ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (61.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (61.)

  "Всяка мъдра жена съгражда дома си, а безумната го събаря със собствените си ръце"  Из Притчи Соломонови, Библия

   10.05.1999., продължение II

  И как да си изкривя душата, да река, че не харесвам Г. Джагаровото "Другарят ми завинаги мълчи на мокрия цимент с ръце прострени – той предпочел да падне по очи, отколкото да падне на колене"! За мен това е гордият и непрекършен човек. За мен то звучи като библейска притча. И аз го харесвам, слабо е да се каже, обичам лирическия герой у Георги Джагаров. Какво ми бърка, че Джагаров в най-зрялата си творческа възраст се превърна в креатура на Тодор Живков и себе си предаде! И още едно друго, пак Джагарово, на самоубилия се Пеньо Пенев (1930-1959) посветено. Чуйте грохота му!

Аз бях добър, аз бях невинен,
но хвана ме и мене бяс:
щом няма как да ви настигна,
поне да дораста до вас.
Оставих простите си дрехи,
сърцето, острия си ум,
облякох нов костюм и тръгнах
по вашия известен друм.

  Сто пъти да преписвам, не бих се наситил на такива стихове. Толкова монолитно изразен, българския рефлекс го няма нийде другаде в националната класика, може би единствено още у П. Пенев; звучи почти като Есхиловия Прометей. А как постно и бледо покрай Джагаровия химн "България" стои например онова инак сърдечно, ваяно с вещина Атанас-Далчево послание "Към родината":

И българин съм не заради твойта бранна слава
и твойте подвизи, и твойта бранна сила...

  Като да се колебае дали улучил точната дума взискателният, педантичен Далчев:

...а зарад туй, че съм безсилен да забравя
за ослепените бойци на Самуила.

  Лирическият герой във върховите Джагарови стихове живее, диша, вълнува се и кипи, та тътне дори мълчанието му; а лирическият герой на тази върхова Далчева творба ми се вижда книжен, така безпомощно предан и чистичък, че и разсъдъчен! Изводът? Не четете Далчев след Джагаров, за да не си развалите мнението въобще за лабораторната изящна словесност!

  Е, какво ми бърка, че самият Георги Джагаров, въпреки оригиналното в поезията си, за дълъг период се беше превърнал в страшилище, в зъл велможа и говорител на партийната цензура! От облечения в най-високи държавнически титли, отличия, длъжности номенклатурен Прометей трепереха не един и двама интелектуалци тук, творци на изкуството, простосмъртни партийни и безпартийни. Неговата партия го използваше като бостанско плашило; печалната му участ в последните му няколко години от живота е като жестока притча за гордия достоен творец, продал таланта си. Лесно ми е да кажа: БКП го употреби. Личното твое достойнство обаче друг не може да ти отнеме; можеш да го провалиш единствено самият ти и никой друг! Ето точно това очевидно се случи с този може би най-значителен между съвременните български поети и хора на изкуството.

  За да се справиш с метастазите на фанатизма, длъжен си да ги обградиш с любов. Странна ли ви изглежда тази идея? Не аз съм я измислил, изрича я великият Уилям Шекспир по повод работата си над такива образцови изчадия, като леди Макбет или крал Ричард ІІІ, които са централни персонажи в две от най-върховите му трагедии. Значи, за да проникнеш до сърцевината на каквото и да е зло в света, обкръжи го с любов, да го проумееш. Защо любов ли! Защото само тя е ключ към разгадаването на сложните личности, съдби и положения в живота. И съжалявал треторазредният актьор, ала разкошен Шекспир за превъзходния човешки материал, погубен от дива страст за власт и слава. Ама то и великият англичанин цитира някого, минал преди него: цитира Богочовека Иисус. Та нали Иисусова е идеята за любовта, като подход към сериозни проблеми от всякакъв характер.
  

  Омразата капсулира проблема; вместо да го реши, да го развърже (само не да го среже, както сторил самонадеяният глупак Александър Македонски* с меча си), и така оставя проблема открит и за идещите подире ни. И какво нередно откриваме с човешко благоразположение да пристъпим в светая светих на комунизма? А онези, които днес ги сочат с пръст и към които скандират "Смърт на червените боклуци!" – те не са отпадък, в повечето случаи са неслучайни, даровити личности, употребени от партийните комисари властници за лична изгода заради дарбите, за таланта им. Не е толкова просто за добрия стопанин да отдели зърното от плесенясалата плява на миналото. В същата плесен от далечната 1917 г. продължават да работят вирусите, от които и днес се възпроизвеждат ненавист и жалка неандерталска самонадеяност. Спомняте ли си пристъпите на тревога в последните редове от философския роман "Чумата" на Албер Камю? Отминала е бедата, чумната епидемия вече е надмогната, народът празнува. Върху една тераса под сияещия мразовит небосвод е доктор Рийо. Сам! Д-р Рийо е самият Камю – авторът, който размишлява над опустошителните световни драми: "Д-р Рийо реши да напише този разказ, за да не бъде от онези, които мълчат, а да свидетелствува в полза на загиналите от чумата, да остави поне спомен за несправедливостта и насилието, извършено над тях, най-сетне, за да каже онова, което човек научава при бедствия, а именно – че у хората има повече неща за възхищение, отколкото за презрение". 

  И вече в самия край: 

  "И като се вслушваше в тържествуващите викове над града, Рийо си каза, че това веселие си остава завинаги застрашено. Защото знаеше нещо, което тази опиянена от радост тълпа не знае и което беше написано в книгите: знаеше, че чумният бацил никога не умира, никога не изчезва и може да дреме десетки години в мебелите и  бельото, да чака търпеливо в стаите и мазетата, в куфарите и в носните кърпи и непотребните хартии, и може да дойде ден, когато за нещастие, а може би за поука на човечеството чумата отново ще събуди своите плъхове и ще ги прати да умрат в някой щастлив град".**

  Роденият на 7 ноември 1913 г. в селцето Мондови, в Алжир пише тези редове като 33-годишен гражданин на Франция, като една от великите "мислещи тръстики"*** на Европа и света от ХХ век: обърнал лице към току-що отехтялата Валпургиева нощ на националсоциализма и фашизма. Ала нацизмът, и това за нас сега вече е ясно! – е епигон на комунизма. Тъй че, моля, не тръгвайте с ненавист, за да не капсулираме спорите на това жестоко заболяване на духа. Да помним Камю, Шекспир, да помним написаното от четиримата евангелисти, както и началото на глава ХІІІ от послание I на ап. Павел до коринтяни:

  "Щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека. Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, – щом любов нямам, нищо не съм". И малко по-късно: "Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинства, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина; любовта всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява".

  Това слабост ли е? Може би конформизъм или мекошавост? Колаборационизъм (съглашателство с извергите)? Любов за съсипаните възможности на нацията, само не омраза! Да запомним и да си повтаряме, че да го научим повече хора, и повечето измежду нас, българите, преживели кошмара на червената чума.

  Следва

 Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 13 fev. 2020

Илюстрации:

- Премиерът на "чистата и свята република" Бойко Борисов;

- Албер Камю, един от върховете в европейската есеистика. 

___
* Плутарх, "Избрани животописи", изд. 1969, с. 27.
** А. Камю, "Чумата", изд. 1966 г., с 239-240, превод на Надежда Станева.
*** Израз на Рене Декарт (1596-1650). Бел.м., tisss.