ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (62.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (62.)

  "Всяка мъдра жена съгражда дома си, а безумната го събаря със собствените си ръце"  Из Притчи Соломонови, Библия

  10.05.1999., продължение III

  По-заплетен е възелът в съдбата на Пеньо Пенев – любимия бард на отрудените искрено повярвали в комунистическата утопия. И този наш поет ми е от любимите, защото ми е близък начинът му на говорене в стих. В сравнение с Пеньо-Пеневите, дори Джагаровите стихове понякога могат да ви се сторят нагласени. Според мен, момчето от село Пеньо Пенев е самороден български характер: груб, а и гальовно нежен; отчаян, разтерзан, но и кремъчно твърд; едновременно и силен, но и слаб; хем прозорлив, хем заблуден войник на Партията. Има моменти, когато лирическият му двойник се изразява досущ като партиен секретар, като заместник-командир по политическата част във военно поделение, другаде пък – като дезертьор от фронта на партийните баталии, редник без пагони, брадясал, изнурен, в изкалян шинел и с гузни очи... ала истински, Боже мой! Как да не му повярвам! Че да не би да съм "не човек, а желязо"*? 

  У него няма албини, няма мазно, няма лицемерие. Когато позира, това ужасно му личи, и пак е истински този нехранимайко с връзка стари вестници под мишница и бележник стихове във вътрешния джоб на ватенката! Народното наше съзнание го митологизира подир самоубийството. Което не се получи с поета Джагаров. Георги Джагаров (1925-1995) като личност беше до известна степен демоничен образ сред българите, сред простосмъртните безпартийни, но накрая и това оттече: забравиха го всички, изхвърлиха го от съзнанието си като стара дрипа. И той си отиде от този свят изоставен, уплашен сякаш и от собствените свои грехове, докато перчемлията Пеньо грее сред българите и в обезпаразитените от т.нар. нов прочит тълкувания на съвременната лирика. Към него обичайните мекерета сякаш ги е шубе открито да посегнат. Дори персони като Марин Георгиев (1946)** – поет и дявол знае още какъв й се явява на госпожица Поезията този трагичен тип, който не се поколеба да посегне и на Вапцаров. Та моментално инак приятната му за прочит и препрочитане публицистична книга "Праг" отлетя зад хладилника паяците да я ръфат. Нагаждача не ща и да го знам. Да го чете, който ще!

  С Джагаровото "земя като една човешка длан" палячовци в ерзац-изкуството днес се премятат по стъгдите на масовото увлечение по изсмукани из пръстите сериали на пошлостта и цинизма, глумят се, гаврят се. С Пеньовите стихове обаче не смеят. Вапцаровото "Вяра" оплюха; за Пеньо-Пеневите къде-къде по-откровено партийни частушки зъб не обелват. Това как ви се струва? Прост ли е масовият българин, че прави онази тънка разлика между комунист-гаулайтер и доверчиво вярващ "певец на социалистическото строителство"! Илюзиите, заблудите на Пеньо Пенев, тях ги преживя май цялото ни следвоенно поколение. Което се случи с Джагаров, можеше да се случи само на посветения в дяволската работилница на сталинизма; което се случи с Пеньо Пенев от Габровското село Добромирка, можеше да се случи с всеки доверчив, манипулиран от раждането си българин.

  Неандерталският антикомунизъм докара нещата дотам бледи някакви сенки да се боричкат помежду си кой да попадне в Списъка за дисиденти*** на интелектуалеца със саморъчно изрязана картонена нимба Михаил Неделчев, кой да ползва благата на демокрацията. Неандерталският антикомунизъм десета година повтаря: "Кой не скача, е червен! Кой не кълне червените, е враг на народа". А кой разсъждаваше по този начин в Съветска Русия в епохата на болшевизма! Ами в Германия през 1933-1939 г.? А в Съединените американски щати през 1955-1958 г., когато маккартизмът вилнееше? Не знам колко още ще трае ерата на омраза, разпалвана от хора с гузна съвест, независимо дали фюрер е вчерашният старши асистент по политикономия във висшата живкова марксическа школа, или писарушко, който пуска перки като юнак от народния епос.

  11.05.1999.

