ПАНОПТИКУМ (3.)

Фалшивите пророци

ПАНОПТИКУМ (3.)

    Продължение от 01.01.2000.

  Седем атрибута на Злото съобщава авторът (вж. цит.съч.*, с. 32-33): 
    – личния автомобил, 
    – апартамента, 
    – чашката винце,
    – механата, която човекът си устроил в мазенцето,
    – купената чуждоземна вещ,
    – йониката, на която се учи да свири изтърсакът,
    – пътуването до чужбина...
  Че какво лошо има в тези неща?!

  Давид от притчата на Стефан Продев почти по библейския сюжет бил, моля ви се, пролетарий, възправил се срещу Голиат, представен като някакъв средно заможен гражданин. Че нали точно тази категория – средно заможните стопани! – във всички епохи са били основният крепител на държавата, и това е азбучна истина. "Бедното момче от Банишора" – авторът, ползва низ от клишета на партийната агитация: 

     "готови да се хвърлят и в ада, но да изпълнят дълга си" (с. 41), 
    "беззаветно предан на поетия дълг" (с. 43)... 

  Но есето "Реквием за коня" е сред най-добрите неща в сборника. Дали е усещал публицистът каква ода на проектираната от княз Фердинанд кавалерия сътворил! Не Будьоновски коне, а някогашни тежковози от Българската ни артилерия внасят сантиментално-печалния чар в текста. Подтекстово откривам здравия дух на ред и самочувствие у някогашната стегната, действително могъща Българска армия, не обичайните затлъстели чиновници под пагон. Военните коне, как говорят имената им! Герой, Трон, Кочмар, Слон, Билет, Гратис, Сокол, Тон, Делфин, Екипаж, Балкан. Така родно е съчетанието между бедняшката гордост у хлапака от крайния квартал Банишора и воинското самочувствие, каквото от десетилетия вече не откриваме в жалките останки от някогашната армия – гръбнак на Българската ни държава. Но и това е друга тема; накъсо, престане ли да се изживява като ортодоксален партиец, Продев звучи вълнуващо, вж. с. 41-44, "Незабравимо време".

  Подир сантименталното есе "Колибите и момчето" с образите и размишления, така човешки, така по български приглушени, жизнелюбиво печални, иде третата дежурна за партийната есеистика тема (освен партизаните и строителния епос) – сраженията с еснафа, заклеймяване на саможивия, ограничен в семейния си бит простодушен българин. И в това есе лъщи назидателният грубиянски тон, когато най-човешкият стремеж др. Продев обявява за гнусна ерес, вж. цит. съч., с. 87-95, "Писмо до познати". Поне пет белега на казионната червена публицистика виждам тук образцово приложени:

 1) Тенденциозност: "Вие", т.е. врагове, саботьори, провокатори, буржоа, еснафи, и "ние", т.е. мъжествените, най-достойните, най-верни синове и дъщери на народа, всеотдайните, накратко казано – праведниците. Всъщност, карикатурният образ на врага служи, за да внуши каква ценност за Българския ни род е партиецът;

  2) Лицемерие, представено като пищна, сърцераздирателна тревога, ала по-скоро начин да се подмени пак с клишета вълнението за ставащото тук и сега. Тревога за катаклизми зад девет земи и морета, показно изразена, нашепваща: партиецът не спи, партиецът будува, партиецът е живата съвест на епохата. И цялата тази плява е за да прикрие раболепниченето сред тази категория предатели към нацията;

 3) Липса на домашно възпитание, нещо, което откривам и у други двама автори с подобен натюрел: пловдивчанинът Лазар Мастагарков и друг един тънък ценител на Достоевски, ама и на Хемингуеевите кокошки (не успял да си преведе от руския оригинал думата "котки"), които кокошки му направили впечатление, подразнили го – него, г-н академика от Сливен Атанас Славов, приятел на онзи митичен кебапчия с тиган № 8, с който тиган милият борец за духовни европейски ценности се готвил да залумка по кратуните опонентите си. Ето и култова фразичка на Невежеството у Стефан Продев: "Сигурно съм груб, но съм точен" – любува се той сам на себе си в опус, чието заглавие му служи за надслов на целия сборник*. Как да се не гордееш!

