сряда, 10 юли 2019 г.

ЗА МАЛКО СМЕ ТУК, НО БЪЛГАРИЯ Е ЗАВИНАГИ

    ЗА МАЛКО СМЕ ТУК, НО БЪЛГАРИЯ Е ЗАВИНАГИ

    

  За малко сме тук, колкото да усетим Вселената наоколо и у нас. И с какви велики дела се занимаваме, моля! – да обидим, да нараним, да присвоим нещо, дето ще ни засити егоизма, тщеславието, да унижим и смачкаме изпречилия ни се пред очи. 


  Библейската притча като жанр е простичка и неукрасена материя, а крие страшна сила, която би ни послужила да се справим със суетата си. Безстрастно погледнат, животът е печал, болка и сълзи, затова избрах самоиронията, за да се спасявам от пристъпите меланхолия, обземаща ме при вида на прехласнал се от въображаемия си сияен лик посредствен наглец.

  Вероятно много са хубавите хора сред нас, българите; в последните десетилетия за съжаление не откривам нравствен ориентир за нацията ни. Ала вроденият у мен инатлив оптимизъм на българин по род и език с огромни кървави букви в небето ни под звездния флаг на USA ми крещи: Засега не откриваш. Засега! Някой е планирал да съсипе отечеството ти, но ти си длъжен да съхраниш поне паметта за България на честните българи, хора с мъжество и достойнство, един от които е и твоят баща простосмъртният мебелист-дърводелец. Като умираше обгорен, той не си позволи светът да узнае колко страда, не си позволи да хленчи и да се оплаква, а остана у теб еталон за българин и мярка за нещата в живота.

За малко виждате ни тук
и после няма да ни има,
след време на душевен смут
оставя всеки свое име

с две дати: раждане и смърт,
когато ще сме отлетели
далеч там някъде Отвъд 
материалните предели.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 23 uli 2017 – edited by 10 uli 2019

ПРОСТИ БЪЛГАРИ ПРОСТО СИ БЪБРЯТ

По повод текста ЗА МАЛКО СМЕ ТУК, НО БЪЛГАРИЯ Е ЗАВИНАГИ

ПРОСТИ БЪЛГАРИ
ПРОСТО СИ БЪБРЯТ

  Виктория Н.: – Интересно виждане. Е, вярно, и оптимистично, ама това мен ми е по-присъщо да обяснявам какви сме калпави хора.

  Георги К. Бояджиев: – Не сме калпави. Калпавите измежду нас са най-отгоре, плуват по течението като фекалии по Марица.

  В.Н.: – Е, тъй де. Ама много фекални станаха водите напоследък.

  Г.Б.: – Стойностните хора не бият на очи, а отродниците взеха връх.

  В.Н.: – За съжаление.

  Г.Б.: – Винаги е било тъй, не се коси.

  В.Н.: – Мани! Само у нас е баш такава мърлящина, и външно, и вътрешно: неоправени дворове, неоправени къщи...

  Г.Б.: – Няма "мани", кога са ни обрекли на удушаване като нация!

  В.Н.: – Когато ние сме позволили да ни обрекат и доброволно се подлагаме...

  Г.Б.: – Станислав Йежи Лец има афоризъм по този повод. "Тинята стигнала вече до очите ти? Тогава горе главата!"

  След като измежду майчините ми предци единият род е до корен изклан през Април 1876 от мюсюлмани в опожарена Перущица, а в Калугерово за назидание е публично заклан на мегдана 36-годишния ми прапрапрадядо Ангел Керемидов, не виждам как американски мекерета ще ми промият мозъка. Калугеровци са монаси, побягнали от бастисано Търново и устроили селище край горното течение на река Тополница. Подадинето ми за писане май иде от тези монаси.

  В.Н.: – Естествено, че няма как. Ни руски, ни американски!

  Г.Б.: – На дистанционното за алармата на колата съм си закачил ордена за храброст, връчен на баща ми, че едва 22-годишен през март на 1945 г. сам с лека картечница изтеглил фронтовата линия срещу немските части в Унгария с 300 м. Пълзешком между труповете на свои и немци, вадел от сандъчетата на убитите картечни ленти да зареди, а когато тръгнал на прибежки да се връща, неговите хора от ротата се ловяли на бас дали ще го убият или вече е убит. Пиу-пиу-пиу, говорел ми е, ей тъй, като оси куршумите пищели наоколо му, докато притичвал бежешком няколко метра и се хвърлял по очи в калната угар. И оживял.

  В.Н.: – Браво!

