ПАНОПТИКУМ (2.)

Фалшивите пророци

ПАНОПТИКУМ (2.)

  Продължение от 01.01.2000.

  Оръжия, въоръжени акции, гробокопането и барикадата, като обикнати метафори за "закономерния поход към сияйното утре на световната хармония и любов", тези пропагандисти неслучайно упорито повтаряха из стройните си умозрителни теории. Не признаваха покаянието за изход от трагичното несъответствие, като естествена форма за очовечаване и усъвършенстване у съгрешилия човек. "Врагът" – децата, внуците, правнуците му на този "враг" бяха обречени да носят клеймото на позора като низши твари, с които партаецът може да се гаври. Странното стига дотам, че – за да е стопанин, човек буквално трябвало да се лиши от всичко лично и не според философията на Иисус, а колкото по-безличен, по-всеотдаен, по-самоотрицателен, самоотвержен и саможертвен пред партийния олтар и пред вожда, значи толкова по-съвършен борец за световен прогрес е той.

  В човешката природа егоизмът (енергията на егото, на аз-а) е генетично заложен. Красивата отровна химера не успява да се наложи, защото безименните партийни редици бяха обречени или да лицемерничат, ако имат ум и свое мнение, или да се претопят във фанатизираната маса от маргинали – изпълнители на чужда воля, с други думи казано, това бяха така любимите на Маркс и Ленин винтчета и лостчета на партийната трансмисия. В маршируващите червени полкове личността изгубва всякакъв смисъл. Уви, и в родната ни класика автори като Вапцаров се равняваха по литературни фатмаци от типа Христо Радевски, които се гордееха точно с това свое самопожертвувателно обезличаване: "Не съм ни Радевски, ни Христо, а съм безимен твой войник..."  

    * * *
  Сборникът от есета "Разказът на палача" на Стефан Продев е равносметка върху милиони лични драми, провали, сривове, когато изпълнени с най-добри намерения "червени бойци на идеологическия фронт" бяха принудени да лицемерничат, за да прикрият личното си неверие. Към този уж показателен за опонент на Т. Живковото управление публицист не виждам основание да крия огорчението си. Талантът ни е даден не за да слугува на която и да е партия, а да отваря хоризонти към високите сфери на етика и естетика, които нито са идеологически понятия, нито партийни.

          Душата ми не е модерен ресторант,
          за да гуляят в нея разни дами!
          Не искам да пилея гордия талант
          в дребнавости и лични, празни драми!

– написал в предсмъртните си минути може би най-българският като стил, а и като манталитет поет* на днешна Европа. Нека да е обеца на ухото за любители на т.нар. модерна умозрителна, суха и скучна като плява "трудна поезия". Има общочовешки изисквания, дето няма как да бъдат заобиколени или пренебрегнати; в този смисъл християнската нравственост не виси във въздуха, а е градена върху количествени натрупвания от античната култура, както и от съзерцания на дяволития разум върху живота и човека, докато умозрителните компилации у Маркс и последователите му си остават експеримент, епизод от двехилядигодишната християнска цивилизация.

  Не знам до каква степен гражданин на Западна Европа би могъл да си представи що е реален комунизъм. Българите сме богати с опит. Мисля си: дали поколенията българи, като преживели т.нар. "соц.", не сме с предимството на изболедувалия и имунизиран срещу великата отровна илюзия? Защо да не кажем: да, ние оцеляхме! Преживяното за някого може и да е повод да се чувства малоценен; за мен лично преживяното означава, че коренът ми – колкото и да се стараха да го изтръгнат и стъпчат, колкото и да го рязаха и ашладисваха с руския или северноамерикански манталитет, колкото и да го ръсеха с идеологическа кал, си остава жилав, жизнен, весел и плодовит. Западният човек го няма този опит, западнякът едва ли може да си представи с какво "рядко щастие" се е разминал.

     * * *
  Мои си бележки, грубичко надраскани по белите полета на споменатия сборник с идеологически есета, докато го четох и препрочитах няколко пъти с респект, но и с удивление. Към грандоманското въведение съм си отбелязал – 100% лъжа! срещу пасажа "Нашият славен Девети никого не уби за късче земя или за кесия жълтици. Животът, който се роди, охраняван от пушките ни, имаше други амбиции. Той не ламтеше, а търсеше, не грабеше народа, а го просвещаваше, превръщаше го от роб в стопанин". Техният Славен Девети... От поколението съм на най-просвещаваните ("от петгодишни хлапенца промиван мозък") горди стопани. Бяхме уж собственици на гигантска тежка индустрия, огромна по площ плодна, подредена земя, дворци и резиденции, самолети, кораби и прочие красоти... с незначителната подробност, че други се облагодетелстваха, а и днес точат от това богатство. На нас другарите и другарките, или господата и дамите от лъже-елита на същата тази разпростряла се като многоглава хидра в ГЕРБ, ДПС, БСП, ВМРО, ПП Атака, НФСБ и пр. Партия бяха предоставили лукса да се гордеем, колкото си щем и пред когото си щем.

  Къде е моят дял от това приказно общонародно имане? Дали моите деца, внуци и правнуци ще имат разкоша колкото щат като мен да се гордеят, ако са дотам тъпи и глупави! – с нещо, което никога не им е принадлежало, макар да е резултат от труда на техните бащи и майки, баби и дядовци? Кой си присвои имотите на нацията след сдаването на властта от бившата БКП? Не са ли "най-достойните и незаменимите", които още в първите десетина години след Десети ноември не преораха открай-докрай и не превърнаха България в пустош, а българите в най-бързо топящия се етнос от задния двор на континента Европа!

  И най-веселото, от бивака на обновените бивши ечи: "Искахте демокрация? На ви демокрация! Има да сънувате Живков, ама така ви се пада". В Плевен местната им партийна ядка на обновилите се "демократи" агитира със сравнителен списък за цени на стоки от първа необходимост преди и след Десети ноември, като мотив за привличане на симпатизанти. И не виждам как българин с мизерна пенсия не би се прехласнал по тази алена мухоловка.

  Кога ни кълнат, че не сме имали реална опозиция сред интелигенцията, дали си дават сметка, че над трите хилядите умъртвени по политически причини в моята следвоенна България са повече от политическите екзекуции във всички взети заедно бивши соц. държави на Централна Европа (ГДР, Чехия, Словакия, Полша, Унгария?

  Следдеветосептемврийската власт у нас чрез т.нар. рабфак** фабрикуваше в къси срокове лъже-интелигенция, предназначена за нуждите на соца и далече от нашата национална културна традиция. Методическа помощ в тази сфера оказваха висшите школи на СССР, откъдето тук долитаха да споделят опит лисенковци, тимирязевци, стахановци, мичуринци, злобинци, последователи на железния Феликс Едмундович Дзерджински, важни за властта кадри, които заместиха избитите или прогонените от България интелигенти (учители, инженери, лекари и пр.)

  Ако се вгледате в биографията на типичния днешен лидер или политолог у нас, с малки изключения това е възпитаник на сталинска и ленинска школа за демагогия, заел роля на ярък антикомунист, борец за европейски духовни ценности. Виж къде е учил, кои му пророците, кои – учителите! Именно тези отличници, тези прилежни възпитаници на маркс-ленинската философска мисъл и етическа школа днес най-кресливо агитират за демокрация. 

  Боже мой, защо ли! Дали не от гузна съвест?

БЕЛЕЖКА:
Паноптикум – сбирка восъчни фигури на политици и други ценности. 

   Следва

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited by 21 oct. 2019

    Илюстрации:

    горе – София, 23 юли 1943, Никола Й. Вапцаров преди екзекуцията;

    долу – Пловдив, юли 1994, агит-трибуна на СДС край Гребния канал.

___
* Пеньо Пенев (1931-1959).
** Рабфак – т.нар. работнически факултети, където по съкратения курс от полуграмотни селянчета беше произвеждана "интелигенция". Именно тези верни на Партията кадри оглавиха всички до един сектори на стопанския и духовния живот на България след Втората световна война. В университетите, нароили се напоследък като гъби след дъжд върху конска фъшкия, част от тези някогашни рабфаковци са обградени с респект и благоговение. Рабфак завършва и е пратена с партийна протекция да учи в Юридическия факултет на Софийския университет и г-жа Цецка Цачева - бивш Председател на Народното събрание. Бел.м., tisss.