пак превръщане на единиците в организирано стадо от нули – отделение, взвод, рота, батальон, полк или армия, жадуваща да влезе в сражение до последна капка кръв за великия свой Командир: Salve, caesare! Мorituris te salutat!**** Чуя ли военна терминология, говори ли се за врагове, битки, победи – вече ясна е тя! Остава ни да дочакаме онзи сюблимен миг, кога месията ще изквака: "На-а-апред!" И ми идва на ум фразата "Mit ganzem Krieg kann man uns am Arsch lecken" от романа за добрия войник Швейк на чеха Ярослав Хашек*****. Механизмът за обезличаване не се е променил от няколко хилядолетия. Молчать, не рассуждать! Да не разсъждаваш, да те омаят, сащисат, да те отстранят от корена, от самия себе си, па да те лашнат в планирана от началството най-горе касапница, да речем, с девиза "Да живей България!" или "Да живей демокрацията!" Така крещяха, ако сте забравили какво скандираше тълпата, когато ячки юнаци от едната политическа сила яростно къртеха прозорците на Парламента, символа на демокрация. И когато се вчепкаха чугуненият комунист и железобетонният лъже-демократ, видя се, че онези там двамата са братя близнаци, от една майка раждани, за която майчица ненавистта, омразата, гневът са й тъй жизнено необходими, както слънцето, въздуха и водата за всяко живо същество.

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 13 fev. 2020

Илюстрации:

- Командирът на "чистата и свята република"******

- Народното събрание е символ на демокрацията.

___
* От "Балада за комуниста", христоматийна творба на самоубилия се Веселин Андреев (1918-1991). 

** Марин Георгиев: "Очаквах да ме убият заради книгата ми за Вапцаров!" 
https://blitz.bg/article/10495, но и https://pogled.info/bulgarski/prof-chavdar-dobrev-vaptsarov-i-negoviyat-ekzekutor.109897

*** (лат. dissidens, entis "несъгласяващ се")1.Отстъпник от вярата, разколник.2.прен.Родоотстъпник.

**** (лат.) Преди битка гладиаторите към императора: "Цезаре, отиващите да умрат те приветстват!"
***** (нем.) "С цялата тази война могат ли да ми цунат гъза!" Я. Хашек, "Швейк", изд. 1986, с. 318.

****** "Онова време показа как само за четири години власт всенароден любимец може да се превърне във враг на народа си – като му се обиди, а след това и да започне да работи срещу него. През януари 1997 г. Иван Костов бе най-прегръщаният и целуван от лелки по площадите мъж. Не свали тъмносинята лента от челото и кожената си шуба, докато не стана премиер-министър. Неотлъчно с него бяха Евгений Бакърджиев, който заедно с масовия българин пушеше най-евтините цигари "Мелник", и Богомил Бонев, който му спасяваше гърба на Костов и в нощта на 10 януари 1997 г., когато БСП обвини господин Костов, че се готви да предизвика гражданска война. В онези дни СДС бе семейство. Костов, Бакърджиев, Бонев, Екатерина Михайлова, Надежда Михайлова по празниците си ходеха на гости. Някогашните седесарки с умиление разказват как на НИС на СДС Иван Костов мило ги пращал във фризьорския салон на гърба на сградата, за да имали търговски вид, че влизат във властта. Днес, предадени от Командира, първите му хора Бакърджиев и Бонев не щат и да чуят за него". Копирано от standartnews.com  Бел.м., tisss.

БЪЛГАРИН ДА СЕ НАРИЧАМ...

БЪЛГАРИН ДА СЕ НАРИЧАМ, ПЪРВА РАДОСТ Е ЗА МЕН!

  Смятам да напиша стихотворение колко приятно е днес в България да си тарикат и мошеник, и да си шеф на банка с някаква неизвестно висока заплата, и задачката ти да е да даваш акъл на бедните как да си харчат париците, че да могат да стигнат до края на животеца им в свободната "тъз наша стърна", както обичаше да се изразява бивш един президент на чистата и свята република, Бог да го прости!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 13 fev. 2020

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (61.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (61.)

  "Всяка мъдра жена съгражда дома си, а безумната го събаря със собствените си ръце"  Из Притчи Соломонови, Библия

   10.05.1999., продължение II

  И как да си изкривя душата, да река, че не харесвам Г. Джагаровото "Другарят ми завинаги мълчи на мокрия цимент с ръце прострени – той предпочел да падне по очи, отколкото да падне на колене"! За мен това е гордият и непрекършен човек. За мен то звучи като библейска притча. И аз го харесвам, слабо е да се каже, обичам лирическия герой у Георги Джагаров. Какво ми бърка, че Джагаров в най-зрялата си творческа възраст се превърна в креатура на Тодор Живков и себе си предаде! И още едно друго, пак Джагарово, на самоубилия се Пеньо Пенев (1930-1959) посветено. Чуйте грохота му!

Аз бях добър, аз бях невинен,
но хвана ме и мене бяс:
щом няма как да ви настигна,
поне да дораста до вас.
Оставих простите си дрехи,
сърцето, острия си ум,
облякох нов костюм и тръгнах
по вашия известен друм.

  Сто пъти да преписвам, не бих се наситил на такива стихове. Толкова монолитно изразен, българския рефлекс го няма нийде другаде в националната класика, може би единствено още у П. Пенев; звучи почти като Есхиловия Прометей. А как постно и бледо покрай Джагаровия химн "България" стои например онова инак сърдечно, ваяно с вещина Атанас-Далчево послание "Към родината":

И българин съм не заради твойта бранна слава
и твойте подвизи, и твойта бранна сила...

  Като да се колебае дали улучил точната дума взискателният, педантичен Далчев:

...а зарад туй, че съм безсилен да забравя
за ослепените бойци на Самуила.