 4) Опростителство. "Не знам защо (бел.м., tisss – след като му разправил приятелят каква виличка смята да си построи), мислех нещо тъжно". И по-нататък: "Застанал под отровната й гъба (бел.м. – на китайската атомна бомба), еснафът мечтаеше". И това трябва да буди у читателя отвращение от "еснафския" стремеж към лично щастие. Взривяването на съветска атомна бомба иначе беше борба за мир. Като в древната латинска сентенция "Si vis pacem, para bellum", искаш ли мир, готви се за война. 

 5) Празнословие. Стефан-Продеви му "бисери": 
    "конфликтите на епохата", 
    "червено петно върху ризата на Пирея", 
    "удари на набат" (бел.м., руско-български турлю-гювеч, безсмислицата буквално би трябвало да се чете "удари на тревожни удари върху камбана при бедствие"). Та ето как столичанинът Стефан Продев се явява още един ограмотен рабфаковец** наред с академика (?!) Атанас Славов от Сливен и изрядните знания върху така любимия им руски език. Примери за словоблудство дал господ!

    "вие не обичате да се тревожите", 
    "никой от вас не обича бурите", 
    "вас ви е страх", 
    "вие не сте личности", 
    "вие отдавна сте престанали да възприемате света като гражданин", 
    "имате вили, но нямате идеи и подвизи", 
     "вашите зъби растат за сметка на сърцата ви", 
    "вие така много обичате да консумирате. Вие сте хищници", 
    "вашето лекомислие и вашата безотговорност са неограничени" и т.н.

  Излез на улицата с тези купешки фразички, и ще те вземат за невменяем! Ей тъй жарко говореше на простосмъртните безпартийни водещият сред публицистите на болшевишката пропаганда у нас дисидентът г-н Стефан Продев – култов образ за т.нар. инакомислещи, главен редактор на вестник с показателното име "Култура", една от трибуните на самодоволната партийна представа за цивилизованост. Поне две от тези задевки ме карат да мисля, че атакувайки еснафа – удобното сламено чучело за мнозина стремящи се към София дълбоко-провинциални поети, както и за кеф на партийния електорат, да се умиляват капризните вечни партийни евнуси, публицистът Продев през далечната 1987 г. правил словесен портрет на типичния партиец, дошлия да се устрои в София полуграмотен мечтател. Два пасажа бият в тази посока:

  "Няма нищо по-забавно, по-мъчително от вашите усилия да изглеждате културни", и "Трябва да ви се признае умението да компилирате, да създавате фасади".

  Въпреки жалката истина – пише Продев – заради "големите бели полета, легнали по пътя на вашето знание", заради "пропасти в школската ви култура" стигаше се и дотам във витийното си слово пламенният ръководител на Партията да се обърка като пате в калчища с някой мил словесен гаф и сетне да се наложат пояснения, от които пък зевзеците гребяха не с шепи, ами с кофи за политическите си вицове. На живо Бай Тошо, например, в реч по Българската телевизия обяви Индия за "бисер в короната на американския империализъм", или може би най-сполучливият му гаф,  радост за душата: при тържествено рязане на лентички в Ботевградския завод за полупроводници: "Тази година за полу проводници, пък догодина – за цели жици!" Лапсусите на академик Иван Славков мязат донякъде на изцепките у първия човек в Партията. Тато, Батето, Чичовото – България им е бащиния и "хубавите хора" се разпореждат с нас, доколкото им позволява присъщата и до днес за партиен лидер войнстваща посредственост.

