ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (63.)
"Всяка мъдра жена съгражда дома си, а безумната го събаря със собствените си ръце" Из Притчи Соломонови, Библия
11.05.1999., продължение
Eто стихове у Пеньо Пенев, които ме карат да гледам със самочувствие, че съм българин. Не съм срещал ни в старогръцката, нито в средновековната европейска, нито в
съвременната световна лирика толкова оловно-печални редове, заредени с
буреносни токове, мощна греховност и жизнелюбие. Началото на тази облъхната от партийна тенденциозност поема "Дни на проверка".
Пренесъл своя земен дял
през живожарицата на позора;
през гордостта на сто страдания,
през люта бол и разстояния
на времето завоите опасни извървял –
при тебе се завръщам пак!... Не съм ли закъснял?
(...)
Грижовна моя! Питаш ме защо съм омрачнял,
защо съм бавен и суров, и тъжен днес –
какво душата ми зачерня и печали?
На лакът ли съм спал нощес,
слана ли на лицето ми е спала,
сърцето жалба ли не може да прежали?
защо съм бавен и суров, и тъжен днес –
какво душата ми зачерня и печали?
На лакът ли съм спал нощес,
слана ли на лицето ми е спала,
сърцето жалба ли не може да прежали?
Недей ме пита! Замълчи!
За пътя извървян, за моята безмилостна тегоба
не всеки има майчините укорни очи.
(...)
Недей разплаква моето сърце!
Мамо!
Аз имам да изплаквам много сълзи, мамо!
О, неоплакан гроб е вчерашния ден!
И плакал бих като вихрушка ледна в сухи храсти,
но аз не съм на тоя свят за плач роден,
очите ми не са на мокро място!
Този толкова български рефлекс внушенията на партийния идиотизъм до такава степен са го подчинили, че дори самородният като 24-каратово злато горд талант е станал слуга на партийната пропаганда. Какво кощунство! – образа на майката да обърнеш в алегория на някаква си партия! И това ако не е дивотия, здраве му кажи! Ето ви го родоотстъпническото пред партийния олтар, но пак със страст изразено, коленичене – гордост за партийната философска мисъл или пак патологичен някой случай, Евгений Дайнов (1958) или Андрей Райчев (1955), върховно постижение на партийните секретари и отрудени екс-марксисти, доценти или старши асистенти по политикономия в съвременната отечествена политика:
Нали сте виждали как майка търси брод и гази
в ръце с детето си през придошла река?
По бързея на времето, през мътните талази
мен Партията ме пренесе ей така!...
Прости ми, майчице, завоите предишни!
Прости ми бягството в съмнения излишни!
Прости ми песните на страшна горест ти!
Издуманите хулни думи ми прости!
И така нататък... Е, как да отсееш къклицата от житото? Всеки случай, този поет с трагичната си участ е показателен случай как видиотена от идеологизми, продажна спрямо човека, спрямо отечеството и рода, партийната соц.върхушка се гаврила с доверчивия наивник от село Добромирка. Не бяхме ли мнозина като него наивни за престъпленията срещу човечността, по-точно, срещу нашата България сътворени, и все в името на гръмко обявена цел отвъд хоризонта, отвъд собствения ни живот?
Пеньо Пенев сам си произнесе присъдата и сам реши да я изпълни. Това, мисля си, е жестоката истина за участта на един от най-най-българските поети от втората половина на ХХ век. Цял в метастази от идеологически тумор, отиде си от живота и света трагично ярък говорител на Българския род. Тези наши жертви във валута ли да пресмятаме, с какво да ги компенсираме? Партийната фанатична самоувереност много внимателно, едва ли не с любовна нежност се налага да я изследваме, за да узнаем отде иде силата й да омагьосва най-чистите, най-гордите умове на нацията.
Коя ли ще е тази литературна критика, нов Херострат в нова полуда, зомбиран от партийния вожд и от своята партия, дето ще отрече Вапцаров, Джагаров, П. Пенев! Партията си е послужила с таланта им, употребила ги е за целите на политическата агитация. Че активно съдействали самите творци, нека си носят греха! Чрез таланта им обаче сме били манипулирани милиони млади българи, руснаци, чехи, словаци, поляци, източни немци, унгарци и дори интелектуалецът от Западна Европа, който заничаше към строящия се соц иззад оградата на нашия видимо красив концлагер, и той. Съмнявам се дали досега интелигенцията, духовните хора на Запад изобщо са наясно колко хубаво си живеехме с осъществилата се идея на г-н Карл Маркс и фанатичния партиен Big Brother.
Мамо!
Аз имам да изплаквам много сълзи, мамо!
