ПАНОПТИКУМ (1.)

Фалшивите пророци

ПАНОПТИКУМ (1.)

  24.12.1999. 

  Не бях виждал лицето му инак освен сгърчено в гримаса на уж притеснен човек, а с упорита нотка отвътре, която настоява: Това съм аз; длъжен си да се съобразиш с мен. Три или четири пъти, може да са и повече, се случи да го виждам ту като човек, ударен от властта, минал през следствените помещения на Държавна сигурност, ту като редактор на вестник и автор на сборник стихотворенийца с претенция да кажат нещо важно, ту най-обикновен съгражданин в най-обикновен битов разговор... и все с усещането за тази негова сбръчкана душа!* По друг начин си обяснявах работите, а ето, от книгата му със спомени, за която тези дни научавам, сам тръгнал да буни бесове край себе си. Гузната му съвест вероятно го принуждава да напада, да хапе довчерашните си приятели само и само да изпъкне колко силно пострадал. 

  Фактът! Преди доста години, привикан в Държавна сигурност с двама още наивни храбреци, за да отърве кожата си, а и от малодушие изпява пред милиционерския следовател най-близкия си приятел, и не само го изпява, но му приписва подвизи, дето не са и били, и приятеля му Съдът го осъжда на четири години затвор. След тригодишно лежане под ключ бившият конспиратор и враг на държавата излиза от затвора, подписал се да служи като информатор на същите тайни служби с такова едно страховито именце Страхил, което не ми се щеше тук да споменавам. И какво се получава ли? Не знам какво се получава, но тази е тъмната част от блясъка на Славния Девети (септември) и романтичния блясък на Славния Десети**. Поради что точно тези стремящи се да ни кажат върховни истини и откровения свише за нас – множество обикновени българи, заемат сега героическа поза като цигането, дето представяло на апапите в гетото пленяването на кораба "Радецки": "И значи, вайводта Ботюв, кат я змъкна от гащите му оназ калъчката остра, му зъповяда на капетанина австралиец: Ей, туй гемийка – мойту!"

  Такъв го виждам да се муси насреща: "Какво знаете вий? Вий нищо не знаете".  

    * * *
  Трийсетгодишен, женен, с две дечица, канех се да възирам от България. Всичко във вестника, дето работех, от един момент насетне взех да гледам като Театър на абсурда. Колкото по-далече съм, казвах си, толкова по-слабо ще ме мъчи и дразни овчедушието, ще разперя криле като албатрос и хееей, ей я де Обетованата земя. Опитах да си представя лъчезарен щастлив хоризонт нейде там на Запад, е-е, да речем, в Швейцария; швейцарците швейцарски крави гледат, шоколадът им хубав, часовниците точни, не воюват швейцарците, не им се и налага тепърва да доказват на света колко са храбри, честни, умни, чисти, уредни, колко държат на своето и не посягат към чуждото. Ами че от Средните векове още се знае – най-добрите воини на света са швейцарските стрелци. А девиз на японските самураи твърди "На най-добрия нинджа не му се налага да се бие", което иде да каже: ежат се, като японски петлета настръхнали, недоказалите се, изречено на моя си филибелийски жаргон: таралежат се леваците, само слабата ракия ходи със свещ в ръка и си търси боя.

  Размечтал се бях да се куртулиша от нашенския Цирк на посредствеността. Четях стихове на американската чудачка Емили Дикинсън от затънтеното градче Амхърст и ми светваше пред очи. Ами да! Да говори истина не е привилегия за когото и да било, а лично право на всеки от нас сам да реши кое е истина, кое – демонстрация. "Мехури от красноречие: това е всяка слава" – в писъмце пише г-ца Емили. Повече ми харесва, обаче, и е подходящо за темата ми четиристишието й:

Колко е мрачно да си някой
– и като жаба мокра –
цял ден името си да квакаш –

пред възхитена локва...***

  И останах при своите, реших да не се правя на вегетарианец, като ги зарежа.  

  27.12.1999.

  Глупаци ли сме, та ни водят за носа с приказки за килим от рози и изобилие от дарове... утре, в неопределеното грядуще? А животът ни си го живеем тук и сега, разпилян на сюжети като зрънца от броеница, и в тази броеница са бели, черни и всякакви по цвят зрънца, какъвто е изобщо светът. Тогава защо чакаме от някое посолство у нас или от чужда столица да ни кажат какво следва? Защо сами да не отберем от миналото не тревите с мирис на барут и димяща кръв, а дъхави цветя, които показват как се живее за род и отечество, без да се мре, без онези познати честолюбиви образи (Раковски, Бенковски, Ботев) и пр.; за внушенията говоря, не за личности в Българската ни История.

  Да вдигнем у себе си Пантеон на признателност към Героизма и да спрем да се сравняваме единствено с героя – преклонението не бива да е превръзка през очи; защото няма по-съществено на света за нас сега и тук, застрашително оредяващи българи в границите на "чистата и свята" мечтана Република, как да оцелеем! Едва ли сме вече и пет милиона с българско самосъзнание и национално достойнство.

  01.01.2000.

  Ура-а-а! В третото хилядолетие от Христа нахълтахме. Много джепане изпуцаха съседите в Новогодишната нощ. То не бяха фойерверки, бенгалски огън, салюти, канонада от изстрели, същинско бойно поле, да му се не види макар! Да му се не надяваш, че толкова муниции скътал този притеснен, уж кротък народ!

  Избиваме ли комплекса за малоценност, братя българи? Правим се на герои, що ли???? (Въпросителните са от тефтерчето на Васил Кунчев.) Темата за стопанина – антипод на ратая, на живеещия ден за ден случаен човек, е основна тема не само за християнската етика и философия; темата я разработват и агитатори на комунизма от Карл Маркс насам, като наблягат, че това не е теория – една от многото, а Учение, т.е. нещо цялостно, съвършено и грандиозно, ключ към тайнствата на обществения космос. Въоръжен с това учение, Чичо Вичо от село Голтупан може да се кощопери пред изнежените интелигенти и пред всички т.нар. родни подлоги на империализма.

  Подлога – уместна, чудесна дума като за случая. Чух я за пръв път от демократ през август 1990 г., когато човекът с дълбокия си звучен глас ме простреля: ти си червена подлога, докато с показалец пробваше да ми бръкне в окото. Става това надвечер в градинката между три важни обществени институции за моя Пловдив: Аптеката, Кебапчийницата, Централната пловдивска жп-гара, в присъствие на друг светъл образ, който по-късно издаде стихосбирка, ако се не лъжа, под надслов "Синята метла" – мотае се у дома с приятелско посвещение от автора й. Затварям скобата за някогашни демократи, които тогава и сами се не разбрахме кой какъв е, за какво се бори. Минаха някакви си 20... 30 години**** и нещата се поизбистриха, дойдоха си на мястото. Изясни се кой кой е, за какво се борил. Поетът с метлата е депутат на ГЕРБ и говори в стихове от трибуната на Народното събрание, а онзи с навирения показалец си остана преподавател в местната музикална академия.

  Ползвайки христовия модел за добродетелен успешен живот, "партаецът" – или марксистът, ако предпочитате! – така префасонира нравствените норми, че като краен стремеж надделява не Човеколюбието, не Любовта в широкия смисъл на думата, а надделява Антагонизмът, Враждата, Тоталното противопоставяне: демек, или те, или ние, среден път няма, мамицата им вражеска. 

  Фалшивият праведник кълне и днес от името на Бога, и днес следва собствената си представа, че е специален пратеник. Има го и в другите световни религии това нещо – образът на злобния агитатор. И при соца у нас, та до Иван-Костовата партия Демократи за силна България посветеният в единствено правата вяра гради усвоен от йезуитите демоничен образ на човека отсреща, жизнено необходимия за гнева му Образ на врага. За да плува в свои води, партийната, в случая – Иванкостовистката мания, съветва своя агитпропчик: Унижи опонента, закрещи му, че е Враг на народа и го повтаряй, повтаряй, повтаряй това до разграждане физическо – от личната му собственост до личността на собственика, т.е. до екзекуцията на врага*****. И така отново стигаме до старата тема за гробокопачите на Карл Маркс и неговите хора на Запад, още повече – на Изток, та ча-а-ак до Северна Корея и Китай******.

БЕЛЕЖКА:
Паноптикум – сбирка восъчни фигури на политици и други ценности. 

  Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited 21 oct. 2019

    Илюстрации:

       горе – Митинги от 1990 г. по улиците на големите български градове;

       долу – Трибуна от лятото на 1990 г. за преименуване на БКП в БСП. 

____
* Вж. http://www.slovo.bg/old/litforum/006/yruskov.htm
** Свалиха Тодор Живков на пленум на БКП от 10.ХІ.1989 г.
*** Емили Дикинсън, сб. "Крехки небеса", изд. 1988, с. 58.
**** Гърневски Спас (1953) е Поетът-кмет на Пловдив, сега депутат на ГЕРБ.

***** Според Корана, правоверният ще да изпитва най-сладко блаженство, обзет от екстаз в Отвъдното, съзерцавайки от висотата на Райските кефове как душицата на съседа му неверник се пържи там долу, в Пъкъла: "Наистина праведниците са в благодат и наистина грешниците са за Ада! Ще горят там в съдния ден" и още много бла-бла-бла. 
****** Вж. https://news.bg/world/nova-era-za-kitayskiya-sotsializam-obyavi-si-dzinpin-na-xix-kongres.html?utm_source=Push%20Notifications&utm_medium=article&utm_campaign=%D0%9D%D0%BE%D0%B2%D0%B0%20%D0%B5%D1%80%D0%B0%20%D0%B7%D0%B0%20%D0%BA%D0%B8%D1%82%D0%B0%D0%B9%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%8F%20%D1%81%D0%BE%D1%86%D0%B8%D0%B0%D0%BB%D0%B8%D0%B7%D1%8A%D0%BC%20%D0%BE%D0%B1%D1%8F%D0%B2%D0%B8%20%D0%A1%D0%B8%20%D0%94%D0%B7%D0%B8%D0%BD%D0%BF%D0%B8%D0%BD%20%D0%BD%D0%B0%20XIX%20%D0%9A%D0%BE%D0%BD%D0%B3%D1%80%D0%B5%D1%81 Бел.м.,tisss.