    БЕЛЕЖКА:

  Имам хипотеза, че Продев си служи с образа на еснафа като с бостанско плашило, за да покаже истината за неграмотността по висшите етажи на властта у нас, а и за изгубилите нравствени позиции още в седемдесетте години на миналия век не само сред партийната членска маса, но и сред мекеретата – интелигентни иначе персони, обслужващи властта и всяка поочистена от миналото отрепка с пост в държавата.

  БЕЛЕЖКА:
  Паноптикум – сбирка восъчни фигури на политици и други ценности.

      Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited 24 oct. 2019

___
* Стефан Продев, "Разказът на палача", изд. 1987 г.
** Партийните му другари в издателството поне да го редактирали, като не знае любимия си руски език, ама смеят ли да посегнат върху ореола и нимбата на "образцов политически оратор"! Бел.м., tisss. 

НЕВЯРНАТА СЪПРУГА

НЕВЯРНАТА СЪПРУГА

ВЛЮБЕНИЯТ ЦИГАНИН:

– Аз я отведох на реката*
като един уверен мъж,
звезди й свалях и нататък
потънахме в море от ръж.

 В рокле с две тънички презрамки,
такава – пъстра, от басма,
събу се, по сандали само,
целуваше ме и се смя.

Дори не съм я уговарял,
пламтеше слънцето над нас
и в августовската омара
с целувки й отвръщах аз,

а тя ми шепнеше в ухото
несвързано какво ли не,
излегната по гръб, защото
бях паднал аз на колене.

Отгоре гледаше ни сякаш
усмихнат и самият Бог
и в сухия крайречен пясък
затъна тежкият й кок.

Бе млада, твърде неспокойна
като внезапен летен дъжд –
 бях сигурен, че е девойка,
ала тя имала си мъж.

Осъмнах с нея гол в реката
и къпахме се дълго там,
преди да продължа нататък
отново беден, тъжен, сам.

На пътища обречен, мамя,
пристигам, губя се без вест,
ала заклех се да я браня,
да пазя женската й чест.

Водите времето си влачи,
където тъжно ме прокле,
и още чувам я как плаче
и да се върна ме зове...

АВТОРЪТ:

– Отсъствието не прощава; 
проклет дано да е мъжът
ожънал и засял случайно
и продължил по своя път!

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 23 oct. 1979 – edited by 23 oct. 2019

–––

* Аз я отведох на реката;

бях сигурен, че е девойка,

ала тя имала си мъж...

От "Невярната съпруга" на Федерико Гарсиа Лорка, бел.м.,tisss.

МОМИЧЕТО ОТ КРАЙНИЯ КВАРТАЛ

МОМИЧЕТО ОТ КРАЙНИЯ КВАРТАЛ

По Робърт Бърнс

Пратили я наша Джени хляб от супера да вземе, 

а пък проснали се неми локви езерно лъщят,

събота е, сутрин рано, люшка се пране голямо, 

сякаш кораб е разпънал своите платна за път. 

Във варела сред боклука двама просяци се сбиха 

за остатък от мастика и комат мухлясал хляб, 

ругатни, псувни се чуха, даже мярна се мотика 

и внезапно появи се полицейски смел отряд. 

Хем опасно, хем мъгливо над кварталното ни кино 

зад завесите кирливи и в кресла с оръфан плюш – 

от балкончетата сиви екшън гледаме на живо  

как онез се млатят диво и цвърти кръв с цвят на руж. 

Покрай джипката с буркана, мигащ в синичко, застана 

командирът полицейски строен, горд и звездочел, 

той към двамата хайлази нещо некрасиво каза, 

плю в калта и зъл нагази, спусна се като орел. 

Старата вдовица Кера с кокали и лук замери 

джипката, с ченгета пълна, избоботи с мъжки глас: 

– Капитане, капитане, леле-мале що ще стане, 

ако гьостерица хвана и сама ви погна аз!