О, неоплакан гроб е вчерашния ден!
И плакал бих като вихрушка ледна в сухи храсти,
но аз не съм на тоя свят за плач роден,
очите ми не са на мокро място!
Този толкова български рефлекс внушенията на партийния идиотизъм до такава степен са го подчинили, че дори самородният като 24-каратово злато горд талант е станал слуга на партийната пропаганда. Какво кощунство! – образа на майката да обърнеш в алегория на някаква си партия! И това ако не е дивотия, здраве му кажи! Ето ви го родоотстъпническото пред партийния олтар, но пак със страст изразено, коленичене – гордост за партийната философска мисъл или пак патологичен някой случай, Евгений Дайнов (1958) или Андрей Райчев (1955), върховно постижение на партийните секретари и отрудени екс-марксисти, доценти или старши асистенти по политикономия в съвременната отечествена политика:
Нали сте виждали как майка търси брод и гази
в ръце с детето си през придошла река?
По бързея на времето, през мътните талази
мен Партията ме пренесе ей така!...
Прости ми, майчице, завоите предишни!
Прости ми бягството в съмнения излишни!
Прости ми песните на страшна горест ти!
Издуманите хулни думи ми прости!
И така нататък... Е, как да отсееш къклицата от житото? Всеки случай, този поет с трагичната си участ е показателен случай как видиотена от идеологизми, продажна спрямо човека, спрямо отечеството и рода, партийната соц.върхушка се гаврила с доверчивия наивник от село Добромирка. Не бяхме ли мнозина като него наивни за престъпленията срещу човечността, по-точно, срещу нашата България сътворени, и все в името на гръмко обявена цел отвъд хоризонта, отвъд собствения ни живот?
Пеньо Пенев сам си произнесе присъдата и сам реши да я изпълни. Това, мисля си, е жестоката истина за участта на един от най-най-българските поети от втората половина на ХХ век. Цял в метастази от идеологически тумор, отиде си от живота и света трагично ярък говорител на Българския род. Тези наши жертви във валута ли да пресмятаме, с какво да ги компенсираме? Партийната фанатична самоувереност много внимателно, едва ли не с любовна нежност се налага да я изследваме, за да узнаем отде иде силата й да омагьосва най-чистите, най-гордите умове на нацията.
Коя ли ще е тази литературна критика, нов Херострат в нова полуда, зомбиран от партийния вожд и от своята партия, дето ще отрече Вапцаров, Джагаров, П. Пенев! Партията си е послужила с таланта им, употребила ги е за целите на политическата агитация. Че активно съдействали самите творци, нека си носят греха! Чрез таланта им обаче сме били манипулирани милиони млади българи, руснаци, чехи, словаци, поляци, източни немци, унгарци и дори интелектуалецът от Западна Европа, който заничаше към строящия се соц иззад оградата на нашия видимо красив концлагер, и той. Съмнявам се дали досега интелигенцията, духовните хора на Запад изобщо са наясно колко хубаво си живеехме с осъществилата се идея на г-н Карл Маркс и фанатичния партиен Big Brother.
Да не забравяме Албер Камю: бацилът на чумата е в латентно състояние и винаги край трибуната, гледа ни оттам с обветрена от политическите ветрове и въртележки приветлива, лъчезарно ухилена муцуна, пак ни увещава в добрите си намерения и само чака да заспят съпротивителните имунни способности на нацията ни, за да ни настрои с омраза един към друг, да се хванем гуша за гуша. И тогава ела гледай как лъщи и сияе партийната централа, цялата онази идилия от наглост и лицемерие, как плющи тъмносиният или кървавочервеният байрак, как партийният кораб "Титаник" величествено се извишава над всички нас, добри и не толкова добри, как пори през вълните на Историята, какъв пир и какво веселие настава, какъв безкраен празник, че умелият демагог с най-добри намерения от гледна точка на либерална някоя или консервативна някоя си идея успял да ни хвърли в обятията на ненавистта.
Човеколюбието няма алтернатива. Фанатикът това не разбира. Партайците у нас се правят, че го разбират, но уви, те просто никога не са имали усет за това наглед съвсем простичко основно положение в отношенията между власт и нация. Кога ли и у нас ще се появи партия, която следва преди всичко българският ни национален интерес, а не търчи с дипломатическо куфарче да получава указания отвън?
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 15 fev. 2020
Илюстрации:
- Главен технолог на приватизацията в България*;
- Главен гарант за възход и мир по време на чума.
–––
* Иван Костов (1949),
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD_%D0%9A%D0%BE%D1%81%D1%82%D0%BE%D0%B2 Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар