Лицемерието сред родния политически елит се превърна в такава мода, на която би завидял и актьор между висшите представители на гилдията в Холивуд... Великите холивудски актьори ряпа да ядат! – Аноним (1947)
Мъдрата жена съгражда дома си, безумната с ръцете си сама го събаря. – из Притчи Соломонови, Библия
25 окт. 2024
НА УЧИТЕЛЯ – С ЛЮБОВ!
Трите години до 1971-а. живях в квартал Слатински редут над жп-гара Подуяне, на първия етаж в единствената двуетажна постройка с ттри високи до покрива кипариса в дворчето с гъсто засадени храстчета арония, при леля Катя и чичо Георги, срещу 15 лв. на месец, бездетни двама истински столичани, които ме имаха за повече от син, на ул. "Петър Митов" № 8. На втори етаж живееше още по-възрастен дядо с дяволити две внучки и висок строен чернокож, който ми напомняше на актьора от нашумелия в онези години филм "На учителя с любов" Сидни Поатие* – любовник на по-голямата от двете палави внучки. Пред градинската ажурена портичка човекът си паркираше колата ситроен DS-19. През 1970 г. от улицата покрай столичното езеро "Ариана" зад Орлов мост от лека кола някакъв дебеличък мъж ме покани да се кача в четвъртък в Киноцентъра на пробни етюди за предстоящ български филм, пунтиращ британския кино-хит със Сидни Поатие в ролята на нов учител, когото класът от млади расисти не приема. Работно заглавие на родната версия, докато се снимаше лентата на кино-режисьора Любомир Шарланджиев - Шарлето, съпруг на актрисата Невена Коканова, беше "Пролетни игри", пунтира донякъде лентата с чернокожия холивудски актьор от Бахамите Сидни Поатие.
София, 1970 г. Бул. Дондуков, III етаж, студентската квартира на Лиляна.
Беше време, когато милиционерите ходеха по улиците на Пловдив и на София със затъкната над задника шивашка ножица вместо служебен пищов и храбро режеха на момичетата конската опашка, тесните панталони от памучно синьо платно за корабни платна, което в соц. България ръководителката ни БКП определи като подла "западна диверсия". По улиците на София съм си имал пет срещи – в Пловдив една и в София четири, с тези униформени простовати селянчета, които явно смятаха, че изпълняват своя дълг пред Партията и началството на МВР. Всъщност, това си беше насилие над личността. Първия път ми се случи на площада на търговците на книги "Славейков" баш на пъпа на София. Пред голямата витрината на държавната книжарница срещу площада се бях поспрял, когато от двете страни внезапно ме поеха под мишниците двама яки цивилни, които ме вмъкнаха в съседния тъмен вход и по тъмно стълбище ме качиха на втория етаж в канцелария на МВР, където униформен сербез офицер ме разпитва около час как така съм попаднал в столицата и защо ходя с брада, която не съответствала на фотографията в пловдивския ми паспорт. Адреса ми уточняваше по телефона върху бюрото си дали е истинският адрес и прочие. Така ми се наложи да излъжа за нещо, което донякъде си бе истина: че ме снимат за филм и режисьорът ми е наредил, докато не приключат със снимките, да не се бръсна.
На изпит по философия нямах късмета да се явя при абсолютно плешивия партиен секретар на Софийския университет. Още не беше на мода мъжете в знак на могъща мъжественост да си бръснат черепа. Брояли сме го за заболяване. Едничък сн беше Тано Цолов от висшия ешелон на ЦК на БКП, а нормалните мъже като Тодор Живков геройски се бореха да прикрият своя недъг, като си подреждаха пооределите косици по черепа така, че да не им личи. За Бай Тошо и бръснаря се носеха солени вицове.
Дружеска политическа спявка на най-високо равнище.
–––
**
Онези ученически дни за разказване на приказки и гризане на нокти,
Беше времето на
Беше времето на
пО
Няма коментари:
Публикуване на коментар