Господ гледаше отгоре, облаците с крак разпори – 

тресна гръм и над квартала на талази рукна дъжд, 

завоня екарисажно, ала туй хич не е важно; 

важно ще е, ако Джени тича в цъфналата ръж.

И тогава става смешна врявата там нечовешка

пред момичето, което търси своя принц сред нас,

ала ние май сме слепи – и печални, и нелепи

пред момичето, в което влюбих се внезапно аз.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 22 oct. 1999 – edited by 22 oct. 2019

ПАНОПТИКУМ (2.)

Фалшивите пророци

ПАНОПТИКУМ (2.)

  Продължение от 01.01.2000.

  Оръжия, въоръжени акции, гробокопането и барикадата, като обикнати метафори за "закономерния поход към сияйното утре на световната хармония и любов", тези пропагандисти неслучайно упорито повтаряха из стройните си умозрителни теории. Не признаваха покаянието за изход от трагичното несъответствие, като естествена форма за очовечаване и усъвършенстване у съгрешилия човек. "Врагът" – децата, внуците, правнуците му на този "враг" бяха обречени да носят клеймото на позора като низши твари, с които партаецът може да се гаври. Странното стига дотам, че – за да е стопанин, човек буквално трябвало да се лиши от всичко лично и не според философията на Иисус, а колкото по-безличен, по-всеотдаен, по-самоотрицателен, самоотвержен и саможертвен пред партийния олтар и пред вожда, значи толкова по-съвършен борец за световен прогрес е той.

  В човешката природа егоизмът (енергията на егото, на аз-а) е генетично заложен. Красивата отровна химера не успява да се наложи, защото безименните партийни редици бяха обречени или да лицемерничат, ако имат ум и свое мнение, или да се претопят във фанатизираната маса от маргинали – изпълнители на чужда воля, с други думи казано, това бяха така любимите на Маркс и Ленин винтчета и лостчета на партийната трансмисия. В маршируващите червени полкове личността изгубва всякакъв смисъл. Уви, и в родната ни класика автори като Вапцаров се равняваха по литературни фатмаци от типа Христо Радевски, които се гордееха точно с това свое самопожертвувателно обезличаване: "Не съм ни Радевски, ни Христо, а съм безимен твой войник..."  

    * * *
  Сборникът от есета "Разказът на палача" на Стефан Продев е равносметка върху милиони лични драми, провали, сривове, когато изпълнени с най-добри намерения "червени бойци на идеологическия фронт" бяха принудени да лицемерничат, за да прикрият личното си неверие. Към този уж показателен за опонент на Т. Живковото управление публицист не виждам основание да крия огорчението си. Талантът ни е даден не за да слугува на която и да е партия, а да отваря хоризонти към високите сфери на етика и естетика, които нито са идеологически понятия, нито партийни.

          Душата ми не е модерен ресторант,
          за да гуляят в нея разни дами!
          Не искам да пилея гордия талант
          в дребнавости и лични, празни драми!

– написал в предсмъртните си минути може би най-българският като стил, а и като манталитет поет* на днешна Европа. Нека да е обеца на ухото за любители на т.нар. модерна умозрителна, суха и скучна като плява "трудна поезия". Има общочовешки изисквания, дето няма как да бъдат заобиколени или пренебрегнати; в този смисъл християнската нравственост не виси във въздуха, а е градена върху количествени натрупвания от античната култура, както и от съзерцания на дяволития разум върху живота и човека, докато умозрителните компилации у Маркс и последователите му си остават експеримент, епизод от двехилядигодишната християнска цивилизация.