  Г.Б.: – От руснаците не се опасявам. Дето минали, освобождавали, съдействали да се организира държава. И тъй е не само в Централна Азия. Ако не знаеш, това е мисия, заложена от източноправославната религия. Да не бяха руснаците, с тебе щяхме вече да носим вероятно арабски имена. Като чуя турска или циганска реч, все едно червата ми се обръщат. Трябва човек да живее в близост до циганско гето, да разбере какъв ужас е всяка сутрин в пет да те буди воят на ислямския мюезин.

  В.Н.: – Не говоря за онези руснаци. Там спор няма. Говоря за Путин. Не съм съгласна ни с Тръмп, нито с Путин. Че все някой няма как да ни остави на мира.

  Г.Б.: – Прережем ли си кръвната връзка с Русия, обречени сме първо като държава, а след това – и като нация. Преди да познавам каквото и да било от великата Руска класическа литература, вече в IX клас на гимназията, по съвет на първия ми учител в журналистиката и литературата Никола Джоков (1934-2000)* детайлно не само четях, но се и учех на стил от американските нобелови лауреати Стайнбек, Хемингуей, Колдуел, по-късно – вече студент в университета, се учех и от Селинджър. Разкошни са американските писатели класици, но до един вървят в стъпките на великите руски класици Толстой, Достоевски, Чехов, Гогол, Тургенев и пр. Човеколюбието е приоритет на православието, за разлика от префасонираните евангелски тълкувания, които са в основата на католицизма и протестантството.

  В.Н.: – Къде го извъртя! Нали четеш какви ги плещят тук из фейса. Отдавна сме скъсали връзките си с Русия, сега можем единствено да застанем в надупена поза.

  Г.Б.: – Като си умен, защо си беден? Това е то същината на северноамериканския модел и стил. И оттам иде злото. Възгордяване, лакомия, хищничество, избиване на огромни множества хора – върху това се гради политиката на янките, манипулирани от детството си в гонене на успеха на всякаква цена. Личната изгода и напредък на една нация не е редно да се градят върху нещастието на милиони невинни. Поне това трябва да е ясно. Където са стъпили янките, настава грабеж и опустошение.

  В.Н.: – Ясно е на мислещия. Ама нация не се гради върху избиване на своите.

  Г.Б.: – Говориш за Путин и Тръмп по начин, страстно желан от манипулаторите в "нашите" не наши медии.

  В.Н.: – Говоря, че двамата си гледат единствено интересите и не им дреме ич за нас. Просто им трябват единствено нови територии.

  Г.Б.: – Нали знаеш, че там, където на невежия всичко му е ясно, за "мислещата тръстика" нещата са резултат от сложни взаимодействия.

  В.Н.: – Е, въпросът е коя ще надделее.

  Г.Б.: – Защо трябва да надделее Русия или пък Щатите! Това ли е решението?

  В.Н.: – Изобщо не е, ама ние нямаме избор.

  Г.Б.: – Янките са талантлива нация, но за носа ги води мощното еврейското лоби. Това им е проблемът.

  В.Н.: – С Европейския съюз я докарахме доникъде.

  Г.Б.: – Крайните мнения непременно грешат. Приобщаването на България към Евросъюза е успех.

  В.Н.: – Идеята е добра, но както винаги, изпълнението й е кофти. Ама с такива управници толкоз! Не говоря за присъединяването към Евросъюза като идея; то е единственото решение, което можехме да направим. Говоря за масовото крадене на европейски средства. Затова я докарахме дотук. Иначе България да е дръпнала пред всички останали държави в региона... Имаме такава богата история, че ако я направим туристическа дестинация, както си му е редът, няма да се отървем и от тълпи туристи, и от пари. Ама ядец, както обикновено!

  Г.Б.: – Споко! Хубавите работи не стават бързо. 

  Само че този успех тепърва има да го осмисляме. Защото след смъртта на Цар Борис ІІІ България няма нито дипломация като школа, ни национални приоритети, за разлика от Гърция и Сърбия, чиито политици и революционери още от 1830 г. следват преди всичко националния си интерес.

  В.Н.: – Е, то и да не съм спокойна, няма как да направя нещо по въпроса.

  Г.Б.: – Като в онази приказка, първо тече лайняната вода, после – калната, и така докато се пречисти реката.

  В.Н.: – Бая има да си почакаме.

  Г.Б.: – Само дано сме живи, когато България стане отново нормална държава с действащи, а не показни (за парлама) институции.