  Пещерният антикомунизъм дискредитира демокрацията като система, основана върху нравственост и справедливост. Изкривената от праведна ярост физиономия на оратори, железобетонно самоуверени в своето, от двете страни на фронта между сини и червени, подозрително си приличат. Мязат си и по тиражираните из медиите обвинения към отсрещната страна. Ако в зората на модерното общество от края на ХІХ век немноголюдни разходки по градското стъргало под строй под развети като черковни хоругви партийни знамена, с плакати, чат-пат и с цигански зурни и тъпан, наети, колкото могат, да вдигат повече гюрултия, бяха форма на приобщаване към европейския "циливилизасийон", то половин век по-късно организиран от звеното за агитация и пропаганда отрепетиран първомайски митинг като за пред дипломати и телекамери с агитки, кръшни хора, всенародно веселие, гневно сключени вежди и размахан юмрук, целият този пищен парад на лукавството как ви се струва?

  Все същата масова екзалтация и надкрещяване, и пак превръщане на единиците в организирано стадо от нули – отделение, взвод, рота, батальон, полк или армия, жадуваща да влезе в сражение до последна капка кръв за великия свой Командир: Salve, caesare! Мorituris te salutat!**** Чуя ли военна терминология, говори ли се за врагове, битки, победи – вече ясна е тя! Остава ни да дочакаме онзи сюблимен миг, кога месията ще изквака: "На-а-апред!" И ми идва на ум фразата "Mit ganzem Krieg kann man uns am Arsch lecken" от романа за добрия войник Швейк на чеха Ярослав Хашек*****. Механизмът за обезличаване не се е променил от няколко хилядолетия. Молчать, не рассуждать! Да не разсъждаваш, да те омаят, сащисат, да те отстранят от корена, от самия себе си, па да те лашнат в планирана от началството най-горе касапница, да речем, с девиза "Да живей България!" или "Да живей демокрацията!" Така крещяха, ако сте забравили какво скандираше тълпата, когато ячки юнаци от едната политическа сила яростно къртеха прозорците на Парламента, символа на демокрация. И когато се вчепкаха чугуненият комунист и железобетонният лъже-демократ, видя се, че онези там двамата са братя близнаци, от една майка раждани, за която майчица ненавистта, омразата, гневът са й тъй жизнено необходими, както слънцето, въздуха и водата за всяко живо същество.

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 13 fev. 2020

Илюстрации:

- Командирът на "чистата и свята република"******

- Народното събрание е символ на демокрацията.

___
* От "Балада за комуниста", христоматийна творба на самоубилия се Веселин Андреев (1918-1991). 

** Марин Георгиев: "Очаквах да ме убият заради книгата ми за Вапцаров!" 
https://blitz.bg/article/10495, но и https://pogled.info/bulgarski/prof-chavdar-dobrev-vaptsarov-i-negoviyat-ekzekutor.109897

*** (лат. dissidens, entis "несъгласяващ се")1.Отстъпник от вярата, разколник.2.прен.Родоотстъпник.

**** (лат.) Преди битка гладиаторите към императора: "Цезаре, отиващите да умрат те приветстват!"
***** (нем.) "С цялата тази война могат ли да ми цунат гъза!" Я. Хашек, "Швейк", изд. 1986, с. 318.

****** "Онова време показа как само за четири години власт всенароден любимец може да се превърне във враг на народа си – като му се обиди, а след това и да започне да работи срещу него. През януари 1997 г. Иван Костов бе най-прегръщаният и целуван от лелки по площадите мъж. Не свали тъмносинята лента от челото и кожената си шуба, докато не стана премиер-министър. Неотлъчно с него бяха Евгений Бакърджиев, който заедно с масовия българин пушеше най-евтините цигари "Мелник", и Богомил Бонев, който му спасяваше гърба на Костов и в нощта на 10 януари 1997 г., когато БСП обвини господин Костов, че се готви да предизвика гражданска война. В онези дни СДС бе семейство. Костов, Бакърджиев, Бонев, Екатерина Михайлова, Надежда Михайлова по празниците си ходеха на гости. Някогашните седесарки с умиление разказват как на НИС на СДС Иван Костов мило ги пращал във фризьорския салон на гърба на сградата, за да имали търговски вид, че влизат във властта. Днес, предадени от Командира, първите му хора Бакърджиев и Бонев не щат и да чуят за него". Копирано от standartnews.com  Бел.м., tisss.