  Не знам до каква степен гражданин на Западна Европа би могъл да си представи що е реален комунизъм. Българите сме богати с опит. Мисля си: дали поколенията българи, като преживели т.нар. "соц.", не сме с предимството на изболедувалия и имунизиран срещу великата отровна илюзия? Защо да не кажем: да, ние оцеляхме! Преживяното за някого може и да е повод да се чувства малоценен; за мен лично преживяното означава, че коренът ми – колкото и да се стараха да го изтръгнат и стъпчат, колкото и да го рязаха и ашладисваха с руския или северноамерикански манталитет, колкото и да го ръсеха с идеологическа кал, си остава жилав, жизнен, весел и плодовит. Западният човек го няма този опит, западнякът едва ли може да си представи с какво "рядко щастие" се е разминал.

     * * *
  Мои си бележки, грубичко надраскани по белите полета на споменатия сборник с идеологически есета, докато го четох и препрочитах няколко пъти с респект, но и с удивление. Към грандоманското въведение съм си отбелязал – 100% лъжа! срещу пасажа "Нашият славен Девети никого не уби за късче земя или за кесия жълтици. Животът, който се роди, охраняван от пушките ни, имаше други амбиции. Той не ламтеше, а търсеше, не грабеше народа, а го просвещаваше, превръщаше го от роб в стопанин". Техният Славен Девети... От поколението съм на най-просвещаваните ("от петгодишни хлапенца промиван мозък") горди стопани. Бяхме уж собственици на гигантска тежка индустрия, огромна по площ плодна, подредена земя, дворци и резиденции, самолети, кораби и прочие красоти... с незначителната подробност, че други се облагодетелстваха, а и днес точат от това богатство. На нас другарите и другарките, или господата и дамите от лъже-елита на същата тази разпростряла се като многоглава хидра в ГЕРБ, ДПС, БСП, ВМРО, ПП Атака, НФСБ и пр. Партия бяха предоставили лукса да се гордеем, колкото си щем и пред когото си щем.

  Къде е моят дял от това приказно общонародно имане? Дали моите деца, внуци и правнуци ще имат разкоша колкото щат като мен да се гордеят, ако са дотам тъпи и глупави! – с нещо, което никога не им е принадлежало, макар да е резултат от труда на техните бащи и майки, баби и дядовци? Кой си присвои имотите на нацията след сдаването на властта от бившата БКП? Не са ли "най-достойните и незаменимите", които още в първите десетина години след Десети ноември не преораха открай-докрай и не превърнаха България в пустош, а българите в най-бързо топящия се етнос от задния двор на континента Европа!

  И най-веселото, от бивака на обновените бивши ечи: "Искахте демокрация? На ви демокрация! Има да сънувате Живков, ама така ви се пада". В Плевен местната им партийна ядка на обновилите се "демократи" агитира със сравнителен списък за цени на стоки от първа необходимост преди и след Десети ноември, като мотив за привличане на симпатизанти. И не виждам как българин с мизерна пенсия не би се прехласнал по тази алена мухоловка.

  Кога ни кълнат, че не сме имали реална опозиция сред интелигенцията, дали си дават сметка, че над трите хилядите умъртвени по политически причини в моята следвоенна България са повече от политическите екзекуции във всички взети заедно бивши соц. държави на Централна Европа (ГДР, Чехия, Словакия, Полша, Унгария?

  Следдеветосептемврийската власт у нас чрез т.нар. рабфак** фабрикуваше в къси срокове лъже-интелигенция, предназначена за нуждите на соца и далече от нашата национална културна традиция. Методическа помощ в тази сфера оказваха висшите школи на СССР, откъдето тук долитаха да споделят опит лисенковци, тимирязевци, стахановци, мичуринци, злобинци, последователи на железния Феликс Едмундович Дзерджински, важни за властта кадри, които заместиха избитите или прогонените от България интелигенти (учители, инженери, лекари и пр.)

  Ако се вгледате в биографията на типичния днешен лидер или политолог у нас, с малки изключения това е възпитаник на сталинска и ленинска школа за демагогия, заел роля на ярък антикомунист, борец за европейски духовни ценности. Виж къде е учил, кои му пророците, кои – учителите! Именно тези отличници, тези прилежни възпитаници на маркс-ленинската философска мисъл и етическа школа днес най-кресливо агитират за демокрация. 

  Боже мой, защо ли! Дали не от гузна съвест?

БЕЛЕЖКА:
Паноптикум – сбирка восъчни фигури на политици и други ценности. 

   Следва

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited by 21 oct. 2019

    Илюстрации:

    горе – София, 23 юли 1943, Никола Й. Вапцаров преди екзекуцията;

    долу – Пловдив, юли 1994, агит-трибуна на СДС край Гребния канал.

___
* Пеньо Пенев (1931-1959).
** Рабфак – т.нар. работнически факултети, където по съкратения курс от полуграмотни селянчета беше произвеждана "интелигенция". Именно тези верни на Партията кадри оглавиха всички до един сектори на стопанския и духовния живот на България след Втората световна война. В университетите, нароили се напоследък като гъби след дъжд върху конска фъшкия, част от тези някогашни рабфаковци са обградени с респект и благоговение. Рабфак завършва и е пратена с партийна протекция да учи в Юридическия факултет на Софийския университет и г-жа Цецка Цачева - бивш Председател на Народното събрание. Бел.м., tisss.

ПАНОПТИКУМ (1.)

Фалшивите пророци

ПАНОПТИКУМ (1.)

  24.12.1999. 

  Не бях виждал лицето му инак освен сгърчено в гримаса на уж притеснен човек, а с упорита нотка отвътре, която настоява: Това съм аз; длъжен си да се съобразиш с мен. Три или четири пъти, може да са и повече, се случи да го виждам ту като човек, ударен от властта, минал през следствените помещения на Държавна сигурност, ту като редактор на вестник и автор на сборник стихотворенийца с претенция да кажат нещо важно, ту най-обикновен съгражданин в най-обикновен битов разговор... и все с усещането за тази негова сбръчкана душа!* По друг начин си обяснявах работите, а ето, от книгата му със спомени, за която тези дни научавам, сам тръгнал да буни бесове край себе си. Гузната му съвест вероятно го принуждава да напада, да хапе довчерашните си приятели само и само да изпъкне колко силно пострадал. 

  Фактът! Преди доста години, привикан в Държавна сигурност с двама още наивни храбреци, за да отърве кожата си, а и от малодушие изпява пред милиционерския следовател най-близкия си приятел, и не само го изпява, но му приписва подвизи, дето не са и били, и приятеля му Съдът го осъжда на четири години затвор. След тригодишно лежане под ключ бившият конспиратор и враг на държавата излиза от затвора, подписал се да служи като информатор на същите тайни служби с такова едно страховито именце Страхил, което не ми се щеше тук да споменавам. И какво се получава ли? Не знам какво се получава, но тази е тъмната част от блясъка на Славния Девети (септември) и романтичния блясък на Славния Десети**. Поради что точно тези стремящи се да ни кажат върховни истини и откровения свише за нас – множество обикновени българи, заемат сега героическа поза като цигането, дето представяло на апапите в гетото пленяването на кораба "Радецки": "И значи, вайводта Ботюв, кат я змъкна от гащите му оназ калъчката остра, му зъповяда на капетанина австралиец: Ей, туй гемийка – мойту!"

  Такъв го виждам да се муси насреща: "Какво знаете вий? Вий нищо не знаете".  

    * * *
  Трийсетгодишен, женен, с две дечица, канех се да възирам от България. Всичко във вестника, дето работех, от един момент насетне взех да гледам като Театър на абсурда. Колкото по-далече съм, казвах си, толкова по-слабо ще ме мъчи и дразни овчедушието, ще разперя криле като албатрос и хееей, ей я де Обетованата земя. Опитах да си представя лъчезарен щастлив хоризонт нейде там на Запад, е-е, да речем, в Швейцария; швейцарците швейцарски крави гледат, шоколадът им хубав, часовниците точни, не воюват швейцарците, не им се и налага тепърва да доказват на света колко са храбри, честни, умни, чисти, уредни, колко държат на своето и не посягат към чуждото. Ами че от Средните векове още се знае – най-добрите воини на света са швейцарските стрелци. А девиз на японските самураи твърди "На най-добрия нинджа не му се налага да се бие", което иде да каже: ежат се, като японски петлета настръхнали, недоказалите се, изречено на моя си филибелийски жаргон: таралежат се леваците, само слабата ракия ходи със свещ в ръка и си търси боя.

  Размечтал се бях да се куртулиша от нашенския Цирк на посредствеността. Четях стихове на американската чудачка Емили Дикинсън от затънтеното градче Амхърст и ми светваше пред очи. Ами да! Да говори истина не е привилегия за когото и да било, а лично право на всеки от нас сам да реши кое е истина, кое – демонстрация. "Мехури от красноречие: това е всяка слава" – в писъмце пише г-ца Емили. Повече ми харесва, обаче, и е подходящо за темата ми четиристишието й:

Колко е мрачно да си някой
– и като жаба мокра –
цял ден името си да квакаш –

пред възхитена локва...***

  И останах при своите, реших да не се правя на вегетарианец, като ги зарежа.  

  27.12.1999.

  Глупаци ли сме, та ни водят за носа с приказки за килим от рози и изобилие от дарове... утре, в неопределеното грядуще? А животът ни си го живеем тук и сега, разпилян на сюжети като зрънца от броеница, и в тази броеница са бели, черни и всякакви по цвят зрънца, какъвто е изобщо светът. Тогава защо чакаме от някое посолство у нас или от чужда столица да ни кажат какво следва? Защо сами да не отберем от миналото не тревите с мирис на барут и димяща кръв, а дъхави цветя, които показват как се живее за род и отечество, без да се мре, без онези познати честолюбиви образи (Раковски, Бенковски, Ботев) и пр.; за внушенията говоря, не за личности в Българската ни История.

  Да вдигнем у себе си Пантеон на признателност към Героизма и да спрем да се сравняваме единствено с героя – преклонението не бива да е превръзка през очи; защото няма по-съществено на света за нас сега и тук, застрашително оредяващи българи в границите на "чистата и свята" мечтана Република, как да оцелеем! Едва ли сме вече и пет милиона с българско самосъзнание и национално достойнство.

  01.01.2000.

  Ура-а-а! В третото хилядолетие от Христа нахълтахме. Много джепане изпуцаха съседите в Новогодишната нощ. То не бяха фойерверки, бенгалски огън, салюти, канонада от изстрели, същинско бойно поле, да му се не види макар! Да му се не надяваш, че толкова муниции скътал този притеснен, уж кротък народ!

  Избиваме ли комплекса за малоценност, братя българи? Правим се на герои, що ли???? (Въпросителните са от тефтерчето на Васил Кунчев.) Темата за стопанина – антипод на ратая, на живеещия ден за ден случаен човек, е основна тема не само за християнската етика и философия; темата я разработват и агитатори на комунизма от Карл Маркс насам, като наблягат, че това не е теория – една от многото, а Учение, т.е. нещо цялостно, съвършено и грандиозно, ключ към тайнствата на обществения космос. Въоръжен с това учение, Чичо Вичо от село Голтупан може да се кощопери пред изнежените интелигенти и пред всички т.нар. родни подлоги на империализма.