  Преди време чета за Атина как навсякъде там побили мраморни плочи с надпис, да речем: "На този камък е седял великият Омир" или "Това е реката Стикс от Древноелинската митология". А там ручейче цъцри... Обаче туристите кълват и на такава стръв. Това е да следваш националния си интерес и изгода. Древните траки, разбира се, са избутани далече нейде настрани, че да блесне Древноелинската цивилизация. Не мога да се сърдя на гърци, сърби, турци, които целенасочено са съсипвали всякакви доказателства за великото минало на България. Яд ме е на родните наши продажници с титли, и не само от днес и вчера, а от Освобождението насам. До Десети ноември същите, обслужвали руските имперски претенции върху историята ни, от Десети ноември насам пишат глупости по поръчка на американски и западноевропейски фондации, като "Америка за България", "Отворено общество" и пр.

  В.Н.: – Именно!

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 24 uli 2017 – edited by 10 uli 2019
––––
* Вж. фотографията долу. Това е Джоката, журналист в някогашния пловдивски младежки вестник "Комсомолска искра", моят първи учител от 1963 до 1965 г. по публицистика, който пръв ме насочи към Северноамериканските писатели Хемингуей, Стайнбек, Колдуел. Никола Джоков, родом от град Септември, е същият, който по повод къс мой отзив от 1970 г. във вестник "Народна култура" за книгата "Етажерка" ме посочи на автора й известния поет и редактор в издателство "Христо Г. Данов" Иван Николов със сакралната фразичка "Ето го наемния убиец, който ти закла книгата". Бел.м., tisss.

КАК ЩЕ СПРЕШ ЛЮБОВТА!

 КАК ЩЕ СПРЕШ ЛЮБОВТА!

Не ми върви във зара и това е,
дори и в любовта не ми спори,
ала подминат от жени, нехаен,
зарязах и любовните игри.

Момичета... Ех, било славно време,
а може би съм стар и погрознял,
макар и вече хич да не ми дреме –
живей си, синко, Господ както дал!

Като лалугер сврял съм се и чакам
все по-нарядко в някой цветен сън
очите й да ме фиксират в мрака
и по жена увлечен пак да съм.

Опитвал от вкуса на сочни устни,
откривам в утрото озадачен,
че и чаршафът като женска фуста
увил се е от страст около мен.

   Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 29 sep. 2010 – edited by 10 uli 2019

вторник, 9 юли 2019 г.

ОТЕЧЕСТВО ЛЮБЕЗНО, КАК ХУБАВО СИ ТИ!

ОТЕЧЕСТВО ЛЮБЕЗНО, КАК ХУБАВО СИ ТИ!

  Всичко тук напоследък ми говори: Не, това не е твоето отечество, земя на твоите предци, които те гледат изпод гробищния троскот с празните си кухи орбити на своите черепи. Не, от тридесет години това е територия на Цар Киро и Ахмед Доган, на футболиста с филията мас от село Банкя, на самозвания философ-психолог от село Долна Баня, на сладкогласния травестит от Костинброд, на певачките със силиконовите цици и на техния лорд от циганското гето в Пазарджик, на онези два скункса, които приканват мъжете да си заплождат жените и любовниците, за да се раждат българчета.

  Не, това отдавна вече не е Земята на Ботев и Левски, а територия на Османското присъствие и на турските телевизионни сериали, територия за безплатните военни бази на Щатите, територия за всякакви варварства и кощунствено отродничество, възкачило се във властта. И ако все още желаеш да видиш бял свят, бягай оттук, сине майчин, бягай накъдето ти видят очите, само по-далече от тази Обетована земя на Посредствеността и ад за душата на нормалния българин, където всеки домъкнал се на власт навлек е в правото си да те напътства кое за теб е добро, кое зло, а местният деребей определя цената на житото и на живота ти.

  Когато ражда, българката плаща; и когато детенцето й умре, българката пак плаща – този път на здравните власти 14 хиляди лева за положения труд и консумативи за лечението на умъртвеното й хлапенце. Отечество любезно, как хубаво си ти!
 Пловдив – столица на културата, Европа 2019
  Plovdiv, edited by 10 uli 2019