  Лирическият герой във върховите Джагарови стихове живее, диша, вълнува се и кипи, та тътне дори мълчанието му; а лирическият герой на тази върхова Далчева творба ми се вижда книжен, така безпомощно предан и чистичък, че и разсъдъчен! Изводът? Не четете Далчев след Джагаров, за да не си развалите мнението въобще за лабораторната изящна словесност!

  Е, какво ми бърка, че самият Георги Джагаров, въпреки оригиналното в поезията си, за дълъг период се беше превърнал в страшилище, в зъл велможа и говорител на партийната цензура! От облечения в най-високи държавнически титли, отличия, длъжности номенклатурен Прометей трепереха не един и двама интелектуалци тук, творци на изкуството, простосмъртни партийни и безпартийни. Неговата партия го използваше като бостанско плашило; печалната му участ в последните му няколко години от живота е като жестока притча за гордия достоен творец, продал таланта си. Лесно ми е да кажа: БКП го употреби. Личното твое достойнство обаче друг не може да ти отнеме; можеш да го провалиш единствено самият ти и никой друг! Ето точно това очевидно се случи с този може би най-значителен между съвременните български поети и хора на изкуството.

  За да се справиш с метастазите на фанатизма, длъжен си да ги обградиш с любов. Странна ли ви изглежда тази идея? Не аз съм я измислил, изрича я великият Уилям Шекспир по повод работата си над такива образцови изчадия, като леди Макбет или крал Ричард ІІІ, които са централни персонажи в две от най-върховите му трагедии. Значи, за да проникнеш до сърцевината на каквото и да е зло в света, обкръжи го с любов, да го проумееш. Защо любов ли! Защото само тя е ключ към разгадаването на сложните личности, съдби и положения в живота. И съжалявал треторазредният актьор, ала разкошен Шекспир за превъзходния човешки материал, погубен от дива страст за власт и слава. Ама то и великият англичанин цитира някого, минал преди него: цитира Богочовека Иисус. Та нали Иисусова е идеята за любовта, като подход към сериозни проблеми от всякакъв характер.
  

  Омразата капсулира проблема; вместо да го реши, да го развърже (само не да го среже, както сторил самонадеяният глупак Александър Македонски* с меча си), и така оставя проблема открит и за идещите подире ни. И какво нередно откриваме с човешко благоразположение да пристъпим в светая светих на комунизма? А онези, които днес ги сочат с пръст и към които скандират "Смърт на червените боклуци!" – те не са отпадък, в повечето случаи са неслучайни, даровити личности, употребени от партийните комисари властници за лична изгода заради дарбите, за таланта им. Не е толкова просто за добрия стопанин да отдели зърното от плесенясалата плява на миналото. В същата плесен от далечната 1917 г. продължават да работят вирусите, от които и днес се възпроизвеждат ненавист и жалка неандерталска самонадеяност. Спомняте ли си пристъпите на тревога в последните редове от философския роман "Чумата" на Албер Камю? Отминала е бедата, чумната епидемия вече е надмогната, народът празнува. Върху една тераса под сияещия мразовит небосвод е доктор Рийо. Сам! Д-р Рийо е самият Камю – авторът, който размишлява над опустошителните световни драми: "Д-р Рийо реши да напише този разказ, за да не бъде от онези, които мълчат, а да свидетелствува в полза на загиналите от чумата, да остави поне спомен за несправедливостта и насилието, извършено над тях, най-сетне, за да каже онова, което човек научава при бедствия, а именно – че у хората има повече неща за възхищение, отколкото за презрение". 

  И вече в самия край: 

  "И като се вслушваше в тържествуващите викове над града, Рийо си каза, че това веселие си остава завинаги застрашено. Защото знаеше нещо, което тази опиянена от радост тълпа не знае и което беше написано в книгите: знаеше, че чумният бацил никога не умира, никога не изчезва и може да дреме десетки години в мебелите и  бельото, да чака търпеливо в стаите и мазетата, в куфарите и в носните кърпи и непотребните хартии, и може да дойде ден, когато за нещастие, а може би за поука на човечеството чумата отново ще събуди своите плъхове и ще ги прати да умрат в някой щастлив град".**

  Роденият на 7 ноември 1913 г. в селцето Мондови, в Алжир пише тези редове като 33-годишен гражданин на Франция, като една от великите "мислещи тръстики"*** на Европа и света от ХХ век: обърнал лице към току-що отехтялата Валпургиева нощ на националсоциализма и фашизма. Ала нацизмът, и това за нас сега вече е ясно! – е епигон на комунизма. Тъй че, моля, не тръгвайте с ненавист, за да не капсулираме спорите на това жестоко заболяване на духа. Да помним Камю, Шекспир, да помним написаното от четиримата евангелисти, както и началото на глава ХІІІ от послание I на ап. Павел до коринтяни:

  "Щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека. Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, – щом любов нямам, нищо не съм". И малко по-късно: "Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинства, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина; любовта всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява".

  Това слабост ли е? Може би конформизъм или мекошавост? Колаборационизъм (съглашателство с извергите)? Любов за съсипаните възможности на нацията, само не омраза! Да запомним и да си повтаряме, че да го научим повече хора, и повечето измежду нас, българите, преживели кошмара на червената чума.

  Следва

 Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 13 fev. 2020

Илюстрации:

- Премиерът на "чистата и свята република" Бойко Борисов;

- Албер Камю, един от върховете в европейската есеистика. 

___
* Плутарх, "Избрани животописи", изд. 1969, с. 27.
** А. Камю, "Чумата", изд. 1966 г., с 239-240, превод на Надежда Станева.
*** Израз на Рене Декарт (1596-1650). Бел.м., tisss.