  Подлога – уместна, чудесна дума като за случая. Чух я за пръв път от демократ през август 1990 г., когато човекът с дълбокия си звучен глас ме простреля: ти си червена подлога, докато с показалец пробваше да ми бръкне в окото. Става това надвечер в градинката между три важни обществени институции за моя Пловдив: Аптеката, Кебапчийницата, Централната пловдивска жп-гара, в присъствие на друг светъл образ, който по-късно издаде стихосбирка, ако се не лъжа, под надслов "Синята метла" – мотае се у дома с приятелско посвещение от автора й. Затварям скобата за някогашни демократи, които тогава и сами се не разбрахме кой какъв е, за какво се бори. Минаха някакви си 20... 30 години**** и нещата се поизбистриха, дойдоха си на мястото. Изясни се кой кой е, за какво се борил. Поетът с метлата е депутат на ГЕРБ и говори в стихове от трибуната на Народното събрание, а онзи с навирения показалец си остана преподавател в местната музикална академия.

  Ползвайки христовия модел за добродетелен успешен живот, "партаецът" – или марксистът, ако предпочитате! – така префасонира нравствените норми, че като краен стремеж надделява не Човеколюбието, не Любовта в широкия смисъл на думата, а надделява Антагонизмът, Враждата, Тоталното противопоставяне: демек, или те, или ние, среден път няма, мамицата им вражеска. 

  Фалшивият праведник кълне и днес от името на Бога, и днес следва собствената си представа, че е специален пратеник. Има го и в другите световни религии това нещо – образът на злобния агитатор. И при соца у нас, та до Иван-Костовата партия Демократи за силна България посветеният в единствено правата вяра гради усвоен от йезуитите демоничен образ на човека отсреща, жизнено необходимия за гнева му Образ на врага. За да плува в свои води, партийната, в случая – Иванкостовистката мания, съветва своя агитпропчик: Унижи опонента, закрещи му, че е Враг на народа и го повтаряй, повтаряй, повтаряй това до разграждане физическо – от личната му собственост до личността на собственика, т.е. до екзекуцията на врага*****. И така отново стигаме до старата тема за гробокопачите на Карл Маркс и неговите хора на Запад, още повече – на Изток, та ча-а-ак до Северна Корея и Китай******.

БЕЛЕЖКА:
Паноптикум – сбирка восъчни фигури на политици и други ценности. 

  Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited 21 oct. 2019

    Илюстрации:

       горе – Митинги от 1990 г. по улиците на големите български градове;

       долу – Трибуна от лятото на 1990 г. за преименуване на БКП в БСП. 

____
* Вж. http://www.slovo.bg/old/litforum/006/yruskov.htm
** Свалиха Тодор Живков на пленум на БКП от 10.ХІ.1989 г.
*** Емили Дикинсън, сб. "Крехки небеса", изд. 1988, с. 58.
**** Гърневски Спас (1953) е Поетът-кмет на Пловдив, сега депутат на ГЕРБ.

***** Според Корана, правоверният ще да изпитва най-сладко блаженство, обзет от екстаз в Отвъдното, съзерцавайки от висотата на Райските кефове как душицата на съседа му неверник се пържи там долу, в Пъкъла: "Наистина праведниците са в благодат и наистина грешниците са за Ада! Ще горят там в съдния ден" и още много бла-бла-бла. 
****** Вж. https://news.bg/world/nova-era-za-kitayskiya-sotsializam-obyavi-si-dzinpin-na-xix-kongres.html?utm_source=Push%20Notifications&utm_medium=article&utm_campaign=%D0%9D%D0%BE%D0%B2%D0%B0%20%D0%B5%D1%80%D0%B0%20%D0%B7%D0%B0%20%D0%BA%D0%B8%D1%82%D0%B0%D0%B9%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%8F%20%D1%81%D0%BE%D1%86%D0%B8%D0%B0%D0%BB%D0%B8%D0%B7%D1%8A%D0%BC%20%D0%BE%D0%B1%D1%8F%D0%B2%D0%B8%20%D0%A1%D0%B8%20%D0%94%D0%B7%D0%B8%D0%BD%D0%BF%D0%B8%D0%BD%20%D0%BD%D0%B0%20XIX%20%D0%9A%D0%BE%D0%BD%D0%B3%D1%80%D0%B5%D1%81 Бел.м.,tisss.