ТИ, ДЪЖД…

ТИ, ДЪЖД…

Ти, дъжд,
който се влачиш по корем над Европа,
над луксозно озъбения хотел "Империал"
*,
над гробището с мъртвите поети,
без надежда,
надвесен над афишите влажни,
над малките сребърни локви,
където играят децата...
Ти, дъжд от очите на небето резедаво,
дъжд на човешката доблест корава,
ти, дъжд в косите на моята малка любима...
Ти, скитник с цветя на нищожни цени
от магазинчета стари...
Ти, дъжд на моето щастие –
как ме сродяваш с облака черен,
с планината всесилна,
с нежността на гората,
с империята на хотелите,
проснати вред по земята...
Ти, дъжд!
Ти, евреино – търговец на сребърни съдове,
на звънчета от пиринч,
трополящ и танцуващ по улеи горски,
по разнебитени гласовити олуци,
поръбвайки с пяна големите
асфалтови вени на Европа...
О, дъжд,
куче на моята човешка благонадеждност,
с теб най-после мога да скръстя ръце
на гърдите,
да вдигна глава
и високо във въздуха, 
тръпнещ от ухание на озон,
да погледна наоколо,
облечен в сияние.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, apr. 1985 – edited by 9 uli 2019
–––
* По странно съвпадение сякаш и извън всякаква логика, огромният суперлуксозен хотелски комплекс, за който тук – в моя роден бедняшки Пловдив, се говори, че е лична собственост на сегашния кмет на града тройкаджия от някогашното местно двегодишно професионално училище за изоставащи инж. (?) Иван Тотев, носи името, което съм дал на призрачния дъждовен хотел "Империал" в настоящия текст, писан през пролетта на далечната 1985 г. Между другото, общинското гробище е също тъй близо до хотела, на някакви си триста метра, от другата страна на булевард "Цариградско шосе". И както никога досега не съм напускал Пловдив, така всичко тук е отглас на местоположението на града между Родопите и Стара Планина, както и на типичните за най-древния град на континента атмосфера, лъх и аромати, с четирите му цигански гета и еврейската махала край Четвъртък-пазара, която познавам от най-ранното си детство. Сб. "Кардиф", изд.1997 г. Бел.м., tisss.

понеделник, 8 юли 2019 г.

ЗА РЕЛИГИЯТА

ЗА РЕЛИГИЯТА
  Яко Набожен: – Може би ще попиташ: "Ами кой е сътворил Бог?" Веднъж и аз Го попитах същото. Казах Му, Господи, Теб как така Те има, а пък не Си бил създаван? Неговият отговор беше: "Аз Съм извън времето", демек, извън времето йок начало, йок край! Бъди жив и здрав!
 
  tisss: – Феноменално! И какво още да Ви кажа?... А понякога, когато питаме Бог и в отговор чуваме гръмотевичен тенекиен бас с авторитетни размисли точно в часа за новинарската обедна емисия, това най-вероятно е радиото на съседа зад панела.

ЧЕТВЪРТИЯТ ЗАКОН

  Четвъртият му закон на Нютон: Лицемерието е като въздуха, слънцето и водата за всяко живо същество, което се бие в гърди по площадите и държи винаги то да е по първите места в храмовете. Не вярвам, ама хич не хващам вяра на такива като Вас, уважаема Хард рок фен! Така яростно ни демонстрирате своята непогрешимост, че се питам какво общо има християнството с праведница като Вас, обладан от злоба човек с изключително високо мнение лично за себе си и отнасяща се към своя Бог, все едно Му е ревнива любовница.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 8 uli 2019

НА ТАЗИ, ДЕТО МИ ПОСТЛА ЛЕГЛО

НА ТАЗИ, ДЕТО МИ ПОСТЛА ЛЕГЛО*

На тази, дето ми постла легло 
и утеши ме в тежък
час, 
макар без знатно потекло, 
направи да съм рицар аз... 

Лекуваше ми раните с очи,
изпълнена с копнеж и свян,

над мен тя бдеше с образ чист,
от гняв когато бях пиян.

С коси обвивайки ме, Боже мой! –
 
целувайки ме с нежна страст, 
макар
пехота, бита в бой, 
направи да съм рицар аз...

Превземал нейните
гърди, корем, 
замрежил поглед, луд, в захлас, 
гласът й чувах покрай мен 
и по-щастлив не съм бил аз... 

Когато в
утрото на път поех 
към нови дни, до гроб на
глас 
във вечна вярност й се клех 
и все пак с други лягах аз. 

О, колко
лъгах я! О, как щурях 
без миг покой и в
зной, и в мраз, 
н
о само с нея, знам, че бях 
въздигнат като рицар аз.

Към други жалост оттогаз
не съм изпитвал,
съкрушен,
но любовта й в тежък час
усещам да кърви у мен.

Понякога
ме хваща бяс,
че друг я гали до
зори,
ала виновен ли съм аз,
че образът й в
мен гори!

Обречена на друг била,
проклинам си днес участта,

но друга не пробуди в мен
мъжа за подвизи роден.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 8 uli 2019
–––
* По любовна балада на Робърт Бърнс. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1711.)

    ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1711.)   Възрастните никога нищо не разбират сами, а за децата е уморително все да им обясняват